— А за какво ти е притрябвал такъв парцал?
За пръв път очите на Трифон блеснаха някак страшно. Не, не беше съвсем победен, останала бе някаква искрица у него. Но точно в тоя миг влезе секретарката му, показа им задника си, докато се навеждаше ту пред единия, ту пред другия, за да сервира. Когато най-сетне си излезе, Трифон отново подхвана, тоя път съвсем без желание:
— Слушай, това са наши деца най-сетне!… Какво искаш? Да им отворим война? Да се избием? То ще бъде главно в тяхна вреда. Ето това е лошото. Дока то са под нашия покрив, все можем да им помогнем с нещичко.
Алекси се върна у дома си съвсем объркан. Неси беше прав за себе си. И Трифон беше прав за себе си. Но не могат всички да бъдат прави за себе си. Тогава няма да има общество, а сбирщина от хора, които едва се търпят и понасят. Щом Трифон не може да помогне на дъщеря си, та той ли ще успее? Нищо, може би така е по-добре. Все пак Руми не беше като другите, Руми беше момиче. И защо трябва да смята, че е безсрамна, когато може би тя е просто естествена. И в края па краищата всяка по-дълга връзка предполага известни взаимни чувства. А това най-много липсваше на Неси.
Но приятелството между Неси и Руми продължи малко повече от месец. След това и Руми изчезна така внезапно, както се бе появила. Алекси почака няколко дни — може би се бе разболяла, може би бе заминала някъде. Но Руми не се появи повече.
— Какво стаза с Руми? — не се стърпя най-сетне Алекси.
— Нищо, разделихме се — отвърна спокойно момчето.
— По чие желание? По твое? Или по нейно?
Неси се намръщи.
— Слушай, татко, мене хората ме отегчават — каза той без желание. — Защо трябва да се отегчавам?
— И все пак хората не са вещи… Не можеш да ги захвърляш, когато ти скимне.
— Никой човек няма право да слага друг под своята зависимост! — отвърна мрачно Неси. — По никакъв повод. Ни със силата, ни със слабостта си. Та това е по-отвратително от всяка политическа тирания.
Алекси замълча. Какво можеше да му отвърне? И все пак не можеше да се оттегли току-тъй — без никаква съпротива.
— Ти изобщо вярваш ли в нещо на тоя свят?
— Защо трябва да вярваш! — погледна го презрително Неси. — Достатъчно е да мислиш правилно. Ето това е всичко. И Декарт го е казал само с две думи: „Мисля, значи съществувам.“ Според мен това изчерпва всички възможности.
— Ти никога няма да бъдеш щастлив! — отсече внезапно Алекси. — Човек има и сърце, ако си чул нещо по този въпрос.
— Сърцето е само една жалка помпа! — отвърна Неси. — Казват, че най-много на човешкото сърце прилича свинското!
Алекси се завря в кабинета си като подгонен язовец. Чувството на поражение отново загорча в устата му, както след всички други разговори с момчето. Ако умът е най-съвършеното и най-важното, което имаме, тогава Неси е безусловно прав. И неговото пълно удовлетворение би трябвало да се нарече щастие. Нещастници ли са били великите умове на епохите? Самотници? Не, не… Пък и тъй да е било — все пак това е най-голямото, към което един истински човек може да се стреми.
От входното антре през хола към стаята на Неси отново зашляпаха малките крачещи екскаватори. Алекси все тъй се криеше в кабинета си като язовец. Беше лято, градът се обезлюди. Пустите улици навяваха неизмерима скука. Всеки гледаше да се измъкне някъде — към морето или планините — само да се опаси от задушната бензинова воня. Алекси се къпеше по цял ден в собствената си пот, не мислеше за нищо, не работеше. Само Неси изглеждаше все тъй съвършен, невъзмутим, спретнат, със сако и вратовръзка, без нито капчица пот на лицето си. Както винаги, не ходеше никъде на почивка, за него всяко безделие беше непонятно и абсурдно.
В един от тия летни дни в кабинета му внезапно нахлу Трифон. Изглеждаше нещастен, изпотен, победен без остатък. Малко стреснат, Алекси го покани да седне. И Трифон не седна, а просто се изтърси върху креслото, сякаш искаше да смаже пружините му.
— Какво е станало? — запита Алекси стреснат.
— Какво е станало ли? — изригна с неочаквана сила Трифон. — Станало е туй, че ще си имаме внуче.
