Павел Вежинов
Тоя звук — тъмен, дълбок и нежен — беше първото нещо, което достигна до моето помътено съзнание. Той беше толкова жив и в същото време толкова чужд и далечен, че неволно почувствувах как сърцето ми потрепера и се сви. Или не — може би това не е звук, това е глас! Тая мисъл съвсем ме обърка… Глас ли — как може това да бъде глас?… И всъщност кой съм аз, къде се намирам?…
Отворих очи — ослепителна светлина! И веднага болезнено ги затворих… Какво става с мен наистина?… Струваше ми се, че излитам от някаква бездна, раздробен на хиляди късчета — като безброй въздушни мехури, които блестят и се носят в тъмната синева на дълбините към далечната водна повърхност. Моята мисъл вече работеше, но все още нямаше нито минало, нито бъдеще. Чувствувах се неизмеримо слаб, всичко в мен сякаш кипеше…
Но изведнъж разбрах и отново отворих очи. Сега светлината не ми се стори така ослепителна. Сега всичко над мен беше бляскаво синьо — ярка, жива синева, която дотогава не знаех, че съществува в природата. Миг след това едва ли не ослепях — така невнимателно бях погледнал в тяхното слънце. Нашето слънце е огромно, бакъреночервено и обхваща грамадна част от хоризонта. Нашето небе добива тъмния цвят на индигото едва в минутите след залез слънце. А това небе над мен сияеше и самият въздух сякаш трепереше и излъчваше светлина. Дъхът спря в устата ми, почувствувах отново силен шемет, сякаш някаква огромна сила ме залюля и запокити в безкрая. За мигове просто губех съзнание и все пак чувствувах някаква необикновена лекота и опиянение.
Когато всичко това премина, отново внимателно се огледах. Лежах по гръб на малък хълм всред ниска, яркозелена растителност. Чудни бели цветенца клатеха край мен нежните си главички. Хълм, небе, сияещо слънце — знаех, че ще видя точно това, и все пак ми беше безкрайно трудно да повярвам, че то наистина съществува… Дълго ли бях лежал в безсъзнание? Погледнах часовника си — единствената вещ, която носех от моя неизмеримо далечен свят. Всичко на всичко единадесет минути.
И тогава отново чух тоя дълбок и тъмен звук, който никога вече няма да се изличи от ммоето съзнание. Не, това не беше звук — това наистина бе глас на живо същество, първото на тая чужда планета. Но може ли да бъде глас на човек?… Чувствувах се много несигурен тоя миг… Не, положително не!… Мисълта ми работеше с бързината на най-съвършените кибернетични машини. В цялата галактика нямаше друга звазда, която по условия на живот да прилича толкова много на моята загубена в безкрая Дриа. Аз знаех, че тука има напреднала човешка цивилизация, макар и много по-млада от нашата, но по всяка вероятност много подобна. Това не можеше да бъде глас на човек, по всяка вероятност беше глас на животно.
На нашата планета няма животни освен тия, които живеят в моретата. По-право имало е преди хиляди години, но постепенно са изчезнали. Все пак ние познаваме животните. Преди да напусна Дриа, в моята памет бяха запечатани хиляди образи на животни и хиляди звуци, безброй страници от нашето историческо развитие. Докато небето блестеше в очите ми, аз трескаво търсех истината. Да, разбира се — това не е глас на звяр, това е глас на някое от така наречените „домашни животни“. Изведнъж почувствувах как сърцето ми тревожно се сви. Домашно животно — само това ми липсваше! Ако е така — тяхната цивилизация е навярно все още в най-ранна възраст… Усетих, че отново ми се завива свят. Ако е така — каква надежда за връщане?… Навярно по-далечна и по-невидима от моята загубена в пространствата Дриа.
Но вече нямах друг изход, освен да проверя всичко с очите си. Аз се изправих или по-скоро подскочих като някаква детска играчка във въздуха. Да, съвсем бях забравил, че тука силата на гравитацията е много по-малка от нашата. Отново ме обзе лек шемет и някакво особено трескаво състояние на духа. Като се усмихнах неволно, аз се запътих с дълги, весели скокове по посока на непознатите звуци. Естествено там, където има домашни животни, не може да няма и хора.
