Лила го наблюдаваше иронично.
— Защо дойде при мене? — попита той. Гласът му бе остър и зъл.
— Защото не очаквах да заваря това момиче.
— Не ме интересува какво си очаквала… Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.
— Не чувствувам нужда от проверки.
— Значи, клеветиш без доказателства.
— Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.
— Кое ти дава право да се занимаваш още с него.
— Партията и миналите ни отношения… Ти си длъжен да ми кажеш какво ще правиш по-нататък.
— Не съм длъжен, но ще го направя от съжаление към глупостта ти… И така, бъди спокойна!… Нямам никакво намерение да издавам партийни тайни или развалям реномето ти… Само това те интересува, нали?
— Не. Интересува ме лично още едно нещо: ще съжалявам, ако потънеш в търговското блато на брат си.
— И от това няма опасност… — горчиво се изсмя той. — След няколко дни заминавам за чужбина.
— В чужбина ли?
— Да. В чужбина.
— Какво ще правиш там?
Лила го погледна отново с враждебно присвити очи, с хладния, синкав пламък, който гореше в зениците й.
— Ще намеря другари, между които мога да диша свободно — рече той. — Ще остана там, докато старите изпитани работнически деятели влязат отново в ръководството на партията, докато младежите, които командуват сега, се вразумят и престанат да крият указанията на Коминтерна, докато изтрезнеете и поправите глупостите си.
— Кое наричаш глупости? — с насмешка попита тя.
— Всичко, което бълнувате и вършите сега!… — зачервен от гняв, произнесе той. — Кухите ви формули, фантастичните ви лозунги, „стратегическите“ ви удари срещу Земеделския съюз, който в момента може да ни бъде съюзник… А връх на всичко е безобразието ви отношение към Коминтерна и Задграничното бюро.
— Ние прилагаме указанията на Коминтерна според местните условия… — не съвсем уверено рече тя. — Това именно е болшевишкият подход… Всичко останало води към опортюнизъм.
— О, разбира се!… — изсмя се той. — Важното е какво мислите вие, а Коминтерна, който обединява световния пролетариат, е банда от опортюнисти.
— Ако ти се чувствуваш прав, защо не останеш да се бориш срещу погрешния курс на партията тук? — попита тя.
— Защото сте безогледни към всеки, който се опита да ви посочи грешките… Защото ме изключихте от партията, провъзгласихте ме за вредител… Защото дори ти се усъмни, че мога да стана враг и търгаш като брат си!…
— Казах го в горчивината си!… — тихо измънка тя.
— Каза го в заслепението си — продължи той. — Ти не би дошла при мене, ако допускаше, че мога да скъсам вътрешно с партията. Каза го, защото си скована от схеми, защото ти е втълпено да мислиш, че комунисти могат да излязат само ония, които се занимават с физически труд… А в света има и онеправдан умствен пролетариат… Дори простите, неуки работници виждат това. Те приемат с открито сърце всеки интелигент, който идва да им помогне разумно и честно… Не виждаш ли, не съзнаваш ли в дъното на душата си това?… И ако не го съзнаваш, щеше ли да дойдеш при мене сега?
Лила го гледаше втренчено. Очите й бяха овлажнели. Нещо дълбоко и силно разколебаваше вътрешната й присъда над Павел.
— Доволна ли си от разговора? — студено попита той.
Лила продължаваше да го гледа със затаен дъх. Почувствува угризения от начина, по който се държеше с него, от упреците и обвиненията, които му бе отправила досега. Стори й се, че към сърцето й се приближаваше острие, което щеше да го нарани за цял живот. И сякаш за да избегне това нараняване, тя се приближи до Павел и сложи бавно ръката си върху рамото му. В очите й блестяха сълзи, сега те молеха нежно и кротко за любов.
Но Павел я отблъсна полека.
— Върви си!… — тихо рече той. — Нас ни съедини партията, а сега ни разделя пак тя… Всеки от двама ни работи за нея по своему и вярва твърдо в убежденията си. Това е красивото в отношенията ни… А грозното е, че служим на една и съща идея, но може би никога няма да се разберем.
— Защо никога? — попита тя отчаяно.
