Седмият папирус (Том 2) - Уилбур Смит 11 стр.


— Я ела насам — издърпа Никълъс Роян под акациите. — Не искам коляното ти пак да прави номера. — Вдигна крачола на панталоните й до средата на бедрото и върза коляното с ластичен бинт. Опитваше се да прикрива удоволствието от задачата, която сам си беше поставил. За негова голяма радост оттокът бе спаднал съвсем, а от синините оставаха съвсем бледи следи.

Никълъс опипа нежно кадифената кожа на съдружницата си. Плътта й беше твърда и топла при допир. Вдигна глава и по очите на Роян прочете, че и на нея й е приятно да бъде докосвана. Щом погледите им се срещнаха, тя леко се изчерви и бързо спусна крачолите си до колената. После скочи на крака.

— С Тесай имаме много неща да си разправяме за последните няколко седмици — рече тя и побърза да се събере с приятелката си.

— Ще оставя цял взвод да пази нещата ви тук — обясни Мек на Никълъс, докато жените се отдалечаваха в тъмното да си приказват. — До границата ще вървим в съвсем малка група. Не мисля, че ще срещнем затруднения при преминаването. В района не се забелязва почти никаква вража активност. На юг се стреля усилено, но тук е сравнително спокойно. Иначе нямаше да избера това място за срещата.

— Колко далеч е границата оттук? — искаше да знае Никълъс.

— Пет часа усилено ходене — отговори Мек. — Щом луната залезе, ще се вмъкнем през един от разработените канали. Останалите ми хора ще ни чакат откъм долината. Трябва да се срещнем с тях преди изгрев-слънце.

— А оттам до манастира?

— Два дни път. Ще стигнем тъкмо навреме, за да посрещнем дебелия ти приятел с дебелия му самолет.

Мек се обърна на другата страна и даде някакви заповеди на началник взвода, който щеше да остане при Розейрес, за да пази стоката. След това повика шестимата партизани, с които щяха да преминат границата, и разпредели по равно товара между тях. Най-важна беше радиостанцията, доста модерен модел, произведен за военни цели и доста лек за носене. Никълъс се нагърби сам с нея.

— Торбите ви са много неудобни за носене — направи забележка Мек на новопристигналите. — Ще трябва да преразпределите нещата в тях.

Те го послушаха и прехвърлиха целия си багаж в двете платнени мешки, които Мек им даде. Двама от войниците вдигнаха товара през рамо и изчезнаха в мрака.

— Този да не смята да вземе това чудо! — зяпна ужасен Мек, когато Сапьора извади от едното пале дебелокракия теодолит.

Даниъл не говореше арабски, затова Никълъс трябваше да превежда.

— Той казва, че инструментът бил много деликатен и не можел да позволи да го хвърлят от въздуха. Казва, че ако нещо се размести, няма как да свърши работата, за която сме го повикали.

— И кой смята да го носи? — попита Мек. — Хората ми ще вдигнат бунт, ако ги накарам.

— Кажи на свадливия педераст, че ще го нося сам — изпъчи гордо гърди Сапьора. — Хич да не помисля, че ще дам на някоя от тъпоумните му горили да се докосне до теодолита ми.

Грабна вързопа, метна го през рамо и с изправен гръб пое по пътеката.

Мек остави на авангарда пет минути да се изнесе напред, след което кимна на останалите да вървят.

Половин час, след като Голямата Доли бе отлетяла обратно за Малта, групичката напусна пистата и закрачи из тихата, обгърната в мрак савана. Мек подкара спътниците си в бърза крачка. Роян започваше да подозира мъжете, че са се родили с котешки очи, защото виждаха около себе си като посред бял ден и можеха да я предупредят за всяка дупка или камък по невидимата пътека. А всеки път, когато кракът й пропаднеше сред тревите, Никълъс й се явяваше на помощ и я хващаше, преди да е паднала.

Вървяха в пълно мълчание. На всеки час спираха за по пет минути и тогава Никълъс привикваше Мек настрана, за да обменят по някоя тиха приказка. От малкото думи, които Роян успяваше да долови, й стана ясно, че той обяснява в подробности целта на експедицията на приятеля си. На няколко пъти го чу да споменава имената Мамос и Таита, а плътният глас на Мек го засипваше с въпроси. Щом свършеше времето за почивка, двамата скачаха едновременно и повеждаха колоната напред.

