— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?
— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…
Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.
Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.
— Е, за ваше здраве, млади господа! — кава той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.
— Тя е вносна, господин Кавендиш.
— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?
— Извинете, не пия.
— А по каква причина?
Неси се поколеба за мит, после каза неохотно:
— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.
— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?
— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.
— Всички големи истини са странни, млади човече. II необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?
— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?
— Ето това е една от най-сериозните загадки па природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие су хите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.
Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.
— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.
— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.
— Това е логичен абсурд — каза Неси.
Кавендиш го погледна живо.
— А къде вие намирате логическата грешка?
— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.
— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.
Неси мълчеше поразен. Тая логика сега му се виждаше толкова безукорна, че не виждаше никакъв път за нейното опровергаване.
— В крайна сметка, какво искате да кажете? — попита той сдържано.
— Нищо хубаво. Нищо окуражително. По всичко изглежда, че природата се грижи преди всичко за това, което е младо, което расте и укрепва. Тя е безразлична към укрепвалото и силното. И пълна с ненавист към всичко, което е преминало зенита на своето развитие. Тя просто му заповядва да остарее и умре. Един ственият начин да бъдем изпълнени с истинско човешко съдържание е да бъдем млади. И това важи не само за отделния човек, но и за човечеството изобщо. Там, където сте вие, като индивиди и личности можете да гледате на мен с пълно снизхождение.
— Точно това правим, сър! — каза Неси.
Кавендиш го погледна бързо. Не, не се шегуваше.
Той се усмихна добродушно.
— Там е работата, че за човека младостта не е чисто биологично понятие. Искам да кажа, че не е право пропорционално на състоянието на човешките органи, дори на тяхната съвкупност. Аз не съм виталист, разбира се, но струва ми се, че доста лекомислено изхвърлихме тая дума от човешкия речник. Не случайно престарелият Соломон е спал между съвсем млади момичета.
— Днес дори ние избягваме да го правим! — засмя се Кирил. — Те пушат много и затова ужасно хъркат.
Келнерът сложи край на разговора. Ценителят на духовните ценности с изострено любопитство забоде своя хрущялест нос в папката за менюто.
— Моят учен приятел ми препоръча вашето овнешко жиго. Каза, че било знаменито.
— Страхувам се да не ви разочароваме, господин Кавендиш — каза предпазливо Кирил.
Но не го разочароваха освен с размера може би. Философът си омете чинията до последното зрънце на гарнитурата. И поля всичко доста изобилно с хубаво вино. Може би точно това вино стана причината да ги задържи, докато затворят заведението. Сам той изпи две бутилки — без да бърза, без да се насилва, на меки, премляскваши глътки, които направиха на младите хора едва ли не отблъскващо впечатление. Но Неси забеляза учуден, че колкото повече философът пиеше, толкова мисълта му ставаше по-жива и енергична, по-остроумна, по-жлъчна. И в същото време по-логична и по-ясна. Нима умът на тоя стар човек бе по-силен от неговия, за да не се къса безпомощно, да не се заплита, да не губи своите сложни нишки? А външно не повишаваше тона си, не се възбуждаше, дори ставаше по-съсредоточен и внимателен. Само пурата, която едва не изгори редките му пожълтели мустаци, подсказваше, че всичко това е вътрешно. Сега вече Кавендиш не говореше, просто разпитваше. На пръв поглед разпитът му бе някак разпилян и разцентрован, но Кирил, който бе подготвен за тая среща, усети тяхното подводно течение — какви са най-съществените интереси на съвременния български човек? Кирил мното добре знаеше какви са те, но предпочиташе да не каже всичко. Наистина прогресивен човек, приятел на България, но кой го знае какво може да изтърси в някоя статия. В края на техния разговор Кавендиш внезапно каза:
— Вижте какво, господин Захариев, лъжата потвърждава истината повече, отколкото тя себе си. Ако искате да се спасите от мен, по-добре не ми отговаряйте.
— Тъй и ще направя! — засмя се Кирил.
Тогава Кавендиш се обърна към Неси. Сега погледът му беше още по-кривоглед и като че ли по-втренчен. Отново последва цяло наводнение от въпроси. Кои науки харесва? Какви книги чете? Ходи ли на кино? А на театър? Колко пъти годишно? Има ли някакво отношение към телевизията? Никакво? А към балета? Към овнешкото жиго? Към футболните мачове? Към джаза? По колко време спи нощем, какви сънища сънува?
— Никакви! — отвърна Неси, който нито умееше да лъже, нито смяташе тона за необходимо.
— Съвсем никакви?
— Съвсем.
— Това не е точно така! — каза Кавендиш. — Вие сънувате, разбира се, но не помните.
— Не. Наистина не сънувам.
Кавендиш го погледна втренчено.
— Това не е хубаво — каза той. — Вие затормозявате по най-недопустим начин вашето подсъзнание.
