Хелм се наведе над спътниковата снимка и грижливо отбеляза местоположението на построения бент. Двамата се загледаха известно време във фотографията, без да казват нищо, и най-накрая Фон Шилер попита:
— Какво мислите по въпроса, Хелм?
Тексасецът поклати глава и вдигна едрите си рамене.
— Мога само да гадая.
— Гадайте на глас тогава — подкани го немецът, но Хелм продължаваше да се колебае. — Хайде, смело!
— Има две възможни обяснения. Едното е, че иска да използва течението на Дандера за някакви определени цели — като например да измие земната покривка над предполагаемото място на гробницата или подобно на златотърсач да прегледа даден район за предмети от злато или други скъпоценни метали…
— Струва ми се доста невероятно! — прекъсна го Фон Шилер. — Методът ми се струва твърде скъп и несигурен, за да бъде използван от способни археолози.
— И аз мисля, че никой не би се наел с толкова мащабен план — обади се на свой ред Нахут, който държеше Фон Шилер да знае, че във всичко мисли като него. Никой обаче не го удостои с поглед.
— Другата причина да отбият реката — поне, доколкото мога да се сетя — е да се осигури достъп до някое място, по принцип залято от водите й. Навярно търсят нещо, скрито на дъното на речното корито.
— Да, струва ми се по-логично — замисли се Фон Шилер и отново насочи вниманието си към спътниковата снимка. — Какво е това, което почва от бента надолу?
— Реката навлиза в дълбок и тесен пролом — посочи с пръст Хелм. — Започва веднага след бента и продължава тринадесет километра надолу. Свършва ето тук, в близост до манастира. Летял съм с хеликоптера над него и винаги съм смятал местността за непроходима, но… — и тук той се спря.
— Продължавайте! Какво „но“?
— При един от полетите забелязахме Харпър и жената на скалите над реката. Намираха се ето тук — посочи друга точка от снимката и Фон Шилер се наведе, за да види по-отблизо.
— Какво правеха те там? — попита той, без да вдига поглед от масата.
— Нищо. Просто си седяха на скалите и гледаха реката.
— И все пак са разбрали, че минавате?
— Да, нали бяхме с хеликоптера. Бяха ни чули отдалеч, а Харпър дори ни махна.
— Следователно можем да заключим, че щом са усетили приближаването на хеликоптера, двамата са спрели да вършат това, заради което са се намирали там?
Фон Шилер толкова продължително мълча, че останалите започнаха да се въртят неспокойно и да си хвърлят въпросителни погледи. Когато заговори отново, беше толкова неочаквано, че Нахут се стресна.
— Изглежда, Харпър има твърде основателна причина да мисли, че гробницата се намира на дъното на пролома, някъде след построения бент. Кога и по какъв начин ще се свържете с шпионина в лагера му?
— Харпър храни работниците си с месо, което получава от селата по склоновете на долината. Всяка сутрин жените го носят до лагера, заедно с делви медовина. Нашият човек съобщава каквото е научил на жените и те го донасят в селото.
— Добре, добре! — махна с ръка Фон Шилер. — Не ме интересуват с какво се хранят. Това, което искам да научите, е дали Харпър е почнал да рови из пролома. Кога ще успеете да разузнаете?
— Най-късно вдругиден — обеща Хелм.
Фон Шилер се обърна към полковник Ного, който седеше в далечния край на дългата заседателна маса. Досега не беше проронил дума, но внимателно бе изслушал всички присъстващи.
— Колко души сте разположили в района? — попита немецът.
— Три пълни роти, над триста души. Всички са добре обучени, много от тях са ветерани от гражданските войни.
— Къде са дислоцирани? Покажете на картата.
Полковникът стана на свой ред от стола си и дойде при Фон Шилер.
— Едната рота се намира тук, втората е настанена в селото Дебра Мариям, а третата се намира в подножието на големия склон и е готова всеки момент да нападне лагера на Харпър.
— Мисля, че сега му е времето да ударите — намеси се отново Нахут. — Очистете ги, преди да са открили гробницата…
— Затваряйте си устата — сряза го Фон Шилер, без дори да благоволи да го погледне. — Ще искам мнението ви, когато му дойде времето.
