— Господин Дюран, не ни остава нищо друго, освен да изиграем играта докрай — каза Димов.
— Нима не го правим? — вдигна вежди Дюран.
— Имам едно предложение… Но не знам дали е възможно да го изпълним…
— Да го чуем! — каза мрачно Дюран.
На другата сутрин Димов се събуди с натежала глава. Кафетата и неспокойните мисли бяха станали причина да прекара нощта в нещо като просъница. Взе един хубав студен душ, обръсна се грижливо и слезе да закуси в ресторанта. Макар да бе станал рано, едва намери маса да седне. Целият ресторант бе пълен с някакви кокалести холандски пансионерки, които навярно бързаха за екскурзия. Бе ги видял предното утро — огромно ято провинциални момичета заедно със своите поувехнали възпитателки. И едва ги позна. Бяха си накупили къси роклички, деколтирани блузки, обувки с токчета танк — всички до една, включително и учителките. И на всичко отгоре, радостни и възбудени от това преображение, вдигаха невероятен шум. Тая гледка и силният чай избистриха ума му. След малко той излезе на улицата в обикновеното си добро настроение.
Тоя път не беше никак трудно да намери такси. Градът бе опустял. И последните парижани бързаха да го напуснат панически с колите си, сякаш бе чумав. И небето бе ясно, без никакво облаче. Наистина чудесен неделен ден за екскурзии, ако не се смята, че всички полянки и горички на двеста километра от Париж щяха да бъдат набъкани с хора не по-малко от коя да е спирка, на метрото.
Дюран вече го чакаше. Той не беше в някакво особено добро настроение. Като всеки истински парижанин навярно се чувствуваше ужасно нещастен, че ще прекара горещия летен ден в бюрото си вместо край брега на някоя спокойна рекичка.
— Седнете, колега! — Дюран се усмихна вяло. — С какво да почнем? С кафе или бира?
— По-добре с бира… Поне успокоява нервите. Дюран поръча бира и взе един от сутрешните вестници.
— Слушайте сега:
„Снощи към 9.30 часа в дома си на «Рю де пом» е бил намерен в доста тежко състояние известният парижки антиквар Пиер Кулон. Всички факти говорят, че навярно се касае за опит за самоубийство. Куршумът е пробил слепоочието и е заседнал в черепната кост. Макар че мозъкът е засегнат, има известна надежда животът му да бъде спасен.
В момента Пиер Кулон се намира в една частна клиника под непрекъснато лекарско и полицейско наблюдение. Ако дойде в съзнание, това навярно ще хвърли светлина върху причините за неговото самоубийство. Господин Кулон е известен със своята безупречна репутация и опитът му да се самоубие може да се стори на обикновения читател не съвсем обясним. Все пак някои факти от близкото минало ни навеждат на мисълта, че това непонятно самоубийство е свързано с не по-малко загадъчното убийство на известния гангстер Огюст Периа.“
— Това ли е всичко? — запита Димов.
— Това е същественото.
— Добре е редактирано. Но дали тайната ще бъде запазена?
— Бъдете напълно спокоен! За това са взети всички необходими мерки.
В тоя момент зазвъня телефонът. Дюран вдигна слушалката, слуша известно време, после каза:
— Капелани е заминал снощи в 19.10 за Дюселдорф… Но досега не е регистриран в никакъв хотел или пансион.
— Нещастник! — измърмори Димов под носа си. — Май че го изплашихме повече, отколкото трябваше.
— Не е точно така! — намръщи се Дюран. — Още не съм сигурен, че е невинен… В края на краищата той е подписал декларация за неотклонение. А защо е побягнал?
— В седем и десет той не е знаел за убийството. Както и ние.
— Освен ако не го е извършил…
— Ако го е извършил, навярно е бил сигурен, че Кулон е мъртъв. Тогава защо ще бяга? За да се уличи сам?
Дюран не отвърна. Донесоха бирата, изпиха по една чаша.
— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — каза Димов.