— Защото доверието ти в мене е проядено от ограниченото мислене, което обезобразява комуниста дори в личния му живот… Всяка минута, всеки час трябва да ти доказвам, че не съм безчестен човек или враг… А това уморява, убива чувствата и у двама ни. Не съзнаваш ли?… И не е ли по-добре да сложим край на всичко, преди да те помисля за непоправима глупачка, за тесногръдо оръдие на Лукан?
Настъпи мълчание. От булеварда долиташе сподавен и смекчел шум. Навън кипеше животът и пролетта, чуваше се жизнерадостна глъчка от играещи деца, басово свирене на автомобилен клаксон. Лила трепна, съзна, че разговорът беше изчерпан, и стана да си върви. Павел я изпрати до външния вход. Той затвори вратата след нея мълчаливо и бързо.
Тя слезе на булеварда и тръгна към Орловия мост. Усещаше пустота, сякаш някой беше изтръгнал душата й. Масивът на Витоша тънеше в прозрачни и синкави изпарения, дръвчетата и тревата на булеварда зеленееха ярко, реката клокочеше весело в тясното си корито. Въздухът бе наситен с топла влага, отнякъде благоухаеха теменуги. Ала всичко това правеше Лила още по-самотна и безучастна. Внезапното решение на Павел да скъсат я бе ударило като чук. От нея се бе откъртила любовта — единствената лична радост, която си позволяваше в своя тежък, обречен на борба живот.
Нещо в отношенията й с Павел се беше разбило завинаги. И мисълта за това смразяваше радостта й от слънчевия ден, от поривите на топлия вятър, от утрешната конференция в планината.
Сред пустотата, която я притискаше, изникнаха угризенията. Колко несправедлива беше към Павел през последните месеци, колко сурово го осъждаше, колко грубо го отблъсна през оная зимна вечер, когато бе дошел да потърси подкрепа от любовта й!… Зад лекомисления фразьор, зад разколника се показа отново комунистът, мъжественият и силен човек, когото обичаше.
След угризенията идеше мъката. Никога вече той нямаше да я потърси пак, да има предишното отношение към нея. В паметта й изплуваха горестни спомени от срещите им в боровата гора, от часовете, в които го чакаше с копнеж, от дълбоката хармония, която съществуваше тогава между двамата. Любовта, която изпитваше към него, окриляше живота й, насищаше с устрем всекидневната й работа между работниците. А сега тази любов си отиваше, оставяйки в душата й мрак и студенина. Павел потъваше в непознати страни. Може би щеше да задълбочи грешките си, да загине духовно или физически по широкия свят, да не се върне никога в България. И от него в сърцето й щеше да остане само споменът за горещината му, за часовете, през които бе замирала в прегръдките му. В очите на Лила бликнаха сълзи. Обзе я порив да скрие лице в дланите си и да заплаче. Но тя не заплака. Самообладанието и някакво ново, горчиво, но примиряващо чувство изсушиха веднага сълзите й.
След мъката, че се разделяше завинаги с Павел, идеше ревността. Ала от тази ревност се раждаше веднага бунтът на гордостта. Към Павел постоянно се присламчваха момичета. Може би той никога нямаше да ги отстранява решително от себе си, както изискваше моралът на Лила. Може би той щеше да бъде заобиколен винаги от умилкващи се жени с котешки движения, с красиви лица, с разглезен дух. Стори й се, че Павел гледаше на нея от висотата на своя интелигентски произход, че я подценяваше, задето беше работничка, че никога нямаше да му бъде достатъчна. Стори й се, че въпреки всичко ги разделяше нещо основно, което докарваше разликата в убежденията им, в личния им живот, във вкусовете и преценките им. Стори й се, че всичко помежду им трябваше да завърши именно тъй, както стана. И когато съзна това, Лила почувствува тъжно спокойствие.
Тя стигна до Орловия мост и навлезе без цел в Борисовата градина. Лъхна я прохладата на сенчестите алеи, дъх на цветя и свежа зеленина. Върху пейките седяха пенсионери и старци, които съзерцаваха с печално спокойствие пролетния ден. По детските площадки, около купчини от пясък, огрети от слънцето, играеха с кофички и лопатки рояци деца. От кьошковете, в които продаваха вафли, идеше миризма на ванилия и еднообразният шум на машини за сладолед. В ресторанта на главната алея гърмеше джаз, но понеже бе още рано, на открития дансинг нямаше посетители.
