После я боядисахме и тя отново заблестя с цялата си хубост и елегантност. Пуснахме я на вода и я откарах към мястото й до вълнолома. Там започнахме да ремонтираме всичко останало, без да бързаме, като остъргвахме на места лакировката, почиствахме металните части с шкурка, лакирахме отново, проверявахме електрическата система, запоявайки наново някой кабел или пък заменяйки друг с нов.
Изобщо не бързах. Разполагах с цели три седмици до пристигането на следващите ми клиенти — експедиция на морски биолози от някакъв канадски университет.
Дните междувременно бяха станали по-студени, а аз отново почувствах добре познатото ми усещане от притока на сили и бодрост. Вечерях често в правителствената резиденция, почти всяка седмица, като всеки път трябваше да разказвам подробно за престрелката с Гътри и Матерсън. Президентът Бидъл знаеше всичко наизуст и ме поправяше, ако пропуснех някоя подробност. Разказът ми винаги завършваше с възбудената подкана на президента: „Покажете им белега си, мистър Хари“, и аз трябваше да разкопчавам на трапезата колосаната яка на бялата ми официална риза.
Проточиха се приятни мързеливи дни. Животът на острова не бе обезпокояван от нищо. Питър Дейли изобщо не се върна на Сейнт Мери, а когато изминаха шест седмици, Уоли Андрюс бе назначен за временно изпълняващ длъжността инспектор и началник на полицията. Едно от първите му разпореждания бе да ми бъде върната карабината „ФН“.
Спокойствието на онези дни се примесваше с неясното чувство, че съм в очакване на някакво важно събитие. Знаех, че скоро ще отида до острова на Голямата чайка, за да свърша работата, която ми предстоеше под плитките кристалночисти води — и тая мисъл не ми даваше покой.
В една петъчна вечер приключвахме с моите хора седмицата в бара на „Лорд Нелсън“. С нас беше и Джудит, която бе заместила ятото момичета, въртящи се преди около Анджело всяка петъчна вечер. Тя му влияеше положително, защото той вече не се напиваше до смърт.
Чъби и аз тъкмо бяхме захванали първия си дует за вечерта и разликата помежду ни беше само няколко такта, когато на стола до мен седна Марион.
Прегърнах я с ръка през раменете и поднесох към устните й халбата си с бира, но докато тя отпиваше жадно, присъствието й ме разсея и аз изпреварих още повече бавния песнопоец Чъби.
Марион работеше в телефонната централа на хотел „Хилтън“. Тя бе хубавичко момиче с предизвикателно чипо носле и дълга черна права коса. Майк Гътри бе използвал именно нея вместо боксов чувал преди време.
Когато Чъби и аз най-сетне успяхме да стигнем поединично до края на припева, Марион ми прошепна:
— Мистър Хари, една дама попита за вас.
— Каква дама?
— Гостенка е на хотела, пристигна със сутрешния самолет. Знае ви името и всичко останало. Иска да се срещне с вас. Казах й, че ще ви видя вечерта и ще ви предам молбата й.
— Как изглежда? — попитах Марион с интерес.
— Хубава е, мистър Хари. И е истинска дама.
— Точно такива харесвам — съгласих се аз и поръчах бира за Марион.
— Няма ли да отидете да я видите веднага?
— Когато ти си до мен, Марион, всички хубави жени на света могат да почакат до утре.
— О, мистър Хари, вие наистина сте голям дявол — изкикоти се тя и се притисна към мен.
— Хари — обади се от другата ми страна Чъби, — сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — отпи дълга глътка от халбата си, а после очите му се замъглиха разнежено. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече и от родния си брат.
Влязох в „Хилтън“ малко преди обяд. Марион излезе от кабинката си зад гишето на администрацията с провесени на шията слушалки.
— Чака ви на терасата — посочи тя през обширното фоайе на хотела, украсено с някакво подобие на хавайски изглед. — Русата дама в жълт бански.
Тя четеше списание, излегнала се по корем на един от разпънатите шезлонги, и тъй като беше с гръб към мен, първото, което ми направи впечатление, бе пищната й руса коса — гъста и лъскава, бухнала отгоре като лъвска грива, а после спускаща се надолу на гладки златисти дипли.