След известно време Роян изгуби всякаква представа за изминатото разстояние. Ако не бяха равните интервали между почивките, нямаше да знае и кой час от денонощието е. Умората я обхващаше все повече, накрая й беше трудно дори да отлепя краката си от земята. Колкото и добре да го беше стегнал Никълъс, коляното й започна да се обажда все по-често. Самият той често я хващаше за ръката, за да й помогне при някой по-труден участък от пътеката. Понякога отпред се чуваше предупредителен шепот и цялата група се заковаваше на място. Замръзваха като статуи в нощта и се ослушваха напрегнато, докато същият тайнствен глас не ги подканеше да продължат във все същото изтощително темпо. На едно място из сухия, горещ въздух на саваната лъхна хладната миризма на речна тиня и Роян си каза, че най-сетне са се приближили до бреговете на Нил. Макар никой нищо да не казваше, усещаше се напрежението, обхванало мъжете пред нея. По начина, по който всеки хващаше оръжието си, по озъртанията им ставаше ясно, че очакват всеки момент отнякъде изненада.

— Минаваме границата — прошепна Никълъс. Тревогата беше заразителна. Роян забрави всякаква умора и усети как сърцето пулсира в ушите й.

Този път не си позволиха да спрат за почивка. Продължиха още цял час да вървят из мрака, но лека-полека настроението се промени. Някой дори тихичко се засмя сякаш се радваше на бледото сияние на изток, което издаваше наближаването на зората. В следващия миг луната забоде рога си в тъмния силует на далечните планински била.

— Всичко е наред. Пресякохме — рече Никълъс с най-невъзмутим тон. — Добре дошли отново в Етиопия. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Е, какво толкова, и аз се уморявам — усмихна се той на светлината на луната. — Скоро ще вдигнем лагер и ще починем. До мястото на срещата остава малко.

Разбира се, че лъжеше; никой от групата и не помисляше да спре, всички продължаваха да се надпреварват с изтляващата нощ, а на Роян й се плачеше от болка и изтощение. По едно време ушите й отново дочуха плискането на вода. Излизаха повторно в близост до Нил. Зората пропукваше, а отпред се разнесе гласът на Мек, който разговаряше с чакащите го партизани. Бяха стигнали навреме за срещата. Никълъс веднага се възползва от това и отведе приятелката си встрани от пътеката. Клекна пред нея и развърза обувките й.

— Много добре се представи — похвали я той. — Гордея се с теб.

Събу чорапите й и огледа стъпалата й за мазоли. След това свали превръзката от коляното й. Пак се беше подуло леко, затова започна да го разтрива с чувствителните си пръсти.

Роян тихо въздъхна:

— Не спирай да разтриваш. Така се чувствам по-добре.

— Ще ти дам нещо против инфекции — бръкна Никълъс в чантата си и извади хапчетата. Нагъна якето си на руло и го положи вместо възглавница до нея. — Съжалявам, но спалните чували останаха в другата половина от багажа. Ще трябва да спим на твърдата земя, докато Джени се върне.

Подаде й манерката с вода и докато тя преглъщаше хапчето, отвори първата опаковка с кондензирана храна.

— Не е за лакомници като нас — подуши Никълъс съдържанието, — но пък и в армията им викахме храна за мишки.

Роян едва се докосна до безвкусната мръвка и гуменото сирене — очите й се затвориха и заспа.

Когато Никълъс я събуди с чаша чай в ръка, с изненада откри, че вече е късен следобед. Той се разположи до нея, шумно духна по димящата повърхност и отпи от своята чаша.

— Ще ти хареса да узнаеш, че Мек е вече изцяло в комбината. Даде съгласието си да ни помогне с каквото може.

— Всичко ли му разказа?

— Толкова, колкото да му се стори интересно — усмихна се Никълъс. — Винаги съм следвал принципа на постепенното осведомяване. Никога не казвай всичко наведнъж. Запознавай другите малко по малко с това, което знаеш. Засега Мек знае, че търсим царска гробница и че смятаме да издигнем бент на Дандера.