Вървейки бавно, Лила стигна неусетно до езерото с червените рибки, обиколи го и се върна назад. Все по-пълно ставаше тъжното й спокойствие и все по-примирително течеха мислите й за Павел. Сега тя нито го осъждаше, нито го оправдаваше, а мислеше за него като за хубав и тъжен спомен, в който се преливаха едновременно сенки и светлини. Колко неща в него я отблъскваха и привличаха!… Колко лесно бе да обобщаваш събитията от птичи полет и да подхвърляш идеи, без да държиш сметка за положението в низините!… Колко удобно беше да се издържаш от умствен труд и да теоретизираш върху съдбата на работниците, без да живееш между тях, без да виждаш всеки ден униженията и мъките им!… Колко несправедливо бе да добиеш по някакъв начин образование и да упрекваш в тесногръдие едно бедно момиче, което те обича и което бе пожертвувало образованието си именно защото се бореше за работниците!… Но въпреки, въпреки всичко това Лила съзнаваше, че у Павел продължаваше да остава някаква привлекателност, която щеше да я вълнува винаги. Тя се замисли отново за качествата му, после за недостатъците му и кръговратът на чувствата й почна да се повтаря. Най-сетне престана да мисли за него и усети умора.
В алеите на градината прииждаше навалица — множество от хора, които можеха да се забавляват само в неделя следобед.
Партийната конференция се състоя на Витоша в едно отдалечено и покрито с млади борчета място върху южните склонове на планината, през което рядко минаваха туристи. Главната точка на конференцията бе подготовката на стачка.
Денят беше ясен и слънчев. На малката полянка, обрасла със свежа трева и чемерики, седяха двадесетина души — делегати на градските комитети в областта. Някои пушеха, други си водеха бележки, а трети, сякаш уморени от конференцията, гледаха широкия син простор на юг, в който се губеха очертанията на Рила и Пирин. Между присъствуващите имаше работници, селски младежи, чиновници, дори някакъв лекар и един архитект с очила. Другарят, у когото Лила бе на квартира в София, държеше безкраен доклад. Гласът му бе еднообразен и сух, но от време на време в него се запалваше внезапен патос, с който порицаваше поведението на известни другари. След патоса следваше късо, тягостно мълчание, а после острата забележка, че партията нямаше да търпи това.
Лила гледаше втренчено малката, невзрачна фигура на докладчика. Мисълта му беше логична, но се процеждаше през думите оскъдно и бавно като тънка струя на извор, от който не можеш да се напиеш. Тя бе някак скована. И това, което я сковаваше, бе нейната отчужденост от хората, от събитията и живота. Това бе същата основна идея, която прозираше в партийните директиви за стачката, която обедняваше възможностите за действие и обричаше работниците на трагично самотна борба. Докладчикът се мъчеше да докаже, че практически партията беше преодоляла тази идея, но доводите му бяха бледи, неубедителни. Лила усещаше безплодността на тези доказателства в себе си, в израза на лицата у всички присъствуващи. Варвара, която също беше дошла на конференцията, гледаше отегчено в далечината. Устните на един енергичен работник металургист бяха застинали в гневна гримаса. Някакъв селски учител клатеше недоволно глава с очевидното намерение да изсипе в изказването си потоци от възражения. Лекарят скубеше нервно тревата около себе си, а архитектът с очилата апострофираше докладчика с къси подигравателни забележки. И всичко това караше сърцето на Лила да се свива болезнено.
Най-после докладчикът свърши и почна да къса листчето, върху което беше скицирал доклада си. Делегатите наблюдаваха мълчаливо движенията му. Никой не го поздрави или заприказва. Даде се почивка.
Лила се наведе над Варвара и попита тихо:
— Не е ли това другарят Лукан? А Варвара отвърна горчиво:
— Кой друг?
След малко тя попита:
— Ти ще правиш ли изказване?
— Да — твърдо произнесе Лила.
