— Да, разбрах, че те се обичат! — припомни си Анастас.
— И това е възбудило у вас ревност?
Но Неси не помнеше, макар че, обективно взето, бе в негов интерес да признае нещо подобно. Именно тогава следователят бе задал своя най-важен въпрос, който трябваше да реши всичко:
— Вие твърдите, че преди да отидете на рождения ден, сте били или поне сте се чувствували съвсем нормален?
— Да! — потвърди категорично Неси. — Може би бях само малко напрегнат и неспокоен.
— Във всеки случай всичко знаете и всичко помните?
— Поне до момента, в който попаднах в квартирата. Или малко преди това.
— Помните ли кога сте взели финския нож?
— Да, помня, разбира се.
— Тогава обяснете ми защо взехте ножа? И изобщо защо се въоръжихте, преди да отидете на рождения ден…
Неси мълчеше.
— На рожден ден се носят цветя, а не ръждясали ножове.
— На тоя въпрос ми е трудно да отговоря! — отвърна Неси. — Но в мен по някакъв необясним начин се вмъкна мисълта, че нещо застрашава Рени… Че трябва да й се притека на помощ в случай на нужда.
Именно на тая част на протокола особено много наблягаха психиатрите, когато доказваха, че психозата всъщност е почнала по-рано. Всеки знае, че ендогенните психози започват с подозрителност и мании за преследване. Знаеше го и следователят, но беше длъжен да продължи по същата посока.
— Съгласете се, но това не е никакво обяснение! — каза той.
— Тя беше в опасност! — малко раздразнено отвърна Неси.
— В каква опасност?
— Не знам… Може би се страхувах да не я отвлече реката.
— Коя река?
Но Неси замълча, не отговори. Това бе всъщност единственият въпрос, на който не бе отговорил.
Това е всъщност най-важната част от многообемното следствено дело. Имаше освен това много снимки, скици, свидетелски показания. Оцелелите младежи твърдяха без никакъв лош умисъл, че Неси им се видял „малко особен“, че се „оглеждал подозрително“, сякаш търсел някакъв определен враждебен човек в компанията. Всъщност това е всичко. Така че спокойно можем да се върнем към историята такава, каквато ние я знаем, въз основа на нашите данни и наблюдения. И въз основа на нашите опити да проникнем в същността на проблема. Защото фактът, че в момента на извършване на престъплението Неси е бил невменяем, т.е. луд, не прави цялата тая история случайна или безсмислена. Защо в момента на психозата Неси не е брал рози например? Защо не е възседнал коня на Царя Освободител? Защо не е започнал да крещи оттам, че е гений. Или презрително да е плювал върху минувачите. Защо е убил!… Ето на тоя въпрос трябва да отговорим.
Както вече казахме, в лудницата Неси постепенно се възстанови. Но тук медицинските наблюдения няма да ни бъдат полезни. Ще споменен само, че отначало Неси отказвал всякакви срещи с външни хора. Не пожелал да се види с баща си, отказал и на Фани. На шестнайсетия ден от постъпването му в лудницата тя го потърсила втори път. И ето че тогава Неси най-неочаквано се съгласил.
Срещата се състоя в кабинета на главния лекар, всъщност доста мизерен, каквито са, кажи-речи, всички кабинети от тоя род. Първа дойде Фани, не седна, остана права, дълбоко изтръпнала в себе си, но пълна с решителност. Огледа се с отвращение, дълбоко съзнаваше, че не бива да се докосва до нито един от тия овехтели предмети, колкото и да изглеждаха стерилно чисти. Ако някога сте ходили в лудница, навярно сте забелязали, че и вие сте се пазели от вещите, сякаш са заразни. Толкова голям и необясним е страхът на хората от психическите заболявания. Не са прави, разбира се. Това сме пак ние, хората, само че в друг разрез, с друга логика и други измерения. Но Фани зъзнеше вътрешно. За кураж погледна към прозореца, но и тая гледка с нищо не я поощри. Денят бе есенен, сив, само в далечината се виждаха няколко пожълтели дървета с превити от вятъра върхове.