— Ами откъде ще вземем хора, които да работят на строежа?

— Монасите от манастира ще сторят каквото им каже Мек. Той е голям герой в техните очи.

— Ти какво му обеща в замяна?

— Още не сме стигнали дотам. Казах му, че нямам ни най-малка представа какво точно ще открием, но той само се засмя и каза, че ми има доверие.

— Глупаво момче, така ли да разбирам?

— Никога не бих и помислил да се изкажа така за Мек Нимур — каза сякаш на себе си Никълъс. — Мисля, че когато му дойде времето, той ще знае за какво да поиска съдействието ни. А, ето, за вълка говорим, пък той — в кошарата.

Мек дойде при тях и приклекна.

— И какво си говорихте за мен?

— Роян казва, че си гадно копеле, дето цяла нощ не й даваш почивка.

— Никълъс много те е разглезил. Цял ден се върти около теб — изкиска се Мек. — Винаги съм казвал: жените трябва да се третират сурово. Така на тях самите им харесва повече. — Но скоро върна сериозното си изражение. — Съжалявам, Роян, но границата не е място, където можем да се глезим. Като навлезем навътре в страната, сама ще се увериш, че не съм чак такъв звяр.

— Ние сме ти много благодарни за всичко, което правиш за нас.

Мек кимна важно с глава:

— Никълъс е стар приятел, бих казал, че и ти си не по-малко приятел, макар да се познаваме отскоро.

— Бях дълбоко потресена, когато Тесай ми разправи за случилото се в манастира.

Той се намръщи и заскуба късата си брада. От гняв изтръгна кичурче косми от лицето си.

— Ного и неговите кръволоци. Ето това е най-красноречивият пример срещу какво още се борим. Успяхме да се спасим от тиранията на Менгисту само за да навлезем в епоха на още по-голям военен терор.

— Какво точно се е случило, Мек?

Мек Нимур започна да разказва с пестеливи, но достатъчно красноречиви думи клането в манастира и задигането на най-ценните му съкровища.

— Няма никакво съмнение, че е бил Ного. Монасите, които са се спасили след кървавата баня, добре го познават.

От ярост не го свърташе на едно място. Скочи на крака и нервно закрачи напред-назад.

— Манастирът означава изключително много за жителите на Гоям. Аз самият получих там свето кръщение от ръцете на самия Яли Хора. Убийството на игумена и оскверняването на църквата са жестоки престъпления! — След това се успокои и сложи шапката на главата си. — Време е да продължаваме нататък, пътят става стръмен и труден.

Вече се намираха далеч от границата и можеха спокойно да вървят по светло. На втория ден се бяха озовали дълбоко навътре в долината на Абай. По пътя дори не забелязаха подобие на предпланини, влязоха в пролома, сякаш минаваха между високите кули на огромна средновековна крепост. От двете страни на реката се издигаше голямото централно плато на височина повече от километър над водите й, а могъщият Нил се виеше като змия из дъното на величественото дефиле и на всеки един от многобройните прагове бялата пяна на бързеите проблясваше като лъскава змийска кожа на слънцето. По обяд Мек даде знак за почивка и групата се настани в малка горичка край реката. До самия бряг имаше тясна пясъчна ивица, засенчена от масивните каменни блокове, откъртили се с годините от скалите, надвиснали над главите им.

Петимата се бяха разположили сравнително далеч един от друг. Даниъл още преглъщаше обидата, която Мек бе нанесъл на теодолита му, и гордо виреше нос встрани от компанията. Беше сложил инструмента така, че всички да го виждат, и демонстративно не желаеше да се отдели от него. В същото време Мек и Тесай мълчаха умислени, докато изведнъж тя не се пресегна към любимия си и не го дръпна рязко за ръката.

— Искам да им кажа — рече неспокойно.

Мек впери поглед във водите на реката и след секунда-две кимна.

— Защо не? — вдигна рамене.

— Искам да знаят — продължаваше сякаш себе си да увещава Тесай. Те познаваха Борис. Ще разберат.

— Искаш ли аз да им кажа вместо теб? — попита я тихо той, без да пуска ръката й.

— Да. По-добре да го чуят от твоята уста.

