Но в огромната му, безценна колекция от антични произведения нямаше нито един екземпляр, който да е бил открит от самия него. Сега му се предоставяше навярно последната възможност сам да влезе в кожата на търсача на съкровища, сам да усети тръпката от откритията, със собствената си ръка да строши печатите, затварящи подстъпите към гробницата на покойния фараон. Но най-вече го примамваше мисълта, че пръв ще зърне с очите си нещо, което е останало с хилядолетия скрито за човечеството. Навярно в това се изразяваше дълбоката му надежда да постигне безсмъртие и нямаше цена, която да не бе готов да плати — в злато или за сметка на чужд човешки живот. Не бяха малко хората, платили със смъртта си за задоволяването на тази почти божествена страст, но Готхолд фон Шилер дори не се замисляше за бъдещите жертви. Каквато и да беше цената на откритието, той щеше да я заплати.
Сега немецът се гледаше във високото огледало, окачено на стената срещу леглото. Приглади гъстите си, тъмни коси. Разбира се, че ги боядисваше, но пък и не можеше да се отърси от човешката суета… Доволен от образа си, Фон Шилер изтрака с твърдите си подметки по голите дъски на стаята и отиде до вратата, свързваща спалнята с дългата зала за конференции, където щяха да се провеждат работните съвещания на експедицията.
Вътре вече го чакаха няколко души, които, щом той се показа, почтително станаха от местата си. Всички приличаха на излети от калъп в сервилниченето и раболепните си изражения. Фон Шилер отиде до почетното място на дългата маса, където специално за него бяха поставили висок дървен подиум, покрит с червен килим. Лично секретарката му отговаряше подиумът да следва Фон Шилер навсякъде по света. Височината му беше цяла педя, колкото човекът, качил се отгоре, да гледа отвисоко събеседниците си. Сега Фон Шилер започна да обикаля участниците в съвещанието със спокоен, безизразен поглед. Харесваше му да ги държи прави, да ги кара да кълчат вратове, за да го гледат.
Най-напред очите му се спряха на Хелм. Тексасецът работеше за него почти цяло десетилетие. Беше човек, на когото можеше да разчита — както силен физически, така и умствено способен. Най-голямото му достойнство бе, че изпълняваше всички заповеди, без да задава въпроси и без да изразява мнение. Фон Шилер поверяваше всички по-важни задачи само на него. Хелм беше човекът, когото щеше да прати във всяка точка на света — от Заир в Африка до Куинсланд в Австралия, от арктическия кръг до джунглите около екватора — и който щеше да свърши работата си бързо и безпогрешно. Липсваха му скрупули, но имаше добро възпитание: като послушен домашен любимец, той бе изпълнителен и почти не създаваше главоболия на началника си.
От Хелм погледът му плъзна по жената до него. Уте Кемпер беше неговата лична секретарка. Тя се занимаваше с всички подробности в живота му — от храната до дървения подиум, от лекарствата, които трябваше да глътне, до срещите, които трябваше да се състоят. Не беше възможно мъж или жена да влязат в пряк контакт с него, преди да са получили благословията на Уте Кемпер. Освен това тя беше същински експерт по съвременни комуникационни системи. Дървеното бунгало вече беше оборудвано с цяла стена от електронни уреди, на които само тя знаеше предназначението. Уте можеше да се ориентира сред милионите сигнали в ефира не по-зле от щъркел, връщащ се в изоставеното преди месеци гнездо. Дали щеше да застане на архаичен морзов апарат или да разчита текст на електронна факсова машина, Фон Шилер не знаеше друго човешко същество, което с такава лекота и бързина да се свърже с другия край на планетата и да прати най-лесно разбираемото за адресата послание. В момента секретарката му беше в разцвета на силите за една жена — четиридесетгодишна, слаба и руса, с присвити зелени очи и изпъкнали скули, напомнящи за Марлене Дитрих на млади години.
Законната съпруга на фон Шилер, Ингемар, бе от двадесет години инвалид. Уте Кемпер, беше единствената, успяла да запълни празнотата, оставена от принудителното й оттегляне, но за своя началник означаваше много повече от секретарка или съпруга.