Точно тогава въведоха Неси. Изглеждаше доста отслабнал, бледен и тъжен. Само погледът му бе все така спокоен и ясен, сякаш не бяха се струпали толкова страшни беди на главата му. Дори дрехите му бяха много прилични, дори изискани, ако не се смята липсата на колан и връзка. Те се гледаха дълго, без да помръднат, после Фани запита:
— Кажи ми, Неси, приятно ли ти е, че ме виждаш?
— Да, Фани! — отвърна Неси.
Фани усети искреността в тона му, в миг като че ли някаква сълза блесна в очите й.
— Благодаря ти! — каза, тя тихо. — Да седнем, Неси!
Двамата седнаха, доста близко един срещу друг на двата корави лекарски стола.
— Кажи ми защо го направи, Неси?
Той едва доловимо трепна.
— Ти единствена на тоя свят знаеш!
— Вярно е — каза Фани сломено. — Аз ли ти го подсказах?
— Не, успокой се. Ако за това си дошла.
— Кажи ми го още веднъж! — каза тя горещо. — Много те моля!
— Това, което ти ми предложи, не беше човешко, Фани… А аз навярно съм искал да събудя човешкото в себе си.
— Неси, Неси! — каза горчиво Фани. — Моето беше поне съвсем безвредно.
— Не беше безвредно! — възрази Неси сухо.
— Може би. Но не беше и страшно. А ти събуди в себе си някакъв звяр! Ужасен звяр! — добави тя отчаяно.
Неси сякаш не я чу. Остана известно време неподвижен и безизразен, после каза:
— Ето че и ти не ме разбираш!… Аз просто исках да бъда като другите — щастлив и нещастен, груб и нежен, добър и лош. Това не е ли мое право?
— Да, миличък, да…
— А отде да знам, че ще събудя звяр у себе си? Нито съм го създавал, нито съм подозирал съществуването му. Просто съм искал да събудя човека в себе си.
— Събуди ли го?
— Не, Фани! — отвърна Неси. — И все пак не съм същият… Сега поне знам какво ми е липсвало.
— А ако все пак някой ден това се случи?
— Не бива! възкликна Неси. Сега не бих могъл да го понеса.
Те мълчаха известно време. Фани гледаше с втренчен, нетрепкащ поглед през прозореца. Не виждаше нищо. Нямаше какво да се гледа. Само вятърът все така превиваше леко далечните върхове на дърветата.
— Искам да направя нещо за теб, Неси. Колкото и да е дребно. Искам да ти помогна!
Нещо особено се мярна в ясните очи на младежа. Някаква доброта може би.
— Аз те разбирам! — каза той. — Всъщност ти искаш да помогнеш на себе си.
Но Фани сякаш не го чу.
— Колкото и да е дребно, то ще ме направи щастлива!
— Страхувам се, че вече нямам нужда от нищо! — отвърна той.
— Помисли, Неси. Главният лекар ми е пръв братовчед. Той ще се погрижи да живееш при човешки условия.
— Благодаря. Ето сега можеш да бъдеш щастлива.
Но Фани не беше щастлива. А когато си тръгна — беше дълбоко нещастна. Но тя никога не разбра, че това е най-хубавото, което Неси може да направи за нея. Най-човешкото.
Минаха още няколко дни, положението на Неси изглеждаше силно влошено. Лежеше непрекъснато, мълчеше, не се докосваше до яденето. Отслабна много, като че ли някаква острота се появи в ясните му очи. Но след тая неочаквана криза той внезапно се оживи, за пръв път от много дни се нахрани охотно, с някакъв неосъзнат апетит. После помоли да повикат баща му. Главният лекар се поколеба. Очевидно тия визити, колкото и да бяха добронамерени, не носеха нищо хубаво на пациента му. Той вдигна рамене и все пак се съгласи. Беше обещал на Фани да се държи човешки. Но нима човек може да прецени винаги какви са постъпките му?