Чу стъпките ми по пътеката. Извърна глава, побутна към челото си слънчевите очила и стана да ме посрещне, а аз установих, че е дребна на ръст, стигаща може би до гърдите ми. Банският й също беше със скромни размери и разкриваше гладък стегнат корем с вдлъбнат пъп, леко загорели заоблени рамене, малки гърди и тънък кръст. Бедрата й бяха стройни, а през отворените сандали на изящните й стъпала се показваха нокти, лакирани в същия яркочервен цвят като дългия й маникюр. Ръцете, с които пооправи косата си, бяха фини и добре поддържани.
Нанесеният с рядко умение тежък грим й стоеше така, че кожата й бе придобила лек перлен блясък, а естествените цветове на лицето й прозираха едва доловимо по бузите и устните. Дългите изкуствени мигли и леко оцветените подчертани клепачи придаваха на очите й екзотичния израз на жените от Ориента.
„Бягай, Хари!“, извика предупредително някакъв глас дълбоко в съзнанието ми и аз едва не му се подчиних. Познавах добре подобен тип жени, срещал бях и други като нея — дребни и мъркащи като котки, — а като доказателство все още нося белезите от тях както физически, така и душевни. Но пък никой не може да твърди, че старият Хари ще вземе да побегне, когато му се предоставя такава възможност.
Пристъпих храбро напред, присвивайки очи и пускайки палавата хлапашка усмивка, която обикновено има покоряващо въздействие върху жените.
— Здравейте — рекох, — аз съм Хари Флечър.
Тя ме огледа обстойно, започвайки от краката ми и местейки поглед по цялата височина от шест фута и четири инча до главата ми, където очите й се задържаха изучаващо, а после нацупи кокетливо долната си устна.
— Здравейте — отвърна тя с пресипнал, но дълбок и явно добре упражняван глас. — Аз съм Шери Норт, сестрата на Джими Норт.
Същата вечер седяхме на верандата на хижата ми. Беше прохладно, а слънцето сякаш си играеше с фойерверки, които припламваха и чезнеха сред върховете на палмите.
Тя пиеше коктейл от ром с плодове и лед — едно от любимите ми средства за прелъстяване — и беше облечена в кафтан от лек прозрачен плат, през който личаха неясните очертания на тялото й така, както бе застанала до перилата на верандата, осветявана в гръб от залязващото слънце. Не бях съвсем сигурен дали изобщо е облякла бельо под кафтана — но желанието ми да проверя и тракането на леда в чашата й ме разсейваха от писмото, което четях. Беше ми го дала като някаква препоръка. Писмото беше писано от Джими Норт няколко дни преди смъртта му. Не можех да не призная, че почеркът и изразните средства напълно подхождаха на умния и пламенен младеж. Докато четях, връщайки се към спомените от миналото, забравих за присъствието на сестрата. Писмото бе дълго и описателно, писано сякаш на любима приятелка, с прикрити намеци за целта на пътуването и успешния му завършек, с обещания за бъдеще, в което ще има богатство, веселие и много, много радости.
Почувствах болезнено съжаление и мъка по изчезналото в глъбините на морето момче заради неосъществените му мечти, изчезнали с него в обраслия със загнили водорасли морски гроб.
После на листа хартия внезапно се появи собственото ми име:
… не може да не го харесаш, Шери. Той е грамаден и грубоват на вид, целият е в белези и очукан от живота като стар котарак, който се е драл по улиците всяка нощ. Но под външността му се крие нежна душа, уверявам те. Струва ми се, че се привърза към мен. Дава ми дори и бащински съвети!…
Писмото продължаваше в същия дух, от което така се развълнувах, че гърлото ми се сви и аз отпих глътка уиски. Очите ми се замъглиха и буквите заплуваха пред погледа ми, но успях да дочета писмото и го прибрах в плика.
Подадох го на Шери и пристъпих към края на верандата. Останах за дълго там, загледан към залива. Слънцето беше се скрило зад хоризонта и изведнъж стана тъмно и студено.