Когато се бяха срещнали за първи път, тя заемаше висок пост в техническата секция на германската общонационална комуникационна мрежа. В същото време бе търсена порнозвезда, което я радваше не толкова заради парите, колкото заради удоволствието от професията. Видеокасетите, които тя пазеше за спомен от онези години, бяха сред най-ценните придобивки на Фон Шилер; разбира се, след колекцията му от египетски старини. Подобно на Хелм, и Уте не познаваше скрупули и резерви. Каквото поискаше той от нея, тя го вършеше безропотно, без да се учудва на най-големите му странности. Дали щеше да гледа старите й филми или сам щеше да влезе в ролята на партньорите й от екрана, Фон Шилер можеше да постигне оргазъм единствено с нейна помощ. Но колкото по-бързо се изнизваха месеците, толкова по-рядко го съпътстваха и тези приятни моменти. При всичките си старания, Уте не можеше да изкара от тялото на своя любовник онези разтърсващи спазми, които придружаваха на времето половите им контакти.
Уте беше сложила на масата пред себе си магнетофон. За нея бе повече от принцип да записва всяко заседание на своя началник, всеки служебен разговор — нещо, което допълнително му вдъхваше увереност.
Успокоен от присъствието на двамата си най-доверени помощници, милионерът започна да изучава по-подробно лицата на другите двама мъже край масата.
Полковник Ного, с когото се беше запознал тази сутрин при слизането от хеликоптера, го бе посрещнал с „Добре дошъл“ в базовия лагер на „Пегас“, на самия ръб на пролома на Нил. Фон Шилер не знаеше нищо за етиопеца, освен малкото, което Хелм му бе докладвал. Но негърът се ползваше с доверието на Хелм, който лично го беше избрал за делото. Големият шеф обаче не беше дотам доволен от представянето на полковника. В крайна сметка, той веднъж се изложи, позволявайки на Куентън-Харпър и на египтянката да се измъкнат между пръстите му. След като бе прекарал целия си живот в делови връзки с африканския континент, Фон Шилер се бе научил да не разчита особено на черните маймуни. Смяташе, че е по-добре да намери някой европеец да му върши мръсната работа. Засега обаче помощта на Ного — върховния началник на Гоямския военноадминистративен район — беше повече от необходима. Изпълнеше ли обаче всички възложени поръчки, благодетелят му щеше да се погрижи за премахването му. По-скоро Хелм, Фон Шилер не беше човек, който се занимава с излишни подробности.
Най-накрая очите на шефа се спряха на петия присъстващ. Още един, без когото нищо не можеше да тръгне. Именно Нахут Гудаби представи на вниманието на Фон Шилер седмия папирус. Германецът знаеше, че имало някакъв англоезичен автор, написал цяла книга по въпроса, но той не четеше романи нито на немски, нито на някой от останалите четири езика, които ползваше свободно. Ако не беше Нахут да му съобщи за съществуването на древноегипетските ръкописи, Фон Шилер щеше да изпусне шанса на живота си.
Още щом Дураид Ал Сима беше завършил първия превод на откритите свитъци, Нахут Гудаби се бе явил пред Фон Шилер да му подшушне, че по всяка вероятност, някъде из Африка още стои неразкрита гробница на забравен египетски фараон. Оттогава двамата поддържаха постоянна връзка и когато стана ясно, че въпросният Ал Сима и жена му напреднали с разшифроването на последния, седми папирус, Фон Шилер нареди на египетския си сътрудник да се разправи с двамата и да му донесе резултатите от изследванията им.
Въпросният папирус сега беше най-ценната придобивка в египетската му колекция и заедно с всички останали реликви се намираше на сигурно място в железобетонните укрития на планинския му замък. Фон Шилер отдавна се бе погрижил да му издигнат непристъпно орлово гнездо, където да се чувства в безопасност от всякакви посегатели.
Въпреки това Фон Шилер бе допуснал сериозна грешка, оставяйки египтянина да се разправи с Ал Сима и жена му. Трябваше да прати професионалист да свърши работата, но Нахут толкова убедително го бе излъгал, че ще се справи, че накрая Фон Шилер го беше оставил да върши каквото сметне за добре. Заради пребогатата предплата, сега се чудеше как да си отмъсти за несвършената работа. Когато му дойдеше времето, и Нахут щеше да си отиде, но засега участието му беше от жизнена важност за успеха на предприятието.