Срещата се състоя на другия ден. Когато Неси зърна баща си, едва не спря на прага. Едва не се върна назад. Все пак влезе храбро, мълчаливо се изправи пред разгромения си баща. В тоя миг не съзнаваше, че устните му едва доловимо потреперват. Баща му изглеждаше съвсем побелял, нещо завинаги погасено се съзираше в зрящите му до вчера очи. Седеше на своя корав стол, дори не помръдваше. После очите му бавно се съживиха. Сега двамата седяха един срещу друг като осъдени. Може би като осъдени да останат завинаги без присъда.
— Как си, татко? — запита с мъка Неси.
— Нищо, мойто момче.
— Как върви твоята работа?
Алекси преглътна сухо, после каза:
— Не работя вече… Пенсионирах се.
— Да, да, разбирам — кимна Неси. — Срам те е да гледаш хората в очите.
— Откъде тая мисъл? — погледна го втренчено баща му.
— Прав си да питаш! — отвърна горчиво Неси. — Тая мисъл е човешка все пак. Трудно може да се вмести в кутията на един биологичен робот.
Стана нещо неочаквано, баща му сякаш се преобрази.
— Да избиеш тая мисъл от главата си! — каза той остро. — Нямам причини да се срамувам за тебе… Защото за всичко съм виновен аз.
— Ти? — трепна Неси.
— Да, само аз. Моята глупост по-точно. Или моите болни амбиции.
И той задавено, почти нечленоразделно, като лай, му разказа за експеримента, който бе провел със самия себе си. Експеримент с радиоактивни изотопи върху своите семенни клетки. По една изобретена от самия него проста, но ефикасна система, както се изрази. С надежда да предизвика оная мутация, която вече латентно се е натрупала у човека през последните хилядолетия. И понеже не е имал право да провери системата спрямо друг жив човек, той…
Сега вече Неси едва го слушаше. Както в най-добрите бляскави времена, умът му работеше с невероятна бързина. После се чу неумолимото — щрак! — и резултатът беше готов. И когато най-сетне баща му млъкна, Неси каза:
— Слушай, татко, товариш се със съвсем ненужна вина. Това, което се случи с мен, може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.
Баща му го погледна поразен. После сякаш някаква гъста и лепкава горчивина се разля по лицето му.
— И ти ме смяташ за некадърник! — каза той. — Който дори една идиотщина не е в състояние да измисли.
— Не е така!
— И все пак разбери, че аз ти казвам истината!… Колкото и да е ужасна за мен.
— Татко, тая истина не може да поправи нещата.
— Може! — възкликна Алекси. — Аз вече съм измислил как!… И по какъв начин… Няма да те оставя в тая отвратителна лудница.
— За мен всяка лудница е тясна! — отвърна странно Неси.
Не, не можеше да се разбере с баща си, нямаше начин. Старецът се бе затворил в себе си, в своите налудничави идеи, в терзанията, от които не можеше да намери изход. Най-сетне успя да го изпрати, все така съсипан, но изпълнен с някаква вътрешна ярост. Тя се бе родила тук, в мрачните коридори на тоя дом, той вече знаеше, че никога няма да се примири с участта на сина си. Каквото и да стане, каквито и пречки да срещне по пътя си, той ще ги преодолее. Самата мисъл за борбата, която му предстоеше, изведнъж направи крачките му по-твърди и решителни.
На другия ден Неси поиска да направи заявление пред съдебния следовател. След един час го повика при себе си главният лекар. Грамадният човек, с начала на слонски прираст, любезно го покани да седне, после сам той внимателно се отпусна на стола си. Очите му бяха студени и малко втренчени. Неси отдавна бе забелязал, че някакъв подобен, втренчен поглед имат мнозина от обитателите на тоя дом. Но гласът му ба мек, тихичък, съвсем неочаквано мелодичен за тая груба грамада от месо.
— Аз знам, че сега сте съвсем нормален! — започна той. — И все пак ще ви запитам — обмислихте ли добре вашето заявление?
За миг на лекаря се стори, че Неси го погледна насмешливо.
— Да, разбира се! — отвърна той. — И може би точно в това се коренят всичките ми беди.