Алекси съвсем онемя. Дори Трифон не очакваше, че тая новина ще му направи такова потресаващо впечатление. Дори пребледня малко, устните му съвсем пресъхнаха.
— Сигурен ли си? — запита той тихо.
— Напълно, бяхме на лекар.
Алекси отново потъна в себе си — така дълбоко, сякаш беше сам в тесния нагорещен кабинет. Трифон, който се бе съвзел малко, го гледаше с недоумение.
— Е, какво? Няма ли да ми кажеш нещо? — попита той най-сетне.
— Детето трябва да се роди! — промълви едва чуто Алекси.
— Ето това исках да чуя от тебе! — възкликна Трифон зарадван. — Трябва да поговориш с твоя хаймана… Трябва да го подготвиш…
Алекси го погледна стреснат.
— Ти имаш ли ум в главата? — възкликна той. — Неси нищо не бива да знае.
Сега пък Трифон се обърка.
— А как? — попита той. — Зер детето ще се роди без баща?
— Ти смяташ, че Неси може да бъде баща? — попита поразен Алекси. — Та той е едва на десет години. Искаш да имаш зет урод?
Тая дума малко стресна Трифон, но не го сломи. Той се възпротиви енергично. Момче като момче, красиво, умно. Да изпревариш другите не е ни порок, ни престъпление. Порок е да изостанеш зад другите. На Алекси беше нужен цял час, за да обясни на своя приятел, че Неси не е момче като момче, че не може да живее с никои друг освен със себе си, че е студен и престъпен егоист, че ще направи дъщеря му нещастна.
— Нима не можем да отгледаме двамата едно дете? — избухна най-сетне Алекси. — Та трябва да ни помага трети…
Но Трифон си отиде неубеден и намръщен. За изненада на Алекси съвсем внезапно му се притече на помощ майката. Тя изобщо не искаше да види Неси, та камо ли да го направи свой зет. Не каза защо. Но смръщеното й лице, по което съвсем ясно личеше едва сдържано отвращение, говореше повече от всякакви думи. Алекси не се обиди. Не мислеше да се обижда, просто й бе дълбоко благодарен. Тя се съгласи Руми да роди детето. Съгласи се трудничко, все така със свъсени вежди, но се съгласи. Алекси ликуваше в себе си, по не се издаде. Сега от всичко най-важното беше да се роди детето.
Не казаха нищо на Неси. И детето наистина се роди, и то точно на деветия месец, както всички деца. Алекси чакаше претръпнал в кабинета на главния лекар, зад прозореца прехвърчаше влажен сняг, примесен с дъжд, остро бръскаше по прозореца. Не стана нужда да чака дълго, скоро го извикаха да види бебето. Беше бебе като бебе, дребничко, мораво, спечено като ябълка, с тънки крачка и рядка косица на меката си главичка. Алекси го погледна с някакъв странен, безучастен поглед, обърна гръб и си отиде.
Така бе съкрушена и последната му надежда. Колкото и да бе разочарован от сина си, той все още се бе надявал, тайно в себе си, че ще стане начало на нов човешки род — „хомо супер“, както го бе нарекъл веднъж. Тъжна и илюзорна цел и главно безсмислена, както сам се убеди много по-късно, защото човешкото развитие може да има само един-единствен път — естественият. Както винаги става в природата, нищо, което не е изстрадано и приспособено, не е трайно.
Алекси се върна късно вечерта, застана с празна глава пред прозореца. Навън все още валеше мокър мартенски сняг, лилаво святкаше над черпите покриви на къщите късен трамвай. В стаята на Неси свиреше високо магнетофон. Алекси вече знаеше, че Неси го пуска само по време на своите сексуални сеанси, за да ги заглуши може би. Сега Алекси го слушаше отвратен, сякаш чуваше истинските звуци в стаята му. Не, на това момче трябва да се попречи да създава други деца. Каква е гаранцията, че следващото няма да бъде изрод? Алекси имаше достатъчно основания да мисли така.
И той никога не разбра дали Неси е научил истината. Между тях никой не проговори по тоя въпрос, сякаш изобщо нищо не се бе случило. Но едно беше съвсем сигурно — детето никога не разбра кой е баща му. В регистъра го записаха на фамилията на майката, а когато името па бащата разтърси по такъв трагичен начин цялата страна, детето беше едва тригодишно. Сега вече всички бяха длъжни да крият от него страшната истина.
