Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.
— Не ме изкушавай — прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.
„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж и отиде да си вземе душ.
На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.
— Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.
Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.
— Колко е часът?
Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.
Роян погледна часовника си и отново изстена:
— Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.
Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.
— Препечени филийки за трима и ще получиш целувка — посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. — Омлетите ще са готови след пет минути.
Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.
— Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.
— Извинявай, че забравих — размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. — Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.
Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?
На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.
— Доктор Ал Сима — поправи приятеля си Никълъс.
— Но най-добре ме наричай просто Роян — пресече го тя. — Да, и аз искам кафе.
По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.
Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.
— Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.
Отидоха в дневната.
— Имам изненада за теб — рече на Роян. — Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.
Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:
— Та-ра-та-та!
На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.
— О, Ники, много е красиво! — започна тя да обикаля около препарираната антилопа. — Успели са да му придадат и форма, и изражение.
При вида на дик-дика Роян отново си спомни за горещината и натрапчивите миризми в долината на Нил. Дълбоко в душата си изпита носталгия и съчувствие към нежното, красиво създание. Стъклените му очи можеха да заблудят, че са истински, а върхът на щръкналата му като хобот муцуна изглеждаше влажна и лъскава, сякаш ей сега щеше да се размърда и да подуши въздуха.
— Мисля, че е великолепна. Радвам се, че и ти си съгласна с мен — погали Никълъс меката, гладка кожа, а Роян си каза, че не сега е моментът да разваля детинската му радост. — Щом успеем да разгадаем задачата на Таита, смятам да напиша протестно писмо до музея по естествена история — същият, който така усилено обвиняваше прадядо ми в шарлатанство. Време е петното, хвърлено върху семейната чест, да бъде изтрито завинаги. — Той се засмя на последните си думи и сложи покривалото върху антилопата да не се праши. Внимателно я вдигна от масата и я занесе в ъгъла на стаята, където нямаше кой да я ритне по погрешка.
— Това беше първата изненада, която съм ти приготвил. Сега обаче идва по-голямата. — И Никълъс посочи канапето до стената. — Седни. Не искам да те заболи, като паднеш от изненада.
Тя се усмихна на глупостта, но послушно се разположи по турски в далечния край на канапето. Даниъл Уеб седна някак вдървено възможно най-далеч от нея. Личеше си, че се смущава от подобна близост с хубава жена.
— Сега да си поговорим как смятаме да се пъхнем в пролома на Дандера — подхвана темата Никълъс. — Откакто теб те няма, двамата със Сапьора само това обсъждаме.
— Като се изключи ловенето на риба — усмихна се Роян, а той я изгледа престорено гузен.
— Е, ако не друго, то поне и двете неща са свързани с водата. Звучи като добро оправдание, нали? — но време беше да мине към по-сериозен тон. — Спомняш си, че обсъждахме идеята да претърсим дъното на реката с тежководолазна екипировка, нали? Тогава казах, че това ще предизвика големи усложнения.
— Спомням си — съгласи се Роян. — Според теб водното налягане в шахтата било твърде голямо и трябвало друг метод, за да се влезе вътре.
— Именно — усмихна се тайнствено Никълъс. — Е, Сапьора успя в скоро време да си заслужи главозамайващия хонорар, който съм му обещал… Обещал, наблягам, още не съм го платил. Той просто ме запозна с единствения алтернативен метод.
Сега и Роян стана сериозна и извади краката изпод тялото си. Стъпи на пода и се наведе напред в очакване да чуе избраното решение. Облегна лакти на бедрата си и обгърна лицето си в шепи.
— Сигурно от толкова много мозък в главата му е опадала косата. Искам да кажа, че мисълта му тече гладко като плешивото му теме. Отговорът просто стоеше пред очите ни, но двамата с теб не го забелязвахме.
— Престани с тези словоизлияния, Ники — скара му се тя. — Пак започваш старите истории.
— Ще ти подскажа — не обърна ни най-малко внимание на предупреждението й той. Много обичаше да я дразни. — Подсещането е в следното изречение: „Понякога добре познатите средства са най-успешните“.
— Ако си толкова мъдър, защо досега не си станал известен? — започна да се заяжда Роян, но изведнъж се досети. — Добре познатите средства, казваш? Имаш предвид начина, по който Таита се е справил? Същият начин, по който е стигнал до дъното на реката, без да познава кислородните апарати?
— Кълна се в Свети Георги, тя се досеща! — хвана се за главата Никълъс, сякаш не можеше да повярва.
— Бент! — Роян плесна с ръце от вълнение. — Предлагаш да затворим реката на същото място, където и Таита е построил бента си преди четири хиляди години.
— Точно така! — засмя се Никълъс. — Бре, сети се. Никой не може да заблуди нашето момиче. Покажи й чертежите си, Сапьоре.
Уеб дори не се опитваше да прикрие огромното самодоволство, изписано по лицето му. Отиде към дъската, окачена на съседната стена. Дамата я беше забелязала, но така и не й беше обърнала внимание — и дръпна покривалото, за да покаже в целия им блясък схемите и картинките под него.
Роян веднага позна, че става дума за увеличения на снимките, направени на брега на Дандера при предполагаемото място на древния бент. Другите пък произхождаха от каменната кариера, където ги беше отвел Тамре. И едните, и другите бяха изпъстрени с изчисления и дебели черни очертания с маркер.
— Никълъс ми даде приблизителните мащаби на речния поток, беше изчислил и височината на бента, при която реката ще се отклони встрани и ще поеме по старото си корито. Дори ако допуснатата грешка е в рамките на тридесет процента, мисля, че проектът е напълно изпълним, дори с ограничените средства, на които можем да разчитаме.
— Ако древните египтяни са успели, то за теб, Сапьоре, това ще е като детска игра!
— Много мило от твоя страна, но аз лично не бих се изразил с думите „детска игра“.
Обърна се към чертежите, окачени встрани от снимките. Представляваха хоризонтални и вертикални планове на бъдещото съоръжение, съобразени с изчисленията на Никълъс.
— Има поне няколко различни начина да се построи бент, но напоследък инженерите по принцип разчитат на железобетонни конструкции и много техника. Явно е, че трябва да се лишим и от едното, и от другото.
— Спомни си за Таита — обади се приятелят му. — По негово време не са използвали булдозери.
— От друга страна обаче, е разполагал с неограничен брой роби.
— Виж, роби мога да ти обещая или поне съвременните им еквиваленти, но неограничен брой… Едва ли.
— Колкото повече работна ръка намериш, толкова по-скоро ще успея да обърна течението на реката. Вече говорихме, че операцията трябва да приключи преди началото на дъждовния сезон.
— Имаме най-много два месеца. — На самия Никълъс му омръзна да се прави на клоун. — Надявам се да използвам за работна ръка монасите от манастира „Свети Фруменций“. Само ми трябва да измисля някой неопровержим довод от теологическо естество, който да ги убеди да построят бента на реката. Уви, едва ли ще се хванат, ако им кажа, че Божи гроб се намира в Етиопия, а не в Йерусалим.
— Ти ми намери първо работна сила, пък аз след това ще ти построя бента — изсумтя Даниъл. — Както казахме, добре познатите средства са най-успешни. Не ще и съмнение, че древните са използвали при строежа система от габиони и ковчези, с помощта на които да издигнат основите на големия бент.
— Извинявай — прекъсна го Роян, — но какво означава габион? Не съм завършила инженерни науки.
— Аз съм този, който трябва да се извинява — опита се да играе ролята на разсеян кавалер Сапьора. — Нека ти покажа по-подробно проектите — обърна се към дъската и започна да обяснява. — Техниката на този Таита се е състояла най-вероятно в това да изплете огромни бамбукови кошове, да ги сложи насред реката и да ги напълни с камъни и чакъл. Тях ние наричаме габиони — и посочи една от схемите пред себе си. — След това е използвал дървени трупи да построи кръгли стени между въпросните габиони. Тях наричаме ковчези. Те също биват запълнени с камък и чакъл.
— Започвам да придобивам известна представа — кимна Роян, но гласът й издаваше съмнение. — Но пък и не е моя задача да вниквам в подробност от този род, нали?
— Напълно си права! — зарадва се Сапьора, че не му задават допълнителни въпроси. — Шефът ме уверява, че ще намерим достатъчно дървен материал, но аз смятам да използвам телени мрежи вместо бамбукови кошове и човешки труд за тяхното пълнене.
— Телени мрежи? — учуди се тя. — Къде се надяваш да намериш телени мрежи в долината на Абай?
Той понечи да й отговори, но Никълъс го изпревари.
— Ще ти обясня по-късно. Нека Сапьора свърши с лекцията си. Да не му разваляме удоволствието. Кажи на Роян за камъка от кариерата. Това е интересно.
— Проектирал съм бента като временна конструкция, но все пак трябва да сме сигурни, че ще може да удържи напора на реката достатъчно дълго, за да влязат хората от експедицията в подводния тунел, който води началото си от…
— От вира на Таита — подсказа му Никълъс. — Така ще е най-лесно да го наричаме.
— Трябва да сме сигурни, че бентът няма да се пропука, докато хората са още в дупката. Представяте си до какви последствия би довел подобен инцидент.
Сапьора дори се умълча, сякаш допълнително искаше да им внуши ужас пред перспективата. Роян потрепна и обгърна тялото си с ръце.
— Няма да ни е особено приятно — кимна Никълъс. — Та затова смяташ да използваш каменните блокове…
— Точно така. Внимателно разучих снимките, направени в кариерата. Преброих сто и петдесет гранитни блока, съвсем или наполовина довършени. Правя си общата сметка, че ако ги съберем заедно със стоманените габиони и дървените ковчези, ще успеем да осигурим стабилни основи за големия бент.
— Но тези блокове ще тежат най-малко по един тон всеки — отбеляза Роян. — Как смяташ да ги пренесем?
Даниъл отново понечи да задоволи любопитството й, но този път тя сама го спря:
— Не! Не ми обяснявай. Стига да ми кажеш, че е възможно, ще ти повярвам.
— Възможно е — увери я той.
— Щом Таита вече е успял — подкрепи го Никълъс, — значи и ние ще успеем по същия начин. Трябва да си горда с неговия строителен опит. В крайна сметка нали сте сънародници…
— Знаеш ли, че наистина си прав — усмихна се загадъчно Роян. — Прави ми голямо удоволствие да се чувствам на мястото му. Мисля, че това е добър знак. Кога се захващаме за работа?
— Вече сме се захванали — отговори й Никълъс. — Със Сапьора сме поръчали цялата екипировка, която смятаме да вземем с нас. Дори телените мрежи за габионите вече са поръчани в една малка фирма наблизо. Благодарение на рецесията нямат кой знае колко клиенти, които да ни забавят.
— Всеки ден ходя да ги наглеждам в работилницата — похвали се Даниъл. — Половината материал вече е готов и е пратен по предназначение. Останалото очакваме следващата седмица.
— Сапьора заминава още този следобед, за да се заеме с пренасянето на екипировката. Ние с теб имаме да свършим някои последни приготовления и в края на седмицата тръгваме след него. Все пак трябва да знаеш, че не те очаквах да се върнеш толкова скоро — рече Никълъс. — Ако ме беше предупредила навреме, щях да уредя всички да летим заедно до Ла Валета.
— Ла Валета ли? — погледна го в недоумение Роян. — Това не беше ли на остров Малта? Аз пък си мислех, че заминаваме за Етиопия.
— Малта е мястото, където се намира базата на Джени Бадънхорст.
— Джени кой?
— Джени Бадънхорст. От „Африкеър“.
— Кой е Джени Бадънхорст и какво е „Африкеър“?
— Транспортна авиокомпания, която разполага с един-единствен остарял „Херкулес“, пилотиран от самия Джени или от сина му Фред. Използват аерогарата на Малта. Страната е малка и е заселена с прагматично мислещи хора. Джени и Фред не се занимават с прости и корумпирани африкански политици, а е достатъчно близо, за да обслужват повечето посоки в Близкия изток и северната половина на Африка. Тъкмо с това си изкарват хляба. Основното им поприще е вносът на алкохол в ислямските страни, където той е забранена стока. Все едно си имаш работа с някой средиземноморски Ал Капоне. То и от какво друго можеш да печелиш в тази част на света, ако не от контрабанда? Но фирмата се занимава и с други неща. Навремето, когато с Дураид ходехме до Либия, именно Джени ни прекара до масива Тибести. Сега той ще ни води в Абай.
— Ники, не искам да ти досаждам, но в Етиопия ще ни обявят за незаконни имигранти. Или може би този малък факт е бил пропуснат в грандиозния ти план? Как смяташ да минем границата?
— През задната врата — усмихна се той, — а моят стар приятел Мек Нимур ще ни чака с ключа.
— Успял си да се свържеш с Мек?
— По-точно с Тесай. Изглежда, я използва за ятак. На Мек му е много удобно да разчита на жена като нея. Тесай има доста познати тук и там, а никой няма да задава въпроси, ако я види в Хартум или Адис Абеба, или където и да било другаде из региона. Там, където Мек би събудил подозрения или би пъхнал главата си в торбата, тя ще мине съвсем незабелязано.