— Господин Кавендиш, да ви кажа искрено, не вярвам, че това понятие е научно.
— Не е, разбира се. И все пак това не значи, че изобщо не съществува. Наречете го задсъзнание, ако така ви харесва повече. Но, така или иначе, съзнанието трябва да има някакъв килер или склад, или задна стаичка, където да помества ненужните и похабени вещи.
Неси едва забележимо се усмихна.
— С риск да бъда нескромен, но смятам, че моето съзнание не произвежда ненужни вещи.
Кавендиш дълбоко се замисли.
— Теоретически това е допустимо — каза той. — Макар че и най-прецизната машина понякога произвежда брак. Все пак припомнете си, наистина ли никога нищо не сте сънували?
— Само веднъж! — отвърна неохотно младежът. — Макар да не съм сигурен, че е било сън.
Кавендиш настоя и Неси се принуди да му разкаже за китовете. Философът слушаше с голям интерес, после извади шагреновото тефтерче и записа там нещо. В тоя мит им се стори едва ли не развълнуван.
— Да, хубав сън — каза той най-сетне. — Много хубав, много надежден сън.
— Умеете ли да тълкувате сънища? — попита Кирил шеговито.
— Не съм се опитвал… Но тоя ми се вижда пределно ясен.
Това бе всичко, те не успяха да изчоплят от философа нито дума повече.
— Вие сте интелигентни момчета! — каза той троснато. — Трябва сами да го разберете. Особено вие, господин Захариев. Винаги е много по-лесно да опознаеш другите, отколкото себе си.
Кавендиш се опита да си поръча трета бутилка, но за щастие не им сервираха. Пък и философът не настоя повече. На слизане по стълбите много добре бе видял входа на нощния бар. Сбогуваха се сърдечно, после двамата младежи с облекчение излязоха от заведението. Нощта бе много мека и тиха. На жълтата светлина на лампионите едва забележимо проблясваха прашните гърбове на колите, вече без собствени цветове, изравнени от нощта и умората. Тук всички бяха еднакви, непознатият град ги бе приел с безразличие, сега те си отмъщаваха, като издишваха своя тежък метален дъх. Двамата вървяха край тях, без да ги усещат, всеки с мислите си.
— Как ти се видя? — запита най-сетне Кирил.
— Нищо. Малко е досаден. И невъзпитан на всичко отгоре.
— Невъзпитан? — погледна го Кирил. — Защо невъзпитан?
— Ами не видя ли как безцеремонно си записваше в тефтерчето?
Кирил гузно замълча.
— Изобщо не ти ли е ясно, че е дошъл тук заради мене?
— Няма значение — каза Кирил. — Ние ще научим за него повече, отколкото той за нас.
— Няма какво да крия от него! — отвърна малко сухо Неси. — Ни от него, ни от себе си.
Разделиха се на автобусната спирка пред Ректората. Неси мълчаливо потегли към дома си. Усещаше се някак стъписан пред тоя ден, изпълнен е толкова необикновени събития. И — странно — умът му сякаш отказваше да ги възприеме. Само се докосваше до тях и веднага ги отблъскваше от себе си — с отвращение може би, чувство толкова непознато, колкото и срамът, който бе раздрал душата му тоя следобед. Светът, който винаги му бе изглеждал така простичък и подреден, така покорен и подвластен, изведнъж му се стори объркан и хаотичен. За пръв път в живота си той усети, че зад всичко това, което вижда и което така лесно достига с ума си, има нещо дълбоко и тъмно, като най-тъмните водни бездни.
5
Плуваше из тях с учудваща лекота, без никакви усилия, водата се плъзгаше неуловимо по гладката му кожа, хладна, ласкава, едва зрима. Нямаше нищо около него освен здрач, който тъмнееше и се сгъстяваше в далечината. И все пак слабите му очи се напрягаха, той бдеше. Не знаеше от какво се страхува, но страхът го изпълваше целия — от празния му стомах до върха на тънките жълти пръстчета. Сам той беше просто един плаващ страх, гладен при това, да, гладен, незадоволен и безпомощен.
И точно в тоя момент съзря рибата. Беше огромна риба, неизмерима в очите му, плаваше бавно в тихата, силна вода, опулена и спокойна. Навярно не беше много гладна, отвори лениво уста, той зърна за миг белезникавата й паст, бледата руменина на хрилете. Навярно бе глътнала нещо невидимо, просто го почувствува с цялото си изтръпнало същество. Той се стрелна бързо към дъното, притисна се в студената лигава тиня. Сега беше сигурен, че е незрим като водата, която все тъй ласкаво струеше край него. Съвършено неподвижен, той видя как над него премина белият твърд корем на рибата. После изчезна от погледа му, усети само слабите тласъци на водата, която рибата правеше с бавните движения на опашката си.