Запалих лампата, вдигайки я нависоко така, че да не блести в очите ни. Тя ме следеше мълчаливо, докато си наливах второ уиски и докато се разполагах на плетения бамбуков стол.
— Добре — започнах аз, — вие сте сестрата на Джими. Дошла сте на Сейнт Мери, за да ме видите. Защо?
— Вие сте се привързали към него, нали? — попита тя, докато се отдръпваше от перилата и се приближаваше да седне до мен.
— Аз се привързвам към много хора. Имам подобна слабост.
— Как умря той… Искам да кажа, вярно ли е онова, което писаха във вестниците?
— Да — отвърнах аз. — Така беше.
— Казвал ли ви е някога какво точно са правили тук?
Поклатих глава.
— Бяха много потайни — а пък аз не задавам въпроси.
После тя замълча, топвайки дългите си пръсти в чашата, за да извади парченце ананас, което захапа със ситните си бели зъби, а после облиза устните си с острото розово езиче като на котка.
— Тъй като Джими ви е харесвал и ви е вярвал, а и понеже аз смятам, че знаете повече, отколкото сте споделили досега, и тъй като се нуждая от помощта ви, ще ви разкажа една история — съгласен ли сте?
— Обичам да ми разказват — отвърнах аз.
— Чували ли сте за играта на кокили? — попита тя.
— Разбира се, децата обичат да си играят с тях.
— Думата се използва и за кодовото наименование на експерименталния изтребител с вертикално излитане, пригоден за всякакви атмосферни условия и предназначен за Американската морска авиация.
— О, да, спомням си, че четох някаква статия в списание „Тайм“. Имаше питане в Сената. Но не си спомням подробностите.
— Мнозина се противопоставиха на отпускането на петдесетте милиона долара, необходими за разработката му.
— Да, сега си спомням.
— Преди две години, на шестнайсети август по-точно, от военноморската база Равано в Индийския океан излетя прототип на самолета. Той бе въоръжен с четири ракети въздух-земя от типа „Косатка“, всяка от които бе снабдена с тактическа ядрена бойна глава…
— Доста смъртоносно изобретение.
Тя кимна с глава.
— „Косатката“ е замислена като съвсем нова концепция в ракетостроенето. Тя е оръжие за борба с подводници, което търси и открива както надводни, така и подводни съдове. Може да унищожи цял самолетоносач, а с промяна на поставения елемент — въздух вместо вода — може да проникне на хиляда клафтера дълбочина и да унищожи противникова подводница.
— Ау — възкликнах аз и отпих от уискито. Главата ми направо се замая от чутото.
— Помните ли шестнайсети август на същата година — тук ли бяхте?
— Тук бях, но оттогава мина доста време. Помогнете ми да си спомня.
— Ураганът Синтия.
— О, Господи, разбира се, че си спомням. — Ураганът беше преминал през острова с ветрове от сто и петдесет мили в час, отнасяйки покрива на хижата ми и почти потопявайки „Танцуващата“, която бях оставил на котва в Гранд Харбър. Подобни урагани не са рядкост по тукашните места.
— Самолетът за експеримента „кокили“ излетял от Равано няколко минути преди появата на урагана. Дванайсет минути по-късно пилотът катапултирал, а самолетът паднал в морето с четирите ядрени ракети и черната кутия, която все още била на борда. Радарът в Равано бил напълно блокиран от урагана. Не са могли да го проследят.
Най-после започнах да схващам нещичко.
— И какво общо е имал Джими с цялата история?
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Почакайте — рече тя, а после продължи. — Имате ли някаква представа каква е цената на подобна стока на черния пазар?
— Предполагам, че човек може да си напише сам чека — с разлика от няколко милиона долара — вниманието на стария негодник Хари беше привлечено, тъй като напоследък бързо се възстановяваше и бе станал достатъчно силен.
Шери кимна в съгласие.
— Пилотът изпитател на машината по проекта „кокили“, Уилям Брайс, е бил капитан от Военноморските сили на САЩ. Машината получила повреда на височина петдесет хиляди фута малко преди да излезе от атмосферата. Той съумял да се спусне надолу, тъй като е известен като доблестен летец, но при височина от петстотин фута разбрал, че няма да може да се приземи. Катапултирал и проследил как самолетът му пада.
Обясняваше ми внимателно, но ми се стори подозрително, че в разказа си използваше прекалено много технически термини, което не бе обичайно за жена. Убеден бях, че е назубрила всичко с помощта на някого — може би Джими? Или пък някой друг?
„Слушай и се учи, Хари“, рекох си аз.
— Уилям Брайс прекарал три дни на надуваемия сал сред океана, блъскан от урагана, преди да бъде открит от изпратения от Равано хеликоптер. Имал е доста време за мислене. Очевидно му е минало през ума каква е цената на смъртоносната стока — и е сравнил сумата със заплатата си на пилот. В показанията си при разследването на случая е пропуснал факта, че самолетът с „кокилите“ е паднал при добра видимост към сушата и че самият той е могъл да разпознае земните очертания, преди да бъде запратен от урагана сред открито море.
Не можех да открия никакви неточности в разказа й — всичко си беше съвсем наред — и бе много интересно.
— Следствието е дало заключение, че става въпрос за „грешка на пилота“ и Брайс е бил уволнен. Кариерата му е била съсипана от издадената присъда. Решил да си докара сам парите за стари години, а също и да възстанови доброто си име. Искал да принуди Военноморския флот на САЩ да извади собствените си ракети „Косатка“ и да приемат за доказателство записаното в черната кутия.
Искаше ми се да й задам въпрос, но Шери отново ме спря с красноречиво движение на ръката. Не желаеше да прекъсвам монолога й.
— Джими беше изпълнявал някои поръчки за Американския флот — като например проверка на корпуса на един от самолетоносачите — и по някое време се е срещал с Брайс. Станали приятели, та за Брайс било съвсем естествено да се обърне към Джими. Двамата нямали достатъчно средства за експедицията, която възнамерявали да организират, така че решили да си осигурят финансова подкрепа. Но подобна подкрепа не може да се търси чрез обява в „Таймс“ и все още продължавали да я търсят, когато Били Брайс загинал при самолетна катастрофа с управлявания от него „Тъндърбърд“ близо до отклонението на шосе М4 за летище „Хийтроу“.
— Струва ми се, че във всичко чуто дотук сякаш има някакво проклятие — обадих се аз.
— Суеверен ли сте, Хари? — полюбопитства тя, оглеждайки ме с присвитите си като на тигър очи.
— Донякъде — признах си аз, а тя кимна, сякаш попълваше досието ми с нови данни, после продължи:
— След смъртта на Били Джими продължил да работи по замисъла. Намерил си и спонсори. Не ми казваше кои са, но предполагах, че са негодяи. Дойде тук с тях — и останалото ви е известно.
— Останалото ми е известно — потвърдих аз и неволно потърках през копринената си риза втвърдената кожа на белега. — С изключение, разбира се, на мястото, където се е разбил самолетът.
Изгледахме се продължително.
— Казвал ли ви е къде е то? — попитах аз, а тя завъртя глава.
— Е, разказахте ми доста интересна история — усмихнах й се аз. — Жалкото е, че не можем да проверим доколко е вярна.
Тя се изправи рязко и се отдалечи към перилата на верандата. Сви ръце пред гърдите си и беше толкова ядосана, че ако имаше опашка, сигурно щеше да я размаха като лъвица.
Изчаках я да се овладее и усетих, че го е постигнала в мига, в който сви рамене и се обърна към мен. Усмихваше ми се непринудено.
— Ами, така стоят нещата! Смятах, че ми се полага да получа някакво обезщетение. Джими ми беше брат — и изминах дълъг път, за да ви намеря, защото той ви е харесвал и ви е имал доверие. Мислех си, че бихме могли да работим заедно — но ако искате да получите всичко за себе си, предполагам, че не мога да направя нищо повече.
Разтърси косите си, които се пръснаха и заблестяха под светлината на лампата. Изправих се.
— Време е да ви закарам до хотела — казах аз и докоснах ръката й. Тя протегна и двете си ръце и пръстите й се сключиха здраво в гъстата къдрава коса на тила ми.