Мек се умълча за известно време, защото се опитваше да обмисли думите си, сетне без дори да погледне към двамата англичани, започна да нарежда с дебелия си, ръмжащ глас:

— Още в първия миг, в който видях тази жена — той не сваляше очи от лицето на Тесай, — знаех, че тя е, която Господ ми праща.

И за да потвърди думите му, тя се придърпа по-близо до него.

— Двамата се заклехме във вечна любов през нощта на Тимкат, помолихме Господ за прошка и аз я взех за своя жена.

Младата жена облегна глава на силното му рамо.

— Руснакът ни проследи. Завари ни тук, на това същото място и се опита да ни убие и двамата.

Тесай погледна към плажа, където едва не бяха срещнали смъртта и потрепна при спомена.

— Двамата с него се сграбчихме в смъртна схватка — продължи да разказва Мек — и когато успях да го убия, оставих тялото му да се носи надолу по течението на реката.

— Знаем, че е умрял — отговори му Роян. — Чухме от хората в посолството, че полицията била намерила трупа му надолу по течението, близо до границата. Но не знаехме как точно се е случило.

Всички се умълчаха, докато Никълъс не наруши тишината:

— Ще ми се да съм бил тук и да гледам. Предполагам, че боят си е заслужавал — и поклати замислено глава.

— Руснакът си го биваше. Щастлив съм, че повече не ще си имам работа с него — призна Мек и стана от земята. — Ако тръгнем сега, ще можем да стигнем манастира по светло.

Маи Метема, новоизбраният игумен на манастира „Св. Фруменций“, ги посрещна на терасата над реката. Беше само няколко години по-млад от Яли Хора, имаше висока осанка, а косите му се бяха оцветили в благородния цвят на среброто. Днес, по повод идването на такъв почетен гост като Мек Нимур, си беше сложил синята корона.

След като гостите се изкъпаха и бяха оставени да починат за около час в отредените им килии, монасите дойдоха да ги поканят на тържествената вечеря, която се организираше в тяхна чест. Когато напълниха за трети път манерките с медовина и настроението на калугерите се беше пооправило, Мек се приближи до стария игумен и започна да му говори на ухото:

— Спомняш ли си историята за Свети Фруменций — как по време на морската буря Господ го хвърлил на спасителния бряг, за да може да ни донесе вярата си?

Очите на игумена се изпълниха със сълзи.

— Свещеното му тяло бе погребано в нашето светилище, в макдаса. Но варварите дойдоха и ни лишиха от свещените реликви. Сега сме деца без баща. Това, заради което бяха издигнати църквата и манастира, вече не съществува — жалваше се свещеникът. — Никой поклонник етиопец няма повече да се моли пред олтара на светеца. Църквата дори ще ни забрави. Ние сме лишени от всичко, което някога сме притежавали. Манастирът ще загине, а монасите ни ще бъдат разпилени като листа от вятъра.

— Когато Свети Фруменций стъпи на етиопска земя, той не беше сам. Друг един християнин, дошъл чак от Константинопол, го придружаваше — напомни му с тътнещия си глас Мек.

— Свети Антоний — посегна към манерката си игуменът, за да удави скръбта си в сладостта на алкохола.

— Точно така, Свети Антоний. Той умря преди Свети Фруменций, но беше не по-малко свят баща за нас от своя брат.

— И Свети Антоний беше голям и свят човек, заслужаващ любовта и почитта ни — отпи от медовината Маи Метема.

— Неведоми са пътищата божии, нали? — поклати глава Мек, сякаш се чудеше на неуловимия ред, управляващ Вселената.

— Никой от нас не може да държи сметка на Господ, а дори да Го попита за делата Му, пак не би ги разбрал.

— И все пак Той е милостив и възнаграждава искрено вярващите.

— Да, Той е всемилостив — рече игуменът, но сълзите рукнаха с пълна сила.

— Ти и твоят манастир понесохте жестока загуба. Светите мощи на блажения Фруменций ви бяха отнети… и уви, никога няма да ви бъдат върнати. Но какво, ако Господ реши да ви прати нещо вместо тях? Какво, ако изведнъж получите от собствените Му ръце мощите на Свети Антоний?

Назад Дальше