Огледа картата продължително и попита Ного:
— С колко души разполага партизанският главатар, как му беше името… Онзи, дето се е съюзил с Харпър?
— Мек Нимур не е партизанин. Той е обикновен разбойник, кръвожаден шуфта, терорист — започна да изрежда разгорещено Ного.
— За едни терорист, за други — борец за свобода — отбеляза сухо немецът. — Колко души има под свое командване?
— Не са много. Със сигурност са по-малко от сто, най-вероятно няма и петдесет. Взел ги е със себе си да охраняват лагера на Харпър, както и бента.
Фон Шилер кимна и бръкна с пръст в ухото си.
— Как са успели Харпър и бандата му да се върнат обратно в Етиопия? — чудеше се той на глас. — Знам, че е отлетял от Малта, но е невъзможно самолетът да е кацнал направо в долината.
Скочи от подиумчето и се запъти към прозореца, откъдето се разкриваше живописна панорама. Взря се в широката долина на Нил, но между безбройните възвишения, заострени чукари и гъсти гори не се забелязваше подходящо място за кацане.
— Как са успели да дойдат, без да привлекат вниманието на властите? Дали не са скочили с парашут, по същия начин, по който са стоварили багажа им?
— Не — отвърна Ного. — Според осведомителя ми в манастира били дошли пеша заедно с Мек Нимур няколко дни преди стоварването на екипировката.
— И откъде са минали тогава? Къде се намира най-близката самолетна писта, на която да кацне тежкотоварен самолет?
— Ако Харпър е дошъл заедно с Мек Нимур, то тогава е почти сигурно, че идват от Судан. Нимур открай време е установил там базата си. Покрай границата има поне няколко изоставени писти. Нали разбирате, война — вдигна рамене Ного в красноречив жест. — Войските вечно се движат по време на война, а в Судан се стреля повече от двадесет години.
— Судан? — посочи Фон Шилер границата на картата. — Значи са следвали долината от самото й начало.
— Почти е сигурно — съгласи се полковникът.
— И не по-малко сигурно е, че Харпър ще се опита да се измъкне по същия път. Искам да извадите ротата от селото и да я дислоцирате тук и тук. По двата бряга на реката, надолу от манастира. Нека заемат позиции, така че да попречат на евентуалното отстъпление на Харпър към границата.
— Добре, разбрано! Много правилна тактика — похвали работодателя си Ного и доволно кимна. Зад металните рамки на очилата му очите му заканително блеснаха.
— Освен това искам останалите войници също да слязат в долината. Нека се държат далеч от всякакъв досег с партизаните на Мек Нимур, но да бъдат готови при заповед веднага да се насочат към бента и да го овладеят. Щом пожелая, искам хората ви веднага да блокират целия пролом към манастира.
— Кога да стане това?
— Засега ще продължим да следим действията на Харпър. Ако успее да намери нещо, ще започне да вади вещи и предмети. Някои от тях ще бъдат достатъчно големи, за да не може да ги скрие. Щом разберем, че се е натъкнал на находки, ще го нападнем.
— По-добре ще е да действаме веднага, хер Фон Шилер — посъветва го Нахут. — Няма защо да го пускаме да открие гробницата преди нас.
— Не бъдете глупак — тросна му се за пореден път Фон Шилер. — Ако ударим по-рано, отколкото трябва, може и да не открием това, към което той толкова се стреми. Имам сериозни основания да вярвам, че Харпър е разбрал къде се намира гробницата.
— Бихме могли да го принудим със сила да признае…
— Ако има нещо, което да съм научил през дългия си живот, то е, че хора като него не могат да бъдат сломени със сила. Има един определен тип англичани… Спомням си ги от времето на последната война, която водихме срещу тях… — Фон Шилер млъкна и се намръщи. — Не, тези хора са корави. По-добре да не бързаме. Когато Харпър открие нещо в пролома, тогава и ние ще се покажем на сцената — свъсените му вежди се отпуснаха и на лицето му се изписа смразяваща усмивчица. — Дотогава ще си играем на криеница.