— Предполагам, че ще направите самопризнание, което рязко ще влоши сегашното ви положение.
— Точно така — кимна Неси.
Главният лекар пое шумно въздух през ноздрите си.
— Защо? За да се отървете от тоя дом?
— Ще скрия от вас истинските мотиви. Но по принцип всеки човек трябва да бъде там, където му е мястото.
— Страхувам се, че ще сбъркате! — каза главният лекар. — Тоя ненормален дом е единственият, в който можете да живеете нормално. Аз просто ще ви създам условията на един малък научен кабинет.
— Безсмислено и ненужно — отвърна кратко Неси.
— Но защо, за бога? — едва не изохка грамадният човек. — Проява на съвест?… За вашия ум, който трезво може да прецени всичко?
— Човек и съвест са две равнозначни понятия. Като любовта и красотата. Разбира се, друг е въпросът дали изобщо ги притежавам. Но дори и да е тъй, кима нямам право да се стремя към тях?
— Вие наистина сте луд! — каза горчиво лекарят. — Имате ли предвид, че аз съм в състояние да оспоря всяко ваше заявление?
— Това е не само ваше право, това е и ваше задължение! — отвърна Неси.
Съдебният следовател пристигна с неочаквана бързина. Имаше вид на млада, възглупава хрътка, която внезапно и за себе си е попаднала на следа. Беше облечен в износен тъмен шлифер, който през цялото време не съблече. Неси го погледна намръщено, после каза:
— Страхувам се, че аз съм отговорен за смъртта на Кирил Игнатов.
Следователят дори не трепна. Той дълго бе премислял тоя вариант, в себе си бе почти сигурен във вината на Неси.
— Какво значи „страхувам се“? — попита той сдържано. — Не може ли малко по-точно?
— Не може, за съжаление! — отвърна сухо Неси. — и в тоя случай ми се губи нещо от паметта. Но сега знам със сигурност, че сме били заедно на покрива. Все по-настойчиво ми се мяркат отделни сцени…
Неси млъкна. Следователят го наблюдаваше със затаено напрежение през своите слаби очила.
— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
— Не, разбира се. И все пак не съм сигурен в себе си. И за това, което казах досега, и за всичко останало… Бих ви помолил да посетим още веднъж терасата. В същия час и при същите обстоятелства. Може би обстановката ще ми подскаже нещо.
— Добре, съгласен съм — отвърна кратко следователят.
Взеха го на другия ден в мощна кола със спуснати тъмносини перденца. Главният лекар го изпрати дотам гологлав и необлечен. Денят беше студен, готвеше се да вали, неизвестно какво — дъжд или сняг. Двамата спряха пред лимузината, лекарят зъзнеше. Неси едва забележимо му се усмихна, за да го окуражи може би.
— Сбогом, докторе! — каза той ясно.
— Сбогом, нещастни човече!…
… И ето че Неси се появи отново на черния покрив. Нощта бе много студена, небето тежко се мъкнеше, изподрано и дрипаво, като оскубано от ноктите на огромен звяр. Може би някъде зад облаците светеше луна, защото на хоризонта морето изглеждаше бяло, твърдо и остро като лезвие на сабя. Духаше огромен и силен вятър, така плътен, сякаш излизаше от някаква гигантска тръба, с искрици лед в студените си струи. Неси стоеше прав пред своята смълчана охрана, пред следователя, изпълнен с неясен страх. Стоеше прав, гледаше към небето. Нищо не мислеше, не търсеше никакъв спомен, никакво оправдание. Поне нощта бе истинска, силна, трагична, не е толкова страшно да загине човек в такава нощ. Той изтича с няколко неочаквани крачки до перваза, стъпи до него и със страшен вик се хвърли в бездната. И летеше там, безпаметен и искрящ, като падащ метеор, обгърнат от своите бели пламъци, готов всеки миг да се стопи и изчезне. Но все още живееше, все още имаше човешка свяст. И знаеше, че там някъде долу, на края на бездната, го чакаше бялото, с очи, изкълвани от гарваните, лице на жена му.
Информация за текста
© 1977 Павел Вежинов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007