Човешкото око не можеше да побере толкова много блясък едновременно. Накъдето и да се обърнеше, посетителят имаше пред себе си всевъзможни изделия от злато и скъпоценни камъни. Бижутата бяха положени върху кадифени възглавнички в тъмносиньо, дискретната светлина на прожекторите огряваше лъскавите повърхности на алабастъра и полускъпоценните камъни, фосфоресциращите светове на слоновата кост и обсидиана. В колекцията имаше поне няколко великолепни статуетки. Целият пантеон на древните египтяни беше събран на едно място: Тот и Анубис, Хапи и Сет, както и славната троица на Озирис, Изида и Хор. Зрителят оставаше омагьосан от непроницаемите им, хипнотизиращи погледи, които не изпускаха нито един негов жест.
В самия център на залата, на временен подиум стоеше най-новата, най-забележителна придобивка на галерията — високият, изящен в леките си пропорции обелиск — каменното завещание на Таита. Фон Шилер се спря за миг пред находката и нежно, по бащински, погали гладката й повърхност. После й обърна гръб и отиде в съседното помещение.
Върху двойка дървени подпори беше положен ковчегът на Танус, господаря Хараб. Облечена в бялата си престилка, радиоложката крачеше напред-назад пред светещия бял екран със закачени по него рентгенови плаки. Фон Шилер се насочи право към тях и внимателно впери поглед в контрастните изображения. Освен силуета на самия ковчег, твърде ясно се открояваше легнала човешка фигура с ръце, кръстосани пред гърдите. Картината силно напомняше надгробните каменни скулптури на рицари християни, погребани на територията на средновековна катедрала.
— Какво ще ми кажете за покойника? — попита Фон Шилер, без дори да погледне към жената.
— Със сигурност е мъж — започна тя. — Починал е някъде между зряла възраст и старост, със сигурност е над петдесет години, но няма шестдесет и пет. Бил е нисък на ръст — всички слушатели изчакаха реакцията на Фон Шилер при последната реплика, но той като че ли не беше уловил грешката. — Липсват пет зъба: един преден горен, един кучешки, три кътника. Затиснати мъдреци. От останалите повечето са разядени на жестоки кариеси. Следи от хронична гръдна инфекция. Възможно е да е страдал от детски паралич като малък, левият му крак е останал леко недоразвит — и така нататък, и така нататък, лекарката даде петминутна диагноза на умрелия. — Вероятната причина за смъртта е прободна рана в гърдите. Нанесена е от копие или стрела. Ако се има предвид ъгълът на пробождането, острието е пронизало десния бял дроб.
— Нещо друго? — попита недоволно Фон Шилер, щом радиоложката свърши.
— Хер Фон Шилер, както си спомняте, вече съм прегледала няколко мумии за вас. От наблюденията си над тях и над тази тук, стигам до заключението, че в случая операцията по премахването на вътрешностите е била извършена с много повече грижи и вещина. Без никакво съмнение е била дело на опитен лекар.
— Благодаря — рече Фон Шилер и се обърна към Нахут. — Имате ли нещо за отбелязване?
— Единствено това, че въпросното описание ни най-малко не отговаря на данните ни за Танус от седмия папирус. Както знаете, там предсмъртните му мигове са подробно проследени.
— И в какво се състои несъответствието?
— Първо, Танус е бил висок, второ, загинал е млад. Погледнете и портретите върху ковчега.
— Продължавайте — подкани го Фон Шилер.
Нахут застана пред светещия екран и посочи няколкото тъмни предмета, открояващи се на фона на тялото.
— Бижутата — започна той. — Амулети, гривни, нагръдници, няколко колиета, пръстени и обеци… Но най-важното — и Нахут посочи черния кръг, опасващ челото на покойния, — царската диадема. Контурите на кобрата просто не могат да се сбъркат с друго.
— И какво означава всичко това? — най-накрая изпадна в недоумение Фон Шилер.
— Тялото не принадлежи на кого да е. Нещо повече, покойникът дори не е обикновен благородник. Орнаментацията е твърде обилна за някакъв си пълководец. Но пак повтарям, най-важното е уреусът. Свещената кобра е можела да бъде носена единствено от царски особи. Твърдо съм убеден, че мумията принадлежи на египетски фараон.