Но той все още лежеше в меката тиня, не помръдваше. Имаше много повече усет, отколкото зрение. Сега знаеше, че от тъмните дълбини прииждат змиите. Скоро ги зърна, движеха се вкупом с мудни, лъкатушни движения, гигантски змии, много по-дълги от рибата. Сега виждаше съвсем ясно жълтите им жестоки очи, но знаеше, че те не го виждат, толкова добре се бе слял е дъното. Змиите не го плашеха така, както рибите, те бяха по-бавни от него, понякога в пристъп на отчаяна смелост той плуваше редом с тях, без да ги изпуска от очите си. И те го виждаха, но никога не го нападаха, знаеха, че е по-бърз от тях, можеше да сменя внезапно и остро посоките си. Змиите се изнизаха бавно над него, после се изгубиха в далечината.
Едва сега той заплува отново, ниско над дъното, по-далеч от полупрозрачната бледина, която просветваше над него. Навярно бе започнал да се храни, без да разбира това, но усещаше дълбоко в себе си приятно засищане и доволство. И точно в той миг го нападна втората риба. Не приличаше на първата, муцуната й бе много остра, устата й пълна със зъби. Едва не го погълна, но той се отмести, рибата профуча край него, като го засегна болезнено е острата си странична перка. Сега знаеше, че ще се опита да повтори нападението — още по-бързо, с повече лакомия и стръв. Беще алчна и пъргава риба, с много силни очи, можеше да го различи дори когато лежи на дъното. Той вече я усещаше зад гърба си, плуваше с отчаяна бързина, все по-нагоре към светлината, към живата спасителна граница с другия свят. Не разбра в кой миг я достигна, нещо ослепително блесна в очите му, усети под себе си горещата груба твърдина па почвата. И в тоя миг се събуди.
Сега той разбираше много добре, че е сънувал. Лежеше по гръб и гледаше хладната руменина на небето, почти осезаема, прозрачна и близка, сякаш се готвеше да нахлуе като вода в тясната им хотелска стая. Страхът, който бе преживял, все още струеше в кръвта му, той ясно усещаше пулса си, който биеше в слепите му очи. Никога не бе имал такъв бърз пулс, толкова жив и неспокоен. Струваше му се, че сърцето му вече няма да се върне към свои невъзмутим ритъм. Обърна се и погледна към другото легло. Кирил спеше с гръб към него, гол до кръста, дишаше спокойно и равно. Навярно и сънищата му бяха спокойни, не го гонеха в дълбините призрачни риби.
Много по-късно те закусваха заедно на терасата в ресторанта. Бяха съвсем сами в сутрешната сянка на дърветата, мраморната мозайка под тях все още излъчваше нощната си хладина. Бяха си поръчали лимонов сок, чай, шунка с яйца. Докато чакаха, поглеждаха към морето, което едва потрепваше зад жълтия ръб на плажа. Денят обещаваше да бъде горещ, бездиханен, без никакво облаче по твърдия емайл на небето. И тъй както си мълчеше, Неси изведнъж каза:
— Аз вече знам какво е страх.
— Какво е? — погледна го бързо младежът.
— Не бих могъл да ти го обясня! — каза недоволно Неси. — Но нещо отвратително и позорно.
— Да, прав си! — каза Кирил. — Страхът е основното, което имаме. Осемдесет и пет процента от човешкото тяло е вода. Деветдесет процента от човешката душа е страх. Тотален страх от всичко, което ни се изпречва — от асансьора до началника.
Неси мълчеше подтиснат.
— И според теб, това какво е? Инстинкт или чувство?
— Не знам какво да ти кажа. Във всеки случай разумът обикновено го поощрява. А да не говорим за въображението. Храбрия човек ние обикновено наричаме безразсъден.
— Искаш да кажеш, че човекът е по-страхлив от животното?
— Разбира се! — отвърна Кирил учудено. — Кравата на пътя изобщо не поглежда към твоя разпенявен автомобил.
— Тогава аз защо нямам страх?
— Нали каза, че имаш?
— То беше насън.
И Неси се принуди да разкаже съня си. Не очакваше, че ще направи такова силно впечатление на Кирил. Той го слушаше, без да помръдне, едва ли не с притаен дъх. Когато най-сетне свърши, на масата им настана дълго мълчание.
— Как ти се струва? — запита най-сетне Неси.
— Може да ти се види странно, но навярно това е откъс от твоята историческа памет. Запазила се е някъде из мозъчните клетки като филмова лента в здрава, устойчива касетка. Нещо е преместило пластовете, тя се е вмъкнала в механизмите на съня. Не бих казал дори, че е сън. Фройд според мен е прав, сънищата не са случайни. И все пак се асоциират доста свободно, дори, бихме казали, произволно. А твоят сън е съвършено точен, без никаква деформация.