2
На тринайсет години Неси бе вече младши научен сътрудник. Имаше хубав кабинет в новата сграда на БАН, богата библиотека и никакви определени задължения. Но това, разбира се, не означаваше, че той лентяйствува. Да се каже, че бе добросъвестен, е все едно да не се каже нищо. Работата изпълваше целия му живот, всяко бездействие за него беше несъществуване. В това отношение не се различаваше особено от пишещите машини или телевизорите. Дори когато се хранеше или почиваше, той не бездействуваше напълно, в главата му едва доловимо цъкаше неговият страшен мозъчен механизъм.
А иначе животът му течеше спокойно, като река, която вече е излязла в равнината. Нямаше остри завои и прагове, бреговете й бяха тревисти и заоблени, водата й някак непрозрачна и мъртва. Като че ли нямаше кой знае колко риба в тая река, по и жаби нямаше. Като всяка река не знаеше в каква посока или към каква цел тече, това не я интересуваше. Всичките му дни си приличаха, единственото разнообразие в неговия живот бяха жените. Само те се сменяваха. И все пак не се сменяваха като декор или като мебел, по-скоро като меню, което човек разсеяно подбира по листа. Просто не е прието да се яде всеки ден едно и също ядене, всички твърдят, че това убивало апетита. Не са много прави, разбира се, най-често губят апетита си тия, които най-много се взират в листа за ядене.
От всички оскъдни земни добродетели Неси най-много уважаваше точността. Той просто я носеше в себе си като орган — като своето силно сърце или прецизни бъбреци. Ставаше точно в пет часа, все едно дали през зимата, или през лятото. Ставаше мигновено, като предварително навит механизъм, дори не се обръщаше да погледне леглото. Пък и нямаше за какво да се обръща, за него то беше просто една излишна вещ, която му губеше времето. Все още нямаше никакви сънища, но в тая принудена почивка не беше така мъртъв и безчувствен, както през детските си години. Понякога му се струваше, че мисли насън, че нещо усеща, далечно и смътно при това. Ставаше, отваряше прозореца и се изправяше пред него, все едно дали е дрезгава лятна утрин, или жълтеникавият сумрак на лампите върти снежни виелици.
Разбира се, предпочиташе летните утрини, спокойни, тихи, набъбнали от скрити светлини и блясъци. Стоеше на прозореца, дишаше дълбоко и силно — точно както е препоръчано в медицинските статии. Имаше много слабо обоняние, тъй че не усещаше тежката воня на бензин и смазки, която все още се излъчваше от асфалта. Не се зазяпваше излишно в далечната руменина на изгрева. Мимоходом поглеждаше пустите фасади от насрещната страна на улицата. Повечето прозорци бяха отворени, в тях се отразяваха улиците, тополите, дори далечната планина с бялата шапка на облаците.
Точно в пет и десет минути Неси се появяваше на булеварда в син анцуг и безукорни бели кецове. Маршрутът му бе точен и неизменен — едни и същи улици, ъгълчета, квартални градинки. Точно за шестнайсет минути пристигаше в парка. Някъде зад кулата на телевизията правеше кратка утринна гимнастика. Следваше кросът — точно петнадесет минути. Може би това бе най-хубавото, което правеше в своя монотонен живот — бягаше силно, енергично, с дълбоко усещане за вътрешна мощ и жизненост. Настървяваше се от това бягане, изпълваше се с някаква непонятна физическа алчност. И все пак никога не се увличаше и не забравяше себе си. Неговият неумолим вътрешен часовник го спираше точно на секундата. Почиваше пет минути. След това премерваше пулса си — винаги петдесет и два удара, неизменно ден след ден и година след година.
Най-приятно му беше връщането до дома. Сам не разбираше защо. Вървеше не по алеите, а по пътеките през гората, още влажни и меки от накапалите листа. В гората беше много тихо, само от време на време някой кос изшумоляваше в храстите. Но Неси не беше човекът, който ще се зазяпва около себе си. Катерички се премятаха по клоните на дърветата — той не ги виждаше. Сърни прекосяваха алеите — не спираше да ги погледа. И все пак тихото спокойствие на гората по някакъв необясним начин преливаше в него, изпълваше го с вътрешен мир и сила. Само тук, в гората, той неясно и смътно долавяше смисъла на тая досадна дума, която непрекъснато му навираха в очите — природа. Само тук, в гората, мозъкът му сякаш притихваше до неуловимост, без това да предизвика у него тревога или недоумение.