— Но това не е възможно — възрази му Фон Шилер. — Погледнете надписа на ковчега. Същият надпис стои и на стените в гробницата. Не ще и съмнение, че покойникът е бил египетски пълководец.
— С цялото ми уважение, хер Фон Шилер, имам едно много логично обяснение. В книгата на англичанина, „Речният бог“, намира място една много интересна хипотеза, а именно, че робът Таита е подменил мумиите на фараон Мамос и на личния му приятел Танус.
— И кое би го накарало да извърши подобно деяние? — гледаше го недоверчиво Фон Шилер.
— О, причина е имал и тя е от изключително религиозно естество. Таита просто е искал в задгробния живот приятелят му да се ползва от царските съкровища. Това е бил последният подарък, който е можел да му направи.
— Вярвате ли искрено в подобно предположение?
— Не мога да кажа, че вярвам, но пък и не ми се струва никак невъзможно. Има още един факт, който поддържа теорията ми. От рентгеновите снимки твърде добре се вижда, че ковчегът е излишно голям за такъв малък труп. Доколкото съм запознат с проблема, древните майстори просто са го били предвидили за човек с по-внушителни размери. Да, хер Фон Шилер, според мен съществува голяма вероятност да сме се натъкнали на царска мумия.
Фон Шилер отново пребледня от вълнение. По челото му избиваше пот, гласът му ставаше дрезгав също както предишния път в базата на „Пегас“.
— Царска мумия, казвате?
— Може да се окаже, че е тъкмо така.
Фон Шилер бавно се доближи до запечатания ковчег в средата на помещението и внимателно се взря в изрисуваното лице на капака.
— Златният уреус на Мамос. Личните скъпоценности на египетски фараон — ръката му трепереше, когато погали капака на ковчега. — Ако наистина е така, излиза, че и най-смелите ни мечти бледнеят пред постигнатите резултати. — Пое дълбоко въздух и се опита донякъде да се успокои.
— Отворете ковчега — нареди Фон Шилер. — Развийте мумията на фараон Мамос.
Работата се оказа повече от тежка. Нахут вече няколко пъти беше изпълнявал подобни поръчки, но за пръв път му се случваше да се занимава с телесните останки на египетски фараон.
Най-напред трябваше да познае къде точно под обилната боя се намира границата между капака и останалата част от ковчега. Отгатнеше ли отговора на този нелек въпрос, трябваше с възможно най-голямо внимание да разреже дебелия пласт лепило, с който древните бяха запечатали дървения сандък. Не можеше да си позволи нито едно неточно движение — самият ковчег представляваше произведение на изкуството и трябваше да остане непокътнат. Заради всички тези затруднения, само вдигането на капака отне на учения почти два дни.
Когато капакът най-после беше освободен и можеше да бъде отворен, Нахут веднага прати съобщение на Фон Шилер, който се намираше в библиотеката на горния етаж и водеше делово съвещание със синовете си и останалите директори в компанията. От страх да не се случи нещо интересно по време на отсъствието му, Фон Шилер бе отказал да отиде до града за съвещанието. Мисълта да се отдалечи от съкровищата в подземието, го караше да настръхне. Научавайки, че Нахут е свършил с първия етап от работата, безцеремонно изгони директорите и децата си, насрочвайки следващата среща за идния понеделник. Дори не изчака гостите му да се качат на лимузините си, и забърза към залата с находките.
Нахут и Репер бяха сглобили метално скеле над ковчега. В двата му края висяха въжетата, с които щеше да бъде изтеглен нагоре масивният капак. Щом Фон Шилер се появи в помещението, Репер отпрати всички помощници. Само тримата щяха да присъстват на историческия момент — отварянето на царския ковчег.
Репер не забрави да донесе на господаря си дървения подиум, постлан, както винаги, с червен килим. Сложи го откъм главата на покойника, така че Фон Шилер да може да надзърне под капака в мига, в който двамата с Нахут успееха да го надигнат. Старецът зае мястото си на наблюдател и даде знак на подчинените си да започват. Двете макари, през които бяха провесени въжетата, изскърцаха и Репер и Нахут внимателно започнаха да дърпат. В следващия миг се дочу някакво пропукване, от което на Фон Шилер щеше да му спре сърцето.
— Това са само последните останки от лепилото — увери го бързо Нахут.