По-късно разбрах колко лекомислено е било това предположение. Всъщност нищо около мен не говореше за присъствието на човешка цивилизация. Докъдето ми стигаше погледът, аз виждах само безкрайни зелени гори, тук-таме пресечени от искрящи горски поляни. И никъде дом, никъде път, никъде ни най-малка следа от нещо, изработено от човешка ръка. Даже тревата, която газех, изглеждаше така девствена, сякаш никога не е била тъпкана от крака на човек или животно. На необитаема планета ли се бях озовал? Това би трябвало да ми подскаже разумът. Но в тоя момент аз не го вярвах и все тъй — опиянен от блясъците, от чудесния въздух, от собствената си лекота — се носех надолу по хълма.
Пък като че ли нямаше много време за размисъл и душевни терзания. Едва бях изминал половината път до близката горичка и съзрях между дърветата бели стени, а над тях гладък, зелен покрив. Това беше дом несъмнено, от тия домове, които са строили и у нас преди много хилядолетия — малки, еднолични къщички за самотни хора. Но и това откритие за назадничава цивилизация в тоя миг особено не ме разтревожи. Без повече да разсъждавам, аз със същото весело лекомислие се упътих към къщата.
Много по-късно разбрах на какво се е дължало това непонятно състояние. Тогава аз съм бил просто пиян. На нашия език тая дума съществува само като медицинско понятие. Аз съм бил пиян от особения състав на въздуха. Но тогава не съзнавах това и смело нахлух в обраслото с цветя и чудни растения дворче на малката къща. Почти се губех всред огромните, прекрасни цветя, задавен от аромата им, с мъка си проправях път напред. В своето весело безумие като че ли не очаквах нищо особено да се случи. И внезапно се спрях.
На двайсетина крачки от мен, по откритата веранда на къщата, се движеше бавно живо човешко същество.
Дълго го гледах като втрещен, с широко отворени очи. Моето странно настроение започна да излита от мен като лек газ, сърецето ми силно затуптя. Всички комбинации на материята са се осъществили в безкрайната и всеобемна вселена. Всички възможни сплави са отдавна известни. Дори материята и антиматерията са се срещали неведнъж в безумни космически катастрофи. Но това се случваше за пръв път — да се срещнат две човешки същества — от Дриа и от третата планета на малката звездица Тирон.
Впрочем все още не бяха се срещали, все още го виждах само аз. Това беше твърде едър човек, навярно мъж, защото по главата му растяха дълги косми — явен признак на още много млада човешка раса. Лицето му беше светло, неочаквано красиво и както ми се стори — добро и умно. И дрехите бяха леки и красиви — по формата на тялото. Той не знаеше, че го наблюдавам, това беше недискретно от моя страна. Като превъзмогнах вълнението си, аз мълчаливо излязох на свободното пространство. И точно в тоя миг, привлечен може би от лекия шум, човекът се обърна и ме погледна. Много ясно забелязах учудването в погледа му, което бързо се сгъсти и се превърна в смайване.
— Какво търсиш тук, момченце? — попита човекът гласно.
О, колко добре разбирам сега неговото удивление!… Пред себе си той виждаше същество, съвсем подобно на него и все пак различно. Наистина по ръст в очите му аз приличах на тъничко стройно момченце. В това, разбира се, нямаше нищо чудно, но не мога да си представя как е възприел тогава лицето ми — кръгло и оранжево, без нито един косъм на гладката като полирано дърво глава.
— Не съм момченце! — отговорих аз също така с гласа си. — Аз съм човек… Аз съм човек от друга планета.
Много добре знаех, че той няма да разбере думите ми. Все пак аз се надявах, че ще възприеме мислите и ще ги превърне в образи. Човекът ме погледна съсредоточено.
— Моля, повторете! — каза той тихо и сериозно.
Аз повторих бавно същата фраза. Тоя път човекът ме разбра, зениците му се разшириха още повече.