Точно в седем и половина Неси прекрачваше прага на своя кабинет. И винаги спираше за миг там, изпълнен с някакво вътрешно задоволство. Тая малка стаичка беше всъщност неговата единствена законна територия под небето. Само тук той бе истински господар на мислите си. Само тук напълно осъществяваше себе си. Или поне това, което знаеше, че съществува в него, своя ум преди всичко, неговата лакомия и ненаситност. Съзнанието му за пълнота заменяше у него това, което у обикновените хора се нарича удовлетворение или радост. Даже дърветата виждат слънцето. Даже мравките познават много добре закона за земното притегляне. А Неси? Носеше ли в себе си поне зрънце от земното щастие? И къде се криеше то? За него нямаше нищо истинско извън светлите стени на кабинета му.
На тая възраст Неси вече познаваше хората. Не ги разбираше, но ги познаваше. Беше ги изучил чрез книгите за човешкото поведение. Беше се опитал да проникне в тях чрез литературата. Никога не съжаляваше, че няма душевното съдържание на обикновените хора. Ако съдеше от Фройд, това нещо беше неизмеримо отвратително. Ако съдеше по Достоевски, то бе по-страшно от бездна. Ако съдеше от своите наблюдения, то беше нещо слабо, неосъзнато и хилаво. Не, не искаше да бъде като другите хора, да споделя тяхната безпътица, тяхната слабост, техния раздиран от страдания и страсти живот.
Сам никога не размисляше за своята съдба, за своето съществуване между другите хора. Знаеше само, че ще преживее тоя живот без бури. Никакви драми няма да сломят душата му. В неговото тихо съществуване нямаше да има ни крясъци, ни сълзи, ни безнадеждно пияно залитане по тъмните улици. Не размисляше дори за своя път в науката, за своите открития и успехи. Не се интересуваше ни от своето, ни от човешкото бъдеще. Знаеше, че ще живее спокойно и мирно и някой ден ще умре. Това бе всичко.
3
И все пак животът на Неси се измени внезапно и рязко, без никакви видими причини и основания. Обикновено така става в живота, пък и в природата — земетресенията, ураганите, катастрофалните наводнения обикновено идват след тихи и безоблачни дни. Тая сутрин той се събуди, както винаги, точно в пет часа, отвори като механична кукла ясните си очи, по навик погледна към прозореца. Нищо, обикновено лятно утро, едва-едва дрезгаво навън, прохладно и плътно в собствената му стая. Той стана леко и отиде до отворения прозорец. В сянката на високите сгради улицата изглеждаше съвсем тъмна, колкото и светло да беше небето над покривите. Светло, зеленикаво, лъскаво като коприна — тия работи не го интересуваха. Но не обичаше много ярките слънчеви дни, горещите следобеди, задушните вечери. А тоя ден обещаваше да бъде точно такъв.
И в тоя миг на спокойствие и пустота той усети смътно някакво далечно движение. Погледна прозорците на насрещните сгради, все още съвсем тъмни в здрачината. В един от тях му се мярна някаква сянка. Нищо особено, човешка сянка навярно. В тая стая наистина живееше някаква ранобудна старица, черна и бърза като мишка, която по цял ден неуморно сновеше из апартамента. След това старицата се приближи до прозореца и изведнъж, както в приказките, се превърна в момиче. Неси се усмихна, тая внезапна метаморфоза беше приятна дори за неговия безмилостен ум. Момичето беше облечено в светла пижамка, самото то беше много светло, косата му приличаше на запалена свещ. И стана нещо неочаквано — момичето повдигна ръце към небето, сякаш се приготви да литне. Не, всъщност нищо особено — то чисто и просто се протягаше с лека прозявка може би, с онова вътрешно удоволствие, с което се протягат и хората, и котките, и лъвовете в пустинята, за да покажат, че в края на краищата всички произхождат от една първична клетка. Но при това движение пижамката й се разтвори и той видя за няколко мига момичешките гърди — добре запълнени, но в същото време необикновено деликатни и нежни, може би поради светлината на утрото. Стори му се, че ще литнат и те, толкова бяха живи и устремени към небето.