Пръстта и камъните заемаха голяма част от отвора на шахтата, но така и не бяха успели да я задръстят напълно. Иначе Никълъс никога не би попаднал в толкова силно водно течение, както преди месец и половина, когато едва не се удави в дупката. Между по-големите камъни или под някой изтръгнат от земята дънер все още се намираха широки пролуки, които водата бе използвала, за да си пробие път към отсрещния край на дългия тунел.
Така или иначе всевъзможните боклуци в шахтата се бяха трупали в продължение на хилядолетия, затова бяха нужни огромни усилия за тяхното разчистване. Операцията беше допълнително усложнявана от липсата на достатъчно място. Биволите трябваше да се разделят на смени от по трима-четирима души, колкото да се поберат едновременно в дупката. Останалите или почиваха, или стояха пред входа и изхвърляха подадените им от вътрешността на скалата камъни и парчета дърво.
Никълъс държеше никой да не работи повече от един час в шахтата. За щастие разполагаха с повече работници, отколкото им бяха нужни, така че онези, които вършеха най-черната работа, бяха още бодри и отпочинали, изгарящи от желание да спечелят обещаните допълнителни долари според напредъка, който успееха да постигнат. При всяка нова смяна Никълъс и Сапьора се пъхаха в тунела, за да могат да измерят спечеленото разстояние с металната рулетка.
— Тридесет и шест метра! Браво, Биволи — похвали Никълъс Хансит Шериф, монаха отговорник на бригадата. Шахтата вървеше надолу, следвайки определен ъгъл. Никълъс погледна към изхода. На фона на запалените прожектори не щеше и съмнение, че ъглите на тунела са съвсем прави. Повече от ясно бе, че шахтата е била проектирана и прокопана от опитен инженер.
Англичанинът обаче насочи вниманието си обратно към водата по пода на тунела, опитвайки се да пресметне приблизителната разлика между сегашното си местоположение и обичайното равнище на Дандера.
„Двадесет и пет-двадесет и шест метра — изчисли той наум. — Нищо чудно, че водното налягане едва не ме премаза…“
В следващия миг обаче забеляза предмет с необичайна форма, заклещил се между камъните и пръстта в тунела. Застана над него и го вдигна от земята. Сетне приближи един от електрическите прожектори и внимателно разучи находката си. Потърка повърхността му и се усмихна.
Бързо тръгна към изхода и още от средата на шахтата извика Роян. Тя се показа насреща му и той победоносно вдигна тайнствения предмет и попита:
— Какво ще кажеш за това, а?
Роян беше седнала на малкия яз пред шахтата и се наведе напред, за да вземе находката измежду пръстите му.
— О, Света Богородице! Къде го намери, Ники?
— Стоеше в калта. Ей там, насред тунела, където ще да е прекарало последните четири хиляди години. Навярно някой от работниците на Таита го е изпуснал, докато се е опитвал да обърне делвата с вино зад гърба на надзирателя.
Роян вдигна парчето строшена керамика към светлината на прожектора и го огледа.
— Имаш право — зарадва се тя. — Това е част от делва за вино. Добре си личат гънката на гърлото и заобленият ръб. Но дори да се съмнявахме към коя епоха принадлежи, изпеченият в черно ръб я датира със сигурност в периода, който ни интересува. Делвата е не по-стара от 2000-та година преди Христа.
Без да изпуска парчето строшена глина, тя скочи в калта и обви ръце около врата на Никълъс.
— Поредното доказателство, Ники. Надушили сме следите на Таита. Не можеш ли да ги накараш да работят по-бързо? Сигурна съм, че старият хитрец вече усеща дъха ни във врата си.
На средата на следващата смяна откъм дъното на тунела се разнесоха радостни викове и Никълъс хукна да види какво се е случило.
— Какво става, Хансит? — попита помощника си на арабски. — Защо сте се развикали?
— Успяхме да пробием, ефенди — усмихна му се широко насреща Хансит Шериф. Белите му зъби заблестяха на фона на тъмното му, изцапано с кал лице.
