Никълъс обиколи набързо целия терен над скалата, като се опитваше да намери и най-беглата следа, оставена от нечие човешко присъствие. Най-накрая се върна и седна на тревата на ръба над пропастта.
— Нищо — заключи той. — Все още водим в играта.
— Щом Даниъл завърши бента, пренасяме операцията тук, нали? — попита за всеки случай Роян.
— Да, но аз лично смятам да вдигна лагер още преди той да си е свършил работата. Ще започнем да пренасяме от кариерата цялата екипировка, нужна за проучването на вира.
— Как смяташ да слезем до дъното на реката? Когато я пресушим, скалата ще бъде още по-висока.
— Предполагам, че ще можем да използваме коритото на Дандера вместо път. Бихме могли да тръгнем и откъм бента, и откъм розовите скали по пътя към манастира.
— Но не това е начинът, за който ти мислиш, нали? — подхвърли тя.
— Дори и след като пресушим реката, разстоянията са твърде големи, за да минаваме всеки път от единия до другия край на пролома. От бента до розовите скали са шест-седем километра, при това пътят ще е труден и ще ни отнема допълнително време. — Никълъс се усмихна печално. — Не питай старо, ами патило. Вече имах веднъж случай да преплувам дистанцията, не ми се ще да повтарям удоволствието. Доколкото си спомням, реката е пресечена от по-големи прагове.
— Тогава каква идея имаш? — заинтересува се Роян.
— Идеята всъщност не е моя — уточни той. — Авторът й е по-скоро Таита.
Тя се наведе над бездната.
— Искаш да построим скеле до подножието на скалите, така ли? Както е сторил той навремето.
— Щом Таита е решил, че така е най-добре, значи и ние можем да последваме примера му. Старият мошеник сигурно също е пресметнал, че не си струва да губи време по цялата дължина на пролома. Вместо това е построил стълба.
— Кога смяташ да построим нашата?
— Една от групите вече се е заела с отсичането и дялането на бамбукови колци. Още утре започваме да ги носим тук и да ги складираме на място. Нямаме нито ден за губене. Щом бентът бъде окончателно затворен, трябва да се спуснем възможно най-бързо до дъното на вира.
Сякаш за да потвърди думите му, в далечината се разнесе гръмотевица. Двамата едновременно обърнаха глави на север и тревожно огледаха небето над платото. На сто и петдесет-двеста километра от мястото, където се намираха, над синкавия хоризонт на планините се бяха скупчили тъмни облаци. Никой не продума, но и двамата си дадоха сметка колко опасно може да се окаже струпването на облаци горе в планините.
Никълъс погледна часовника си и стана.
— Трябва да тръгваме, ако искаме да сме в лагера по светло.
Подаде й ръка и я вдигна на крака. Тя отупа праха от дрехите си и стъпи на самия ръб на скалата.
— Събуди се, Таита. Още малко и ще те застигнем — извика тя на невидимия си събеседник в дъното на мрачния каньон.
— Не го предизвиквай излишно — дръпна я за ръката Никълъс. — Старият хитрец ни създаде вече достатъчно неприятности.
Близо до брега на Дандера и малко над строящия се бент дърварите бяха оставили няколко високи пъна. Тях Сапьора щеше да използва за опорни точки в сложната си система от въжета, стъкмена над реката. Минавайки през няколко макари, чрез които да се направлява операцията, дебело въже стигаше от единия бряг на другия и после обратно, вързано с единия си край за мотокара. Други две въжета чакаха на двата бряга на реката, но грижата за тях щяха да поемат Биволите и Слоновете. Начело на едните бе застанал Никълъс, на другите — Мек Нимур, напуснал скривалището си, за да помогне в сложната манипулация.
Голямата дървена решетка стоеше на самия край на брега и наполовина се потапяше под водата. Благодарение на тежките камъни, вързани за единия й край, тя стоеше изправена към небето, но това правеше предстоящото й преместване още по-трудно. Сапьора присви очи и огледа за последен път терена. Особено внимателно изучи наполовина издигнатия бент. Двата вала, издигнати от купищата габиони, се бяха показали високо над нивото на водата, но между тях оставаше пролука от шест-седем метра, която пропускаше речното течение.