Не щеше и питане, че Нахут, много по-голям познавач египтолог от работодателя си, четеше по-свободно йероглифното писмо. В крайна сметка египтянинът беше прекарал почти целия си живот в изучаване на археология, докато Фон Шилер си оставаше чисто и просто любител, при това запалил се по темата сравнително скоро. Нахут беше способен да разчита ръкописите на мистериозния Таита с лекотата, с която преглеждаше сутрешната си кореспонденция, докато Фон Шилер прекарваше с минути над един-единствен символ и често прибягваше до услугите на справочници. Дори с тяхна помощ обаче, невинаги успяваше да схване дълбокия или скрит смисъл на даден текст. Ако го нямаше Нахут да му помага, немецът никога не би се справил сам с разрешаването на загадките, които стояха по пътя към гробницата на Мамос.
Та това беше екипът, който се събираше на първото си общо заседание в бунгалото. Всички чакаха с нетърпение Фон Шилер да открие дискусията.
— Седнете, ако обичате, госпожице Кемпер — рече най-сетне шефът. — Вие също, господа. Нека започваме.
Но самият Фон Шилер остана прав на дъсчения си подиум в края на масата. Харесваше му да се чувства по-висок от останалите. Ниският му ръст го преследваше още от детските години, когато съучениците му го бяха кръстили Семката.
— Госпожица Кемпер ще запише на магнетофона си всичко, казано тук. Най-напред пак тя ще ви раздаде по една папка със снимки, която вие трябва да й върнете в края на съвещанието. Искам на всички да стане ясно отсега, че никоя част от материалите, които ще получите след малко, не бива да напуска това помещение. Информацията е от изключително поверително естество, а аз притежавам пълни права върху нея. Ще взема строги предохранителни мерки никой да не наруши споменатото изискване.
Докато Уте раздаваше материалите, Фон Шилер се опитваше да смрази всеки от тримата мъже с каменния си поглед. Нека всички знаят какво ще е наказанието, ако дръзнат да не го послушат.
Щом всеки от присъстващите се сдоби с копие от разискваните снимки, Фон Шилер отвори папката, оставена пред неговото място. Опря се на юмруци върху масата и се взря продължително в съдържанието й.
— В брошурите виждате копия на полароидните снимки, взети от лагера на Куентън-Харпър. Бих искал да обърнем заедно внимание на тях.
Послушно разгънаха документацията пред себе си.
— Доктор Нахут вече имаше известно време да прегледа снимките и да изкаже мнението си за произхода им. Според него, те са напълно автентични, заснетата каменна стела е оригинален паметник от древноегипетски произход, датираща с почти пълна сигурност от Втория междинен период, приблизително около 1790 година преди Христа. Искате ли да добавите нещо, докторе?
— Благодаря, хер Фон Шилер — усмихна се мазно Нахут, макар че не успя да прикрие притеснението в погледа си. Хладният и безразличен глас на възрастния германец му ходеше здраво по нервите. Когато му беше наредил да очисти Дураид Ал Сима и съпругата му, Фон Шилер все едно го бе помолил да купи хляб от магазина. Нахут си даваше сметка, че ако шефът му поиска някога да се отърве и от него, ще го стори със същата фрапантна невъзмутимост. Отдавна беше усетил, че е яхнал врата на тигъра. — Бих искал само да доуточня една подробност. Думите ми бяха дословно, че стелата, фигурираща на снимките, изглежда оригинална. Разбира се, не бих могъл да се произнеса окончателно по въпроса, преди да разполагам със самия паметник пред себе си.
— Вземам си бележка от вашето уточнение — кимна Фон Шилер. — Тъкмо за да обсъдим как най-лесно да се сдобием с въпросния паметник, сме се събрали днес в тази зала.
Той взе лъскавото копие на оригиналната полароидна снимка, което Уте бе направила същата сутрин в тъмната стаичка на бунгалото. Фотографията също се нареждаше сред дейностите, които секретарката му бе призвана да извършва. Копията на полароидните снимки, изпратени от Хелм чрез сателита в Хамбург, бяха замъглени и разкривени, но пак се бяха оказали достатъчни да го извикат на минутата на място в Етиопия. Сега държеше в ръцете си напълно изрядни изображения, при това цветни, и от вълнение току-виж получил здравни усложнения.