— Продължавайте! — бе нетърпелив немецът.
Двамата вдигнаха капака с още двадесетина сантиметра, така че да увисне свободно във въздуха. Скелето беше на малки, гумени колелца, които безшумно се плъзгаха по плочките на пода. С тяхна помощ Нахут и Репер плавно изтеглиха капака встрани и оставиха на Фон Шилер да погледне пръв в ковчега.
Той не се поколеба нито за миг. Надвеси глава над мумията, но изведнъж по лицето му се изписа недоумение. Беше се надявал да види нечия човешка фигура, положена в обичайната за покойниците поза. Но насреща му се показа само дебел вързоп от ленени превръзки, закриващи от погледа му целия труп.
— Какво, по дяволите… — изруга разочарованият Фон Шилер. Посегна да сграбчи с пръсти досадните парцали, но Нахут го спря овреме.
— Не ги докосвайте! — извика той развълнувано и веднага промени тон. — Простете, хер Фон Шилер, но гледката е наистина забележителна. Напълно потвърждава теорията ми, че телата са били подменени. Мисля, че най-напред трябва да огледаме превръзките, а след това да се заемем с тяхното премахване. Ако позволите, разбира се, хер Фон Шилер.
Работодателят му се поколеба за миг. Едновременно изгаряше от нетърпение да види какво се крие под превръзките и се страхуваше някоя погрешна стъпка да не провали всички положени досега усилия. Тъкмо в подобни мигове човек трябваше най-много да се осланя на търпението и предпазливостта. Затова си наложи да чака и се отдръпна встрани от ковчега.
— Чудесно — изсумтя той. Бръкна в горния джоб на тъмносиньото си, двуредно сако и извади кърпа, с която да избърше потното си лице. Гласът му отново започна да трепери: — Дали наистина е възможно? Ще се окаже ли това самият Мамос?
Натъпка носната кърпа в джоба на панталона си и за своя приятна изненада установи, че е получил обилна ерекция. С пръсти намести члена си нагоре към стомаха.
— Започнете първо с излишните превръзки.
— С ваше позволение, хер Фон Шилер — намеси се тактично Репер, — нека първо направим снимки.
— А, да, разбира се — съгласи се веднага Фон Шилер. — Ние сме учени, археолози, не прости иманяри. Снимайте на воля.
Работата отново се оказа бавна и на немеца му бяха нужни стоически усилия да не сложи изведнъж край на всякакви протакания. Времето сякаш бе спряло да тече в подземието на замъка му. По едно време, докато навиваше ръкавите на ризата си, Фон Шилер случайно забеляза циферблата на златния си часовник; вече бе девет вечерта. Нервно разкопча каишката и хвърли часовника на близката пейка до намачканото му от сутринта сако.
Постепенно изпод топовете ленени превръзки започна да се оформя човешка фигура, но трябваше да мине полунощ, преди Нахут да отдели и последното парче лепкав плат от гърдите на покойника. Тримата запремигаха от радост, когато под последния пласт превръзки, покрил плътно фигурата на умрелия, започна да прозира блясъкът на златните украшения.
— Разбира се, в оригиналния саркофаг е трябвало да има поне няколко ковчега, вмъкнати един в друг, но те липсват, също както и маските. Навярно и до ден-днешен стоят неоткрити в гробницата на фараона и покриват лицето на Танус. Това, което имаме пред себе си, е само погребалното облекло на самия труп, онова, което по принцип се оставя под превръзките.
Нахут взе дълъг скалпел и започна да разрязва плата. Фон Шилер отново беше кацнал на подиумчето си и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, докато следеше движенията му.
— Нагръдният медальон с династическите символи на Мамосите — посочи Нахут първия предмет, който щеше да се появи на бял свят.
Тежкият накит грееше като светлоотразител на светлината на прожекторите в помещението. Представляваше плочка от син лапис лазурит и червен халцедон, инкрустирани със злато, и покриваше целите гърди на мумията. Основният мотив, изобразен на плочката, беше летящ лешояд, разперил дългите си криле и грабнал в ноктите си царския картуш. Както композицията, така и изработката бяха изключителни.
— Вече не ще и съмнение — прошепна Фон Шилер.
Картушът доказва самоличността на фараона.