Варвара направи лека гримаса и не каза нищо. Лила съзна, че еврейката не бе вече привърженица на Лукан.
След половинчасовия отдих конференцията продължи отново. Зададоха се въпроси, на които Лукан отговаряше несигурно, като се заплиташе и отклоняваше от същността им. Почнаха изказванията. Позицията на Лукан за подготовката на голяма тютюнева стачка се огъваше под напора на десетки съкрушителни възражения. И сега зад тези възражения не стоеше Павел, а активисти между работниците. Всички искаха поправки на изпратените вече директиви за стачката.
Лила говори повече от половин час. Тя застана твърдо зад линията, следвана от Лукан. Когато свърши, някои от другарите се усмихваха и я гледаха иронично.
XII глава
Цяла нощ бе валяло и по небето летяха дъждовни облаци, но в топлия въздух, в буйната зеленина, в дъха на мокра пръст и цветя благоухаеше пролетта. Ирина излезе от къщи и се отправи към Медицинския факултет. Южният вятър беше напоен с мирис на цъфнали гори и поля. Тя почувствува усещане за физическо здраве и душевен мир, но не изпита дивата и опияняваща радост, с която пролетта я изпълваше преди години. През тази топла облачна сутрин тя не си спомни дори за дните, когато се срещаше при параклиса с Борис, нито за пълните с нега часове под цъфналите дръвчета на бащиния си дом, в който мечтаеше за далечни страни. Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че действителният свят беше много по-широк и богат от мечтите. Сега Ирина искаше само едно: след като завърши факултета, да остане на научна работа в него. Привличаха я клиниките, чистата и бяла престилка, лъскавината на микроскопа, дългите редици от медицински списания в библиотеката. Привличаха я спокойният и трезвен живот, умственото общуване с колегите, тихата радост на труда…
Но дали беше достатъчно всичко това? Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогонваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Ирина го усети внезапно и бурно. Това не бе вече Борис, а само вълнението, което изпитваше от него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.
По улиците се движеха възбудено малки разпръснати групи студенти. Те сновяха по всички посоки, спираха се, разменяха тайнствено по няколко думи и бързо отминаваха. Около Синода и пред Държавната печатница се бяха притаили отделения от конна полиция — вечния враг на студентите. Полицаите въртяха нетърпеливо бичовете си и сякаш се отегчаваха от бездействието, а конете им биеха нервно с копитата си паважа. Пред Ректората чакаха две камионетки с пеши стражари. Те носеха дървени палки и чакаха заповед да нахлуят в аудиториите, ако станеше нужда. Ирина се сети: днес беше Първи май.
Тя влезе в двора на Медицинския факултет, където се суетяха безцелно неутрални студенти. Най-страхливите — и същевременно най-любопитните — бяха влезли в аудиториите и под закрилата на другарите си, които пазеха входовете с палки, заемаха удобни и безопасни наблюдателни места по прозорците. Из улицата сновяха комунисти. Те не искаха да влязат в двора на факултета, тъй като последният щеше да се превърне в безизходен капан, ако дойдеше полиция. По-смелите от тях се опитваха да агитират на улицата сред неутралните. Но щом се разгорещяха, върху тях налитаха бойните групи на противниците им. Така избухваха постоянно схватки за голямо удоволствие на неутралните, които им се наслаждаваха безопасно от прозорците. Имаше вече доста счупени глави, но деканът, който се осведомяваше за всичко по телефона от къщи, все още не се решаваше да прекрати официално занятията.
Ирина разбра, че тая сутрин нямаше да има лекции, но понеже бе стигнала до факултета, реши да провери лично. Неколцина комунисти се покатериха на оградата с намерение да я проагитират, но бяха обсипани веднага с градушка от тухли и счупени керемиди. Десетина диви хлапета от първи курс бяха застанали до една недовършена постройка в дъното на двора и действуваха като артилерия. Хвърлените късове от тухли и керемиди изпочупиха няколко прозореца на отсрещните къщи и предизвикаха гневни протести от страна на стопаните им. Всичко това изпълни неутралните с небивал възторг. Те заскимтяха от удоволствие и се опитаха да насърчат с ръкопляскане както едната, така и другата страна.