Никълъс бързо си запроправя път нататък и се изравни с работниците. Бяха успели да издърпат някакъв особено голям кръгъл камък, зад който се показа широк отвор. Той пъхна фенерчето си в дупката, но друго, освен свободното, потънало в мрак пространство не видя.
Отстъпи няколко крачки назад и потупа монаха по гърба.
— Чудесно, Хансит. Всички от отбора ще получат по един допълнителен долар. Но продължавайте да работите! Искам да разчистите боклуците от шахтата.
Това последното не се оказа толкова лесно, колкото работодателят им си представяше. Трябваше на още два пъти да се сменят работниците, за да освободят докрай пътя от натрошените камъни и купищата влажна пръст. Едва тогава двамата с Роян можаха да застанат един до друг на прага на показалата се в дъното на тунела пещера.
— Какво се е случило тук? Как е станало? — чудеше се тя, а той осветяваше с фенера си вътрешността.
— Мисля, че на това място от самото начало е съществувала кухина в скалата. Скалистият пласт е бил разцепен от голяма пукнатина, минаваща оттук и оттам — и той посочи с лъча черните линии по тавана на пещерата.
— И водата в шахтата допълнително е разяла скалата, за да се получи това чудо?
— Бих казал, да — кимна Никълъс и насочи светлината в краката си. — Подът на шахтата също се е продънил.
И наистина, скалата буквално изчезваше под краката им, оставяйки дълбока дупка. Беше се образувал подводен кладенец с вертикални стени, а водата стигаше до три метра под нивото на тунела. Над главите им таванът също се беше продънил и пещерата сякаш се бе сдобила с купол на църква, макар и с не много правилни пропорции. От отсрещната страна на кладенеца цареше непрогледен мрак, което означаваше, че на разстояние поне тридесет метра стена няма.
Не се виждаше как могат да прескочат кладенеца, без да нагазят във водата. Никълъс извика на Хансит да донесе един от дългите бамбукови пръти, с които бяха сглобили стълбата по скалите. Той беше десет метра дълъг и бяха нужни известни маневри, за да го промушат през тесния тунел. Щом му го донесоха, Никълъс бръкна с него в кладенеца и продължи да го тика, докъдето можа да стигне.
— Дъно изобщо не се усеща — поклати той глава. — Знаеш ли какво ми идва наум? — рече, след като издърпа бамбука и го подаде обратно на Хансит.
— Какво? — попита Роян.
— Мисля, че оттук минава водата, която излиза от другата страна на хълма, над вира с пеперудите. Излиза, че реката сама е успяла да си проправи път през скалата и да се покаже отново под открито небе.
— Тогава защо кладенецът не е пресъхнал? — изгледа с недоверие непрогледните води в краката си тя.
— Навярно по пътя се е образувала гърбица. Щом налягането е спаднало, обратният наклон е попречил на водата да се оттече към дола.
Никълъс отново насочи лъча на фенера си към водната повърхност и Роян изпищя от ужас и отвращение, когато, примамена от светлината, в кладенеца се показа главата на огромна змиорка.
— Мръсни създания! — отстъпи неволно назад. — Сигурно цялата река гъмжи от тях.
Дългата сянка на рибата направи бърза обиколка по повърхността на кладенеца, след което изчезна в дълбините му също тъй изненадващо, както се бе появила.
— Ако си прав и подът на тунела наистина е пропаднал случайно, то трябва да търсим продължението на тунела някъде нататък — посочи Роян през кладенеца в тъмното, а той послушно насочи фенера си натам.
— Погледни, Ники! Ето го.
Този път очите им успяха да различат четвъртития силует на шахтата, която продължаваше оттатък просторната пещера.
— И как ще се доберем дотам? — продължи да говори Роян, отчаяна от новопоявилите се трудности.
— За да бъда съвсем искрен, няма да е никак лесно. Мамка му! — изпсува Никълъс. — Тая гадория ще ни отнеме още поне два дни, а тях едва ли можем да си ги позволим. За да минем, ще трябва да построим мост.
— Какъв мост?
— Нека Сапьора дойде да види. Той е специалистът по тази част.
Дани Уеб застана на ръба на черния кладенец и впери поглед в отсрещния бряг.