По-нататък се заеха с разсъбличането на ръцете, положени върху медальона. Пръстите бяха дълги и фини, всеки от тях обкичен с поне няколко златни пръстена. Фараонът здраво стискаше символите на властта си — камшика и жезъла — и Нахут за малко да се разкрещи от радост при вида им.
— Знаците на царската власт. Още едно доказателство, че имаме пред себе си тялото на Мамос VIII, владетел на Горен и Долен Египет по време на Средното царство — и се премести откъм главата на царя.
Преди обаче да е посегнал към превръзките, Фон Шилер го спря и нареди властно:
— Оставете я за накрая! Още не съм готов да погледна очи в очи египетския фараон.
Нахут и Репер послушно пренасочиха вниманието си към царския корем. Трябваше да свалят един след друг няколко пласта лен, скриващи по някой амулет, сложен от мумификаторите, за да предпазва починалия по пътя му към отвъдното царство. Вещите бяха все от фина керамика, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Пъстрите цветове се преливаха един в друг, в зависимост от това кой от животинските обитатели на Нил е трябвало да бъде изобразен. При откриването на всеки нов амулет, Репер и Нахут педантично го фотографираха, както стои на мястото си, изваждаха го и го поставяха срещу съответния пореден номер на разграфената специално за целта пейка.
Всеки пръст от тънките и деликатни като ръцете му крака на фараона се губеше под многобройни златни халки. Най-накрая единствено главата остана покрита. Двамата мъже изгледаха въпросително началника си.
— Вече е късно, хер Фон Шилер — обади се Репер. — Ако искате да си починете…
— Продължавайте! — сряза го Фон Шилер.
Репер и Нахут не казаха дума повече, застанаха от двете страни на ковчега и се заловиха отново за работа под любопитния поглед на собственика.
Постепенно електрическата светлина започна да огрява чертите на лицето. След четири хиляди години, прекарани на тъмно, фараонът отново щеше да прогледне. Косата му беше силно начервена от къната, която владетелят бе използвал приживе. Косъмът беше тънък и чуплив. Кожата на лицето му, натъркана с растителна смола, приличаше на гладък кехлибар. Носът беше тънък, издължен и малко закривен; устните — леко дръпнати встрани в замечтана усмивка, между тях зееше дупката на липсващия зъб.
Смолата бе протекла по миглите му и хем държеше клепачите полуотворени, хем създаваше впечатлението, че очите на фараона плачат с истински сълзи. В погледа на мъртвеца още тлееше искрица живот и смаяният Фон Шилер трябваше да се надвеси на сантиметри над лицето на покойника, за да забележи, че в орбитите му стоят не истинските му очи, извадени от балсаматорите, а само бели порцеланови дискове.
На челото си фараонът гордо носеше златната диадема. Царската кобра се беше съхранила абсолютно непокътната. И най-малкият й детайл бе запазен, така както бе излязъл изпод ръката на древния майстор. Никъде по гладката повърхност на метала не се забелязваше драскотина, мекият метал бе издържал на хилядолетията, без да се огъне под тежестта на плата. Толкова изкусно изображение на отровната змия, че ясно се очертаваха смъртоносните й зъби и раздвоеният език, подаващ се едва-едва между тях! Очите й бяха направени от лъскаво синьо стъкло. На самата златна диадема отново изпъкваше гравиран царският картуш на Мамос.
— Искам короната — Фон Шилер се задъхваше от възбуда. — Махнете я, искам да я поема в ръцете си.
— Не съм сигурен дали няма да увредим главата на мумията — опита се да го спре Нахут.
— Не спорете. Правете каквото ви казвам.
— Веднага, хер Фон Шилер — отстъпи Нахут. — Но ще ни е нужно време да я освободим от превръзките. Ако хер Фон Шилер желае да си почине, ние ще му съобщим веднага, щом успеем да измъкнем короната и можем да му я подадем.
С времето златната диадема се бе впила в лепнещата от смолата кожа на покойния фараон. За да я свалят, Нахут и Репер трябваше да извадят трупа от ковчега и да го сложат на стоманения плот, предварително донесен за целта. Главата трябваше да се разтрие със специално приготвени разтвори, които да премахнат плътния пласт смола. Целият процес отне точно толкова време, колкото Нахут се страхуваше, че ще е необходимо, но най-накрая задачата приключи успешно.