Докато останалите почтително мълчаха, Фон Шилер доволно галеше снимката, сякаш имаше пред себе си изобразения на нея предмет. Ако надписът се окажеше автентичен, а той беше сигурен, че е така, то огромните парични средства, които беше изразходил, няколкото погубени човешки живота, пропиляното в мечти време, придобиваха наистина смисъл. Подобна древноегипетска стела си струваше и щеше да заеме достойно място в колекцията му от скъпоценности, редом със седмия папирус. Поради забележителното качество на стелата, човек трудно би предположил, че е била изваяна преди четири хиляди години. Фон Шилер изпитваше по каменната вещ копнеж, какъвто не беше изпитвал към почти нищо друго през дългия си живот. Толкова силно го привличаше предметът на снимката, че не можеше да отклони вниманието си от него и да се съсредоточи върху темата на разговора.
— И все пак, докторе, ако стелата се окаже наистина оригинална, можете ли да ни кажете… по-скоро да предположите къде се намира тя? Къде, според вас, трябва да съсредоточим усилията си, за да я намерим?
— Убеден съм, че стелата не е единственото, което трябва да привлича вниманието ни, хер Фон Шилер. Нека погледнем и останалите снимки, които полковник Ного успя да ни предостави и които госпожица Кемпер така качествено размножи — Нахут остави настрана общия план на стелата и извади друга снимка от купчината. — Погледнете например тук.
Останалите се разровиха в своите папки и извадиха същата снимка, която държеше той.
— Ако разгледате внимателно какво се вижда зад каменната стела, ще се убедите, че по всяка вероятност снимката е била направена в пещера или подземие — погледът му потърси очите на немеца, който му кимна да продължи. — Също така се вижда нещо като врата с решетки. — Нахут прибра и тази снимка, избра си трета. — Ето тук личи по-добре. Фотографът е снел нещо напълно различно. Доколкото виждам, става дума за стенописи, изрисувани или върху зидана стена, или върху гола скала. Още веднъж се потвърждава предположението ми, че снимките произхождат от пещера или от скална гробница. Най-вероятно фотографът е снимал през дървената решетка, която посочих на предната снимка. Въпросните стенописи с почти абсолютна сигурност принадлежат към древноегипетската традиция. Дори силно напомнят фреските, открити в гробницата на царица Лострис, разкопана сравнително наскоро. Както всички добре знаете, именно в тази гробница бяха намерени оригиналните ръкописи на Таита.
— Да, да, продължавайте! — подкани го нетърпеливо Фон Шилер.
— Много добре. Като използвам дървената решетка за връзка между двете снимки, изказвам предположението, че по всяка вероятност каменната стела и египетската гробница се намират на едно и също място.
— Какви други указания относно местоположението на обекта можем да получим от снимките? — изгледа навъсено всички присъстващи Фон Шилер.
Един след друг те се свиха от страх пред сините му, пронизващи очи.
— Полковник Ного — обърна се Фон Шилер към етиопеца, — намираме се във вашата родна страна. Вие познавате местността по-добре от всеки. Нека чуем какво ще кажете по въпроса.
— Човекът преди мен… този египтянин — чудеше се как точно да го нарече Ного, — допуска сериозна грешка. Това, което виждаме на снимката, не е египетска гробница.
— Как можете да твърдите подобни нелепости? — сряза го засегнат Нахут. — Какво изобщо разбирате от египтология? Та аз съм прекарал двадесет и пет години…
— Изчакайте човекът да се изкаже — сряза го властно Фон Шилер и се обърна отново към Ного. — Слушаме ви, полковник.
— Съгласен съм, че не разбирам от египетски гробници, но трябва да знаете, че снимките са взети от християнска църква. — На Ного никак не му беше до обвинения в професионална некомпетентност.
— Кое ви кара да сте толкова убеден?
— Нека ви обясня най-напред, че преди петнадесет години бях посветен в духовен сан. По-късно обаче се освободих от заблудите на християнството, както и от тези на всички останали религии по света. Напуснах църквата и постъпих в армията. Казвам ви всичко това, за да разберете, че знам за какво говоря — усмихна се лукаво Ного на Нахут и продължи нататък. — Погледнете отново първата снимка. Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че на стената в дъното, близо до ъгъла на дървената врата, се забелязват очертанията на човешка ръка, а до нея — стилизирано изображение на риба. И едното, и другото представляват част от коптската християнска символика. В която и църква в страната да влезете, веднага ще се сблъскате с тях.