— Как от друга планета? — каза той с недоумение. — Как сте попаднали тук!
Отдъхнах си. Очевидно директният телепатичен разговор, без външен посредник, беше известен на хората от тая планета.
— Не знам дали ще ме разберете — отвърнах аз. — Аз не съм прилетял тук с космичен кораб… Аз съм преодолял пространството чрез неговото унищожение… Може би знеате нещо за постигането на нула пространство?
— Да, разбира се…
— И си служите с него? — трепнах аз.
— Засега само при лабораторни условия.
— Но това е отлично! — възкликнах аз развълнуван. — Това съвсем не е малко!…
Човекът не сваляше от мен своите любопитни очи. Колкото и да изглеждаше странно това, което говорех, външността ми го потвърждаваше напълно.
— Но защо стоите там? — каза човекът. — Елате тук, не се плашете от мен…
Аз доверчиво приближих. Все още се намирах в това весело опиянено състояние на духа, което не разбирах.
— Вие сте първият човек, когото срещам на тая планета — казах аз.
— Тъй ли?… Наистина съм поласкана…
— Вие сте жена? — попитах аз учуден.
— А вие какво си помислихте? — усмихна се тя.
— О, моля да ме извините — казах аз сконфузено. — У нас наистина външната разлика между мъжа и жената е едва забележима… И все пак не е любезно да се прави такава грешка.
— И у нас също… Но вие сте мъж, предполагам?
— Да, разбира се — отвърнах аз. — Не бива да очаквате, че на такава опасна разходка ще пратим за пръв път жена.
— Как се казвате? — запита тя.
— Казвам се Лен.
Моята събеседница весело се разсмя.
— Наистина интересно! — отвърна тя. — А аз се казвам Лена!… Наистина интересно!…
Лена ме погледна с хубавите си дълбоки очи и отново попита:
— А къде се намира вашата планета?
— Трудно ми е да ви обясня… Освен ако ми покажете някой звезден атлас.
— Да, разбира се — каза Лена. — Елате с мен…
Естествено, нашият разговор беше доста бавен, с повтаряне на думи и цели изречения, но все пак се разбирахме. Тя ми направи път и аз влязох в нейния дом. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че техните малки, смешни домове са наредени с повече вкус от нашите. Дори визиоекранът, който заемаше едната стена, преливаше в красиви метални отблясъци. Тя ми даде атласа, но не беше толкова лесно да се справя с него. Както трябваше да се очаква, трите най-вътрешни планети на нашата система липсваха на картата, но Дриа съществуваше — мъничка, безименна планетка, наречена с първата буква на някаква тяхна древна азбука.
— Ето това е Дриа — казах аз. — А как наричате вашата планета?
— Земя — отвърна тя.
Това беше наистина интересно — Дриа също не е име, а означава земя — твърдината, върху която са живели през хилядолетията нашите деди. Докато й обяснявах това, погледът ми попадна върху някакъв доста познат на вид предмет върху стената.
— Това е календар? — попитах аз.
Да, това наистина беше календар, но аз разбрах тяхната земна година едва когато ми обясни системата на цифрите. Всъщност тая система е съвсем като нашата, само че ние означаваме с различен знак всички цифри до сто. Все пак годината ми се видя съвсем малка като брой — 2680-а. Аз запитах.
— Всъщност това е условно леточисление — отвърна тя, — което ние наричаме нова ера… Но и това название е условно. Нашата истинска нова ера е започнала много по-късно — когато назряха условията да се премахнат обществените класи…
— Значи, и вие сте минали този кошмарен период? — усмихнах се аз. — С кървави войни и революции?
Тя ме погледна някак особено.
— Да, той наистина е кошмарен — отвърна тя. — И все пак ние не се срамуваме от него. Напротив, непрекъснато се връщаме натам, защото е бил пълен и с героични подвизи…
Това не ми беше съвсем ясно. Какъв смисъл човечеството да се връща към своите кошмари?… Дори това, което тя нарече с почти забравената дума „героизъм“, е доста примитивна и кошмарна проба на човешката личност. Но сега не ми се искаше да се задълбочавам в това, трябваше да науча най-важното.