— Да, лесно е да се каже! — въздъхна Дюран. — Но не е лесно да се направи. Особено в такъв досаден летен ден като днешния. Знаете ли поне някаква игра на карти?
— Зная пикет.
— Но това е отлично! — лицето на Дюран просто светна от радост. — Моята любима игра. Сега ще пратя да ни купят колода карти.
Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.
В понеделник около обед на частното летище „Етоал“ край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.
— Не зная дали сте чули нещо за мене — каза дамата. — Аз съм Мирей Делюк, пианистката.
— Разбира се, госпожо — отвърна едва ли не обидено директорът. — Виждал съм ви по телевизията.
— Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.
— Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?
— Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.
— Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?
— Естествено… Директорът се замисли.
— Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване — каза той. — Навярно ще се наложи да почакате.
— Няма значение — отвърна дамата. — Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.
И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.
— Имате щастие, госпожо — каза той. — Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.
— Ще пристигнем ли навреме?.
— Бъдете спокойна! — той се усмихна. — Макар че няма да имате, много време за тоалета си.
Мадам Делюк не носеше много багаж — само един ръчен сак и един куфар. Самолетът набра скорост и се издигна леко във въздуха. Беше двуместно въздушно такси, но достатъчно бързо, за да стигне навреме. Пилотът се оказа младо и хубаво момче, доста приказливо. Разбираше от музика, и то не само от естрадна. Поразпита я добродушно за нейните турнета и концерти, даже си позволи да каже мнението си за нейната тазвечерна програма. Но мадам Делюк отговаряше малко разсеяно, често поглеждаше часовника си. Прелетяха над Южна Франция и скоро под тях се ширнаха безкрайните сини простори на Средиземно море, леко белезникави към хоризонта. Пасажерката се умълча съвсем, лицето й беше все тъй загрижено. Най-сетне пилотът я съжали.
— Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.
— Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?
— Разбира се. Но няма ли да ви чакат?
— Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.
— Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.
Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.
— Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.
Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най-луксозното.
— Хотел „Метропол“ — каза тя.
Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.
— Апартаментът за мадам Делюк?
— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?
— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?
— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.
На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.
Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на „представлението“ Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.
— Мадам де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.
Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.
— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.
— Бъдете спокоен, господин Дюран.
Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.
— Поздравявайте, Мишел! — каза Дюран доволно. — Виждам, че чудесно изпълни ролята си.
— Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.
— Как реагира?
— Нали видяхте? Все едно, че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.
Дюран взе чантата и я отвори.
— Може пък да намерим нещичко — измърмори той, — преди да сме почнали разпита.
— Предполагам какво може да се намери.
— По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари — всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.
Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети — всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. „Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие“ — мислеше Димов.
Изведнаж Дюран възкликна възбудено:
— Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от „Мавритания“!
— От коя „Мавритания“?
— Преди половин година от кораба „Мавритания“, който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.
Дюран ги гледаше с алчен поглед. Изглеждаше извънредно развълнуван, едва ли не бе загубил присъствие на духа. Димов снизходително се усмихна.
— Защо се смеете? — кресна изведнаж Дюран. — Ами това е успех, колега, невероятен успех. Можете ли да си представите как ще се облещи нашият директор, като му ги тръсна на бюрото?
И все още не можеше да откъсне погледа си от тях.
— Трябва да почнем разпита! — каза Димов неспокойно.
Едва сега инспекторът дойде на себе си.
— Да, да, прав сте…
За разпита бяха наели апартамент на същия етаж. Когато влязоха, мадам де Вол седеше на малкото диванче в спалнята, облечено в златиста дамаска. Изглеждаше притихнала и сразена, но все пак с удивително свежо лице, сякаш недокоснато от събитията. Разположен удобно на един стол, Жан я следеше като ястреб, без да я изпусне нито за миг от погледа си. „Тия млади хора — мислеше Димов — могат да бъдат по-студени и от лед.“ Според него, един стилен инспектор при всички положения трябваше да бъде малко по-милостив и по-внимателен към жените.
Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:
— Кажете, мадам де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?
Мадам де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:
— Не съм стреляла по никого.
„Значи, съвзела се е“ — помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.
— Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само отежнявате своето положение.
— Не съм стреляла по никого — повтори мадам де Вол. Гласът й звучеше равно и съвсем безизразно.
— Това са показания на Пиер Кулрн.
— Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.
— Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?
— Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.
— Тогава защо побягнахте? — запита Дюран със спотаена ярост. — Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте е фалшив паспорт?
— Защото се уплаших.
— От какво се уплашихте?
— Уплаших се, като разбрах, че Кулон е в ръцете ви. Аз бях съучастничка на Периа в неговите работи. Но знаех, че и Кулон е изцяло в течение.
— Познавате ли и някои други от бандата?
— Не, само тях.
— Може би ще си припомните и някои, други — каза Дюран. — Добре, разкажете, каквото знаете.
— Та аз изобщо не познавах Кулон — продължи мадам де Вол. — За него и за дейността му научих едва няколко дена преди убийството на Периа.
— От кого?
— От Периа, разбира се. Когато той бе принуден от обстоятелствата да замине за Бейрут под името Кулон. Аз знаех, разбира се, много добре кой е Кулон и какво представлява той за парижкото общество. Тогава Периа ми призна, че Кулон също като мене работи за него. Предполагам, че той е пласирал крадените скъпоценности.
— А вие?
Аз работех за Периа близо три години. Използувах своя дипломатически имунитет и пренасях през границата крадените скъпоценности. Последния път трябваше да пренеса скъпоценностите на мисис Доналд, откраднати от „Мавритания“. Разбира се, те бяха нарочно пренесени в Бейрут, където аз работя. Можеше да ги получи само Периа и никой друг. Тогава той се реши на тая постъпка — да замине за Бейрут под името на Кулон. С негово съгласие, разбира се. Там работата се свърши благополучно, той ми предаде скъпоценностите на мисис Доналд. И едва в последния момент, когато тръгнахме от Бейрут, ми каза, че ще се срещне на софийското летище с Кулон и там отново ще сменят своите самоличности.
— Защо пътувахте заедно?
Периа го поиска. Всъщност тоя път е наистина най-безопасен. В София няма Интерпол. Там никой не познава ни Периа, ни Кулон.
— По-нататък…
— На летището в София изобщо не видях Кулон. Както се бяхме уговорили, аз просто станах сутринта и отидох на самолета.
— Не ви ли направи впечатление, че Периа не е заедно с вас?
— Естествено. Но аз разбрах това едва в чуждестранната чакалня. Беше вече късно, в никой случай не можех да се върна назад и да го търся. Само това не можех да сторя, дори да имах възможност. Пък и не отдадох кой знае какво значение на тоя факт. Помислих си, че Периа чисто и просто се е успал. Доколкото бях забелязала, той доста добре се черпеше с уиски предната вечер.
— А Кулон не ви ли се обади?
— Да, когато бяхме на пистата, преди да се качим на самолета, той се приближи незабелязано до мене. И успя само да ми пошушне: „Нещо е станало с Периа. Пазете скъпоценностите у вас. И по никакъв начин няма да се свързвате с мене, докато не ви се обадя.“ Така и направих.
— В Париж той не ви ли се обади?
— Не. За последен път го чух и видях в самолета.
— Позволете ми да ви кажа, че лъжете безобразно, госпожо. Вие сте били в дома на Кулон в деня на неговото убийство. Скрили сте се в съседната стая и сте подслушали нашия разговор. Вие сте разбрали, че Кулон е разкрит и предстои неговото арестуване. Вие сте го убили, за да не ви издаде, И да заграбите скъпоценностите, които само той е знаел, че са у вас. Направили сте чудесна сделка. Но сте сбъркали — за себе си, искам да кажа. Ако го бяхте застреляли истински, както би постъпил всеки обикновен бандит, сега нямаше да бъдете в ръцете ни. Но вие и тоя път сте се опитали да хитрувате, искали сте да имитирате самоубийство. За ваше нещастие един куршум не се е оказал достатъчен.