— Това, което в никакъв случай не искаме да се случи — обясняваше великият инженер, — е проклетата щуротия да ни избяга от ръцете и да се удари о стената. Голяма част от труда ни досега ще отиде чисто и просто по дяволите. Искам оградата да се вмъкне в дупката и да не се удря никъде по пътя. Има ли въпроси? Сега му е времето да питате. Вече научихте сигналите.
Уеб всмукна за последен път от цигарата си и захвърли фаса в реката. После даде знак да започват:
— Хайде, господа. Който влезе последен във водата, е глупак.
В сравнение с останалите Никълъс и Мек бяха направо навлечени с късите си панталони. Другите просто бяха чисто голи. Щом заповедта бе дадена, двата отбора нагазиха до кръста в реката и всеки зае отреденото му място покрай въжетата.
Преди да ги последва, англичанинът за последен път се огледа. Сутринта на закуска Роян невинно го беше помолила за бинокъла. Сега разбираше защо. Двете с Тесай се бяха качили на върха на канарата, надвиснала над водопада. Пред очите на Никълъс Роян подаде бинокъла на приятелката си, която също като нея държеше да не изпусне нещо от най-важната операция в цялото начинание.
Никълъс огледа редиците голи мъже, стъпили във водата. Лицето му се разкриви в гримаса и неволно измърмори:
— Господ ми е свидетел, тук има няколко забележителни екземпляра. Надявам се Роян да не прави сравнения.
Сапьора се качи на жълтия си трактор и с мощен рев машината се съживи сред облаци изгорели газове. Той вдигна юмрук над главата си и приятелят му предаде заповедта на отбора си:
— Хващайте и опъвайте.
Отговорникът на бригадата преведе заповедта на амхарски и мъжете се облегнаха с цялата си тежест върху въжетата. Даниъл подаде едва-едва газ и машината потегли напред. Мъжете стегнаха кореми, макарите заскърцаха, а долният край на дървената ограда започна да дращи по грапавото дъно на реката. Отсрещният й ръб се издигна високо над повърхността и като платно на кораб бавно и плавно се насочи към средата на течението.
Скоро реката подхвана огромния товар и започна да го тласка право към каменния вал. Скоростта започна тревожно да се увеличава. Тракторът избълва облаци черен дим и Сапьора включи на заден ход, за да блокира въжетата. Голите мъже подеха дружна песен и напънаха мишци — неколцина бяха издърпани навътре в реката и едва подаваха глави над повърхността.
Дървената конструкция успокои донякъде движението си и с по-спокойни темпове пое към отвора в бента. В момента, в който капризите й я насочиха повече към единия бряг, Сапьора вдигна дясната си ръка и я размаха като вятърна мелница. Отборът на Мек послушно отпусна въже и хората на Никълъс дръпнаха към себе си. Оградата отново застана право срещу отвора.
— Едно, две, три, дупката затвори! — изрева Даниъл, но сандвичът беше попаднал насред най-силното течение и хората едва го удържаха. И двата отбора бяха издърпани още по-навътре в реката и най-предните от хората край въжетата изгубиха дъното. Нямаше как, трябваше да пуснат кабела и с плуване да се върнат на плиткото. Останалите, които все още не се бяха отскубнали от спасителната тиня, с последни усилия успяха да спрат конструкцията, преди да се е ударила о камъните, и отново да я наместят точно срещу отвора. Като някаква огромна тапа за канал на още по-огромна баня дървената ограда се вмъкна между каменните пилони и реката беше спряна.
Мъжете бързаха да се спасят на брега, а голите им гърбове лъщяха на слънцето. Сапьора откачи въжетата от куката на трактора и наду газта докрай, за да излезе при бента. Щом машината мина покрай него, Никълъс скочи на стъпалото до седалката на шофьора.
— Качвайте се бързо нагоре, преди стената да е поддала — извика му приятелят му.
За няколкото секунди, които престоя на трактора, Никълъс успя да се увери с очите си какво е положението. Засега бентът държеше, но нямаше да е за дълго. През пролуките между дървената ограда и каменните валове водата усилено шуртеше, а многобройни струи минаваха през самите габиони. Колкото и тежки да бяха камъните в тях, течението беше достатъчно силно, за да си проправи път. Още по-силно беше налягането върху дървените трупи и синтетичния пласт между тях. В действителност реката бе съсредоточила цялата си мощ в тази точка и оградата скоро започна да се огъва под напора й. Тя приличаше на крепостна порта, която неприятелят се опитва да разбие с таран.
Сапьора грабна един от габионите насреща си и навлезе в коритото на реката откъм запречената страна. Нивото на реката беше спаднало до две-три педи. Но трябваше да се бърза.
Щом тракторът се озова под равнището на бента, двамата мъже бяха като поръсени със студен душ от струйките, минаващи между камъните в габионите. Сапьора приближи машината до дървената стена и затисна мрежата с камъните плътно зад нея. Даде заден ход и се изкачи на брега, колкото да подхване следващия товар. По този начин лека-полека изгради втори вал зад дървения сандвич, издигна цял насип от камъни и успя да укрепи бента в средата поне толкова, колкото в двата края.
Никълъс скочи на земята и го остави сам да продължава укрепителните работи. Хукна с все сили нагоре по течението и скоро се озова в началото на изкуствено прокопания канал. Повечето от работниците вече го чакаха на място, дори Роян и Тесай се бяха присъединили към тях и се вълнуваха не по-малко от останалите.
Никълъс успя да си проправи път до Роян и тя радостно го грабна за ръката.
— Стана, Ники. Бентът удържа.
Пред очите им нивото на реката се издигаше и водата застрашаваше да прелее над яза. Под бурните възгласи на мъжете, които подканваха реката да бърза, струите й внезапно заляха началото на канала.
Петдесет души скочиха като един и започнаха да копаят земята с кирките си. Облаци от прах ги покриха до главите, докато те бързаха да проправят път за Нейно Височество Дандера. Останалите нито за миг не преставаха с окуражителните си подмятания и веселите песни, които сякаш изригнаха, щом първият тънък ръкав се отдели от течението на реката и пое към дерето. Подобно на змия водата се заизвива между буците изровена пръст, а мъжете с кирките се затичаха да се наредят в шпалир от двете страни на канала. Всеки път, щом на пътя й застанеше препятствие, се намираше кой да го премахне с един-два маха на кирката си и да я пропусне нататък.
Най-накрая тънкият ръкав достигна края на изкопа и свободно пое надолу към гората. Скоро струята се превърна в бара. Барата в ручей, ручеят — в пенлив поток. Но с нови сили водата разшири отвора на канала и се втурна към новото легло на реката.
Мъжете, които чакаха в дъното на канала, извикаха от уплаха при това внезапно прииждане на неспокойната Дандера и панически се заизкачваха по склоновете. Неколцина обаче не успяха да се измъкнат навреме и с викове се оставиха на течението да ги понесе надолу по баира. Трябваше другарите им да ги настигнат и да им хвърлят въжета, с които да ги издърпат на твърда земя.
Скоро реката се хвърли с рев в изкопания канал и с носталгия пое по старото си корито в дола. Сякаш времето се беше върнало с няколко хиляди години назад. В продължение на цял час хората стояха по новите брегове на Дандера и мълчаливо наблюдаваха чудото, което се извършваше пред очите им. Човек винаги е бил привличан от гледката на вълните и никой от присъстващите не правеше изключение от правилото. Лека-полека зяпачите се отдръпваха назад, за да освободят повече място за надигащата се река, която поглъщаше земята под краката им.
Най-накрая Никълъс се отърси от мечтите си и отиде при Сапьора, който продължаваше да укрепява бента. От долната страна на яза вече бе построил същински редут, широк четири габиона в основата си и един — в горния си край. Ако не друго, то поне за известно време бентът щеше да устои на течението, а гъсто наредените камъни в мрежите запушваха пролуките около дървената стена. Щом реката бе поела по канала към дола, напрежението върху яза осезаемо бе намаляло.
— Мислиш ли, че ще издържи? — изгледа с известно подозрения конструкцията Роян.
— Поне докато започнат дъждовете, мисля, че няма за какво да се тревожим — изтегли я надалеч Никълъс. — Няма какво повече да си губим времето тук. Трябва да слизаме към вира на Таита и да се залавяме за работа.
Следваха бреговете на реката, която сами бяха създали, и не след дълго се оказаха в средата на големия дол. Някъде трябваше да се катерят нагоре между храстите, защото реката бе погълнала части от пътеката. Най-накрая се озоваха в точката, където трябваше да се влива тайнственият поток, извиращ от дупката в скалите — над вира с пеперудите, над който бяха стояли с Тамре. И Никълъс, и Роян се заковаха на място. Размениха само погледи, за да си кажат очевидното — потокът беше пресъхнал.
Свърнаха встрани и изследваха празното корито на потока, докато не изкачиха и последния баир и не се оказаха на ръба, под който се бе намирал вирът с пеперудите. Дупката в скалата все така се криеше зад гъстата папрат, но от нея не излизаше нищо — все едно каменният великан бе изгубил окото си и сега кухината му зееше празна.
— Потокът е пресъхнал! — най-сетне прошепна Роян. — Бентът е спрял притока на вода. Най-после имаме доказателство, че водата е идвала откъм реката и е минавала през шахтата при дъното. Щом отклонихме реката и потокът пресъхна. — Очите й искряха от вълнение. — Да тръгваме. Няма какво повече да стоим тук. Време е да погледнем вира на Таита.
Никълъс бе първият, слязъл до дъното на почти пресушения вир. Този път си беше донесъл удобна седалка, а въжето му се държеше на няколко макари, с които слизането му не представляваше никакъв проблем. Щом седалката му увисна зад каменната козирка над пролома, се залюля неочаквано и при удара в скалата палецът му остана прищипан между дървената рамка на седалката и камъка. Той извика от болка, но успя да освободи контузения си пръст. Откри, че кожата над кокалчето се е смъкнала и че едри капки кръв падат върху краката му. Колкото и да го болеше обаче, каза си, че раната не е сериозна, и я засмука, колкото да я изчисти от мръсотията. Кръвта престана да тече, но пък и той нямаше време повече да се занимава с раната си.
Озова се под козирката и пред очите му се разтвори тъмната и донякъде зловеща паст на скалистия пролом. Погледът му веднага бе привлечен от надписа на скалата между двете вертикални линии от ниши. Понеже вече знаеше какво да очаква, не му беше трудно да разпознае поизтрития силует на ранения ястреб. Това му даде допълнителна увереност. Откакто преди месец двамата с Роян бяха избягали от долината, често го бе спохождало чувството, че кръгът върху скалата само му се е привидял, че картушът на Таита е бил просто плод на въображението му и че когато се върнат на същото място, повърхността на скалата ще се окаже гладка и недокосната от човешка ръка. Но ето че ястребът си беше там и му обещаваше още по-интересни разкрития.
Никълъс се наведе да погледне под краката си и забеляза, че големият водопад над вира е заприличал на най-обикновен градски улук. По лъскавата, черна скала продължаваше да тече вода — вероятно промъкнала се през пролуките в бента или пък останала във вировете и тинестите брегове нагоре по течението.
Нивото на самия вир бе спаднало драстично. Никълъс лесно се ориентираше по тъмните линии докъде е стигала водата предния път. Оказваше се, че поне петнадесет метра от височината на скалата, които преди са се намирали под равнището на водата, сега стоят на открито. Още осем двойки ниши се бяха показали и нямаше нужда отново да ги брои с плуване.
И все пак вода имаше. Понеже дъното на пресъхналата река не беше равно и водопадът бе издълбал с времето нещо като басейн в камъка, в самия център на вира бе останало известно количество мътна речна вода, наобиколена от тънка ивица суша. Никълъс стъпи на скалата и се освободи от седалката. Усещането, че стъпва свободно там, където предния път едва не се беше удавил, му се стори доста странно.
Вдигна глава нагоре да види докъде стигат слънчевите лъчи. Струваше му се, че се намира на дъното на минна шахта — ръцете му неволно настръхнаха, а стомахът му се сви в тревожно очакване. Той дръпна въжето, за да даде знак на помощниците му да издърпат обратно седалката, и пристъпи по хлъзгавия скален ръб по посока на нишите. Големите черни дупки отдалеч изпъкваха на сравнително светлата сивкава повърхност.