— Както разбирам от думите ви — започнах аз, — вие тук имате развита човешка цивилизация… Но къде е тя?… Аз не видях нито хора, нито градове, нито пътища… И изобщо нищо не видях освен девствени гори и полета…
Тя отново се усмихна със своята мила, добра усмивка. И интересно, макар да бях само няколко минути с нея, вече не ми се виждаше толкова едра и груба. Сега я чувствувах точно такъв човек, какъвто бях и самият аз.
— Цялата ни промишлена и енергетична база е под земята — отвърна тя. — Над земята имаме само земеделие и скотовъдство…
— Нима не употребявате синтетични храни? — попитах учудено аз.
— Произваждаме, но все по-малко и по-малко се търсят — отвърна тя. — Със синтетичен фураж храним само животните.
— И убивате бедните животни?… Но това е ужасно!…
— Наистина е ужасно — кимна тя. — Но така е… Тая тенденция, след като беше изчезнала съвсем, се появи и се усили през последния век. И ще ви кажа също, че е доста развит и ловът, и при това с древни оръжия — като се почне от обикновения лък, та до старото огнестрелно оръжие от миналото хилядолетие.
Просто не вярвах на ушите си.
— И нямате градове?
— Жилищни градове отдавна нямаме… Имаме само административни, научни и културни центрове, но в тях почти никой не живее… Цялото население на земята живее всред природата, която ние с много труд успяхме да възстановим в целия й доисторически блясък… Но сега ще ви покажа…
Тя стана от мястото си и с лека походка отиде до малкото командно табло, което едва сега забелязах в единия от ъглите. Едно зелено копче хлътна под пръста й, визиоекранът за миг оживя. Веднага разбрах, че изображението при тях не е така технически съвършено като нашето, но все пак качеството му е задоволително. Някакво мощно съоръжение се появи пред очите ми — нещо, което приличаше на енергоцентрала.
— Вие сте прав — каза тя. — Това е тремоядрена енергоцентрала… Ние имаме в изобилие енергия — дори повече, отколкото практически ни е нужна.
Тук-таме в основата на гигантския комбинат се мяркаха дребни човешки фигури, съвсем малко на брой.
— Това са роботи, разбира се — каза тя. — Те вършат почти всичко, свързано с производството…
Естествено, така е и при нас. Следната картина отново ме учуди. Това беше някакъв необозрим завод, но производството ми се видя много странно — напомни ми най-старите векове на нашата ера…
— Това е… това е… — заекнах аз, защото думата все не идваше на устата ми.
— Това е завод за спортни съоръжения — усмихна се тя. — Това са велосипеди… А това са особен тип спортни коли с мотори с вътрешно горене… Такива, разбира се, отдавна не употребяваме в практическия транспорт, но те имат спортна стойност — като копието например, което е една от най-популярните атлетически дисциплини…
— Мда… — измънках аз неуверено.
Още половин час гледах картини от земното ежедневие — толкова подобно и все пак толкова различно от нашето. Техните космодроми и космически кораби бяха като детска играчка в сравнение с нашите, техните вътрешни транспортни средства ми се сториха все още груби. Но имаше неща, които у нас отдавна не съществуват — безкрайни пшенични полета, животновъдни ферми, резервати за диви животни, масови спортни игри. Особено привлече вниманието ми едно спортно състезание с велосипеди — беше удивителна гледка на човешката сила и красота. Това, което преди малко ми се беше сторило като детска приумица, сега се изпълваше със смисъл и съдържание. Неприятно впечатление ми направиха само примитивните, бих казал дори, дивашки крясъци, с които публиката придружаваше това увлекателно зрелище. Най-после екранът угасна. Останах дълго време дълбоко замислен.
— Вашата планета е наистина чудна! — обадих се аз най-сетне. — В нея по много странен начин съжителствуват най-примитивни и най-модерни форми на живот… Никак не разбирам смисъла на тая работа…
Тя седна срещу мен все така лъчезарна и усмихната:
— Това моят мъж по-добре ще ви обясни.
Погледнах я смаяно: