— Е, господа, мисля, че ще мога да ви предложа интересни преживявания. Вчера тъкмо хванах едно великолепно парче и по всичко личи, че уловът ще бъде страхотен…
Майк Гътри застана пред мен и се взря в лицето ми. Очите му бяха на точици в кафяво и бледозелено като ръчно изработен вълнен плат.
— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той.
— Струва ми се, че нямам удоволствието да ви познавам.
— Вие сте лондончанин, нали? — настоя той, усетил акцента ми.
— Доста отдавна съм напуснал Англия, приятелю — усмихнах се най-сърдечно аз. Той не отвърна на усмивката ми, а се отпусна на пейката срещу мен, облягайки върху масата помежду ни ръцете си с разперени пръсти и с дланите надолу. Продължи да ме разглежда внимателно. Наистина беше много опасен тип, крайно опасен.
— Опасявам се, че денят вече доста напредна — забърборих непринудено аз. — Ако ще ловим около Мозамбик, трябва да излезем от пристанището преди шест сутринта. Но можем да потеглим утре сутринта по ранина…
— Проверете тоя списък, Флечър, и ни кажете какво ви липсва — прекъсна дърдоренето ми Матерсън. Подаде ми сгънат голям лист хартия, а аз се зачетох в написаната на ръка колонка. Списъкът включваше всичко необходимо за леководолазен спорт.
— Господа, доколкото разбирам, вие не се интересувате от едър риболов, нали? — старата лисица Хари се престори на изненадан и учуден от подобна невероятна възможност.
— Дошли сме да направим някои проучвания — нищо повече.
— След като си плащате — свих рамене аз, — ние ще направим каквото пожелаете.
— Имате ли всички тия неща?
— Повечето от тях. — През мъртвия сезон ме наемат и запалянковци по леководолазен спорт, за да си покривам разноските. Разполагах с цяла гама леководолазни костюми, а в машинното отделение на „Танцуващата“ имаше монтиран компресор за презареждане. — Нямам само въздушните балони и разните там въжета…
— Можете ли да ги намерите?
— Разбира се.
Мама Еди предлагаше доста голям избор от корабно оборудване, а бащата на Анджело правеше платна за яхти. Той можеше да ми направи въздушни балони само за няколко часа.
— Добре тогава, купете ги.
Кимнах с глава и попитах:
— И кога искате да тръгнем?
— Утре сутринта. С нас ще има още един човек.
— Мистър Кокър обясни ли ви, че ще ви струва по петстотин долара на ден и че ще трябва да ми платите за допълнителното оборудване?
Матерсън кимна с глава и понечи да стане.
— Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да ми дадете известна част предварително? — внимателно попитах аз и те застинаха. Усмихнах се предразполагащо.
— Зимата беше дълга и не можах да изкарам нищо, мистър Матерсън, а пък и трябва да купя тия неща и да заредя с гориво.
Матерсън извади портфейла си и наброи триста лири в банкноти от по пет. Докато броеше парите, той подхвърли с мекия си, мъркащ глас:
— Няма да имаме нужда от екипажа ви, Флечър. Ние тримата ще ви помагаме за всичко на яхтата.
Думите му ме слисаха. Подобно нещо не бях очаквал.
— Ако ги отстраня временно, те ще си поискат целите надници. Не мога да намаля тарифата си.
Майк Гътри, който все още седеше срещу мен, се наведе напред.
— Чухте какво ви се каза, Флечър, просто разкарайте негрите си от яхтата — кротко рече той.
Сгънах внимателно купчината банкноти от по пет лири и ги пъхнах в джоба на ризата си, а после вдигнах очи към него. Той несъмнено беше много бърз, видях, че е готов да се нахвърли върху мен, и за първи път усетих нещо като чувство в студените му пъстри очи. Държеше ръцете си върху масата, с дланите надолу и с разперени пръсти. Представих си как щях да сграбча кутретата на двете му ръце и да ги пречупя по средата като солети. Знаех, че мога да го направя, преди да се е помръднал, и тая мисъл ми достави огромно удоволствие, защото бях много ядосан. Нямам много приятели, но ценя малцината, които имам.
— Чу ли какво ти казах, приятелче? — изсъска срещу ми Гътри, а аз отново пуснах хлапашката си усмивка и продължих да се хиля, сякаш бях надянал маска на лицето си.
— Да, господине, да, мистър Гътри — отвърнах аз. — След като си плащате, ще направя каквото поискате.
Едва не се задавих от думите си. Той се облегна назад и усетих, че е останал разочарован. Беше бияч и обичаше занаята си. Мисля, че тогава разбрах, че някога ще го убия, и само като си го помислих, ме обзе спокойствие, което ми помогна да продължа да се усмихвам.
Матерсън ни наблюдаваше с лъскавите си очички. Любопитството му беше ненатрапващо се и хладно, като на научен работник, изучаващ двойка опитни животинки. Установи, че сблъсъкът засега се отлага, и заговори отново с неговия тих и мъркащ глас:
— Много добре, Флечър — заключи той и се отправи към палубата. — Купете всичко необходимо и ни чакайте в осем утре сутринта.
Изчаках ги да си тръгнат и седнах да си допия бирата. Може да е било и от махмурлука ми, но тия клиенти бяха започнали да ми навяват много неприятни предчувствия и разбрах, че в края на краищата е най-добре да оставя Чъби и Анджело на брега. И тръгнах да им го съобщя.
— Тия двамата са някакви особняци. Съжалявам, но пазят всичко в дълбока тайна и не искат да идвате и вие.
Включих към компресора бутилките на аквалангите, за да се заредят, и слязохме от „Танцуващата“ на кея, откъдето аз тръгнах към мама Еди, а Анджело поведе Чъби към работилницата на баща си, за да му занесат чертежите на въздушните балони.
Балоните бяха готови към четири часа, взех ги с форда и ги подредих в шкафа с платната под седалките в командната кабина. После прекарах цял час в проверка и повторно навиване на изпускателните вентили на апаратите и в подреждане на екипировката за гмуркане.
Привечер сам изкарах „Танцуващата“ до мястото й за акостиране и я оставих на котва. Тъкмо се готвех да сляза от яхтата и да се прибера на брега с надуваемата лодка, когато се сетих за нещо. Върнах се в кабината и махнах резетата на капака за машинното отделение.
Измъкнах карабината от скривалището й, пъхнах един пълнител в магазина на пушката и заредих за автоматична стрелба. После поставих предпазителя и я закачих отново на скобите.
Още докато беше светло, взех вехтото серкме и нагазих в лагуната по посока на големия риф. Под повърхността на водата, озарявана до блясък в медночервено от залязващото слънце, просто гъмжеше от риба. Замахнах, вложил цялата сила на ръцете и раменете си, и метнах мрежата нависоко. Тя се изду като парашут и падна широко разтворена върху пасажа от нашарените на ивици барбуни4. Когато изтеглих връвта и стегнах серкмето над тях, вътре заскачаха и се замятаха пет от едрите сребристи риби, дълги по цял лакът, мъчещи се да се измъкнат от грубите мокри гънки.
Изпекох на скарата две парчета и ги изядох на верандата на хижата ми. Рибата бе по-вкусна дори от планинска пъстърва, а след като се нахраних, си сипах още едно уиски и седнах в мрака.
Обикновено по това време на денонощието усещам истинското спокойствие на острова и сякаш разбирам какъв е смисълът на живота. Но в онази вечер не беше така. Бях бесен, че ония типове са дошли на острова и са донесли със себе си от тяхната особена отрова, за да ни покварят. Преди пет години бях избягал от нея, вярвайки, че съм намерил безопасно убежище. Но ако трябва да бъда честен пред себе си, въпреки гнева ми усещах и някакво вълнение — някаква приятна възбуда. Онова приятно дразнене, от което разбирах, че отново съм изложен на опасност. Все още не ми бе ясно какъв е залогът, но чувствах, че е голям и че насреща ми отново се изправят опасни противници.
Пак щях да кривна от правия път и да поема по пътеката, избрана от мен, когато бях седемнайсетгодишен. Тогава съзнателно се отказах от отпуснатата ми стипендия и вместо да следвам, избягах от сиропиталището „Сейнт Стивън“ в Северен Лондон и се качих на един китобоен кораб за Антарктида, след като излъгах за възрастта си. Далеч на юг, близо до огромните ледове, изчезнаха и последните ми мераци за учене. Когато припечелените на юг пари се свършиха, аз постъпих в един батальон със специално предназначение, където открих, че насилието и внезапната смърт могат да се превърнат във вид изкуство. Упражнявах същия вид изкуство в Малая и Виетнам, а по-късно и в Конго, и в Биафра, докато един ден в някакво забутано в джунглата селце, гледайки подпалените сламени покриви на колибите, изпускащи катраненочерни стълбове от дим към пустото жарко небе, и синкавите рояци от бръмчащи мухи, нахвърлящи се върху труповете, внезапно се отвратих до дъното на душата си. Реших да се махна.
Морето бях обикнал в Южния Атлантик и вече ми се искаше да си намеря някакво местенце край брега, с яхта и спокойствие през дългите тихи нощи.
Но за да постигна мечтаното, на мен ми бяха нужни на първо място пари — огромна сума пари, и то толкова много, че единственият начин, по който можех да ги спечеля, бе да упражня на практика изкуството си.
Реших, че ще ми е за последен път, и обмислих всичко с най-големи подробности. Нужен ми бе помощник и се спрях на човек, с когото се познавахме от Конго. Двамата заедно задигнахме пълната колекция златни монети от филиала за нумизматика на Британския музей, намиращ се на площад „Белгрейв“. Три хиляди редки златни монети, побиращи се спокойно в средно голямо дипломатическо куфарче, монети, сечени от императорите на Рим и Византия, монети от ранните държави в Америка, от времето на някогашните английски крале — флорини и леопарди от Едуард III, ноблини от всички крале с името Хенри и ангели от Едуард IV, суверени от по две и три лири, монети с корони на розата от царуването на Хенри VIII и петфунтови монети от времето на Джордж III и на Виктория — три хиляди монети, струващи не по-малко от два милиона долара, дори ако трябваше да ги продадем веднага.
И тогава допуснах първата си грешка като професионален престъпник. Доверих се на друг престъпник. Когато се сдърпахме с моя съдружник в някакъв арабски хотел в Бейрут и аз съвсем настойчиво го молех да се разберем, а накрая направо го попитах какво е направил с куфарчето с монетите, той измъкна изпод дюшека малокалибрена берета. Но в последвалото боричкане остана с пречупен врат. Направих голяма грешка. Не исках да го убивам — но пък още повече не исках той да ме убие. Закачих на вратата му табелката „МОЛЯ, НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ и хванах първия излитащ самолет. Десет дни по-късно полицията откри куфарчето с монетите в гардероба на гара Падингтън. Новината се появи на първите страници на всички вестници в страната.
Опитах нов удар на една изложба на обработени диаманти в Амстердам, но не бях проучил добре електронната алармена система и бях засечен от лъч, на който не бях обърнал внимание.
Цивилните охранители, наети от организаторите на изложбата, се втурнаха право срещу влизащите през главния вход униформени полицаи, от което последва невероятна престрелка, докато в същото време съвсем невъоръженият Хари Флечър се измъкваше сред шумотевицата от силни писъци и пистолетни изстрели.
Бях на половината път до летище „Шипхол“, когато престрелката между сблъскалите се сили на реда беше прекратена, но едва след като един сержант от холандската полиция бе тежко ранен в гърдите.
Седях неспокойно, гризейки ноктите си и пресушавайки огромно количество бира в стаята ми в хотел „Холидей Ин“ до летището в Цюрих, докато следях по телевизията борбата за живота на смелия сержант. Щеше да ми бъде ужасно неприятно, ако на съвестта ми започнеше да тежи още един човешки живот, и се заклех тържествено, че ако полицаят умре, то аз ще се простя завинаги с живота.
Но холандският полицай упорито се съпротивляваше на смъртта и когато най-после съобщиха, че животът му е вън от опасност, аз се почувствах безкрайно горд с него, сякаш ставаше въпрос за близък. А когато го повишиха в длъжност помощник полицейски инспектор и му връчиха награда от пет хиляди гулдена, започнах да си внушавам, че съм неговият кръстник от приказките и че той ми дължи вечна благодарност.
От друга страна, бях се провалил на два пъти и се хванах на работа като инструктор в една школа, подготвяща моряци за далечни плавания, където останах шест месеца, докато обмислях бъдещето си. В края на шестия месец реших да направя нов удар.
Но сега вече изпипах всичко до най-дребните подробности. Заселих се в Южна Африка, където с моя опит успях да постъпя на работа като експедитор в една охранителна фирма, занимаваща се с прехвърлянето на кюлчета злато от трезора на Южноафриканската банка в Претория до филиалите й в чужбина. Цяла година се занимавах с изпращането на стотици милиони долари във вид на кюлчета злато и изучих системата до най-дребните й детайли. Установих, че слабото й място е в Рим — но отново ми се налагаше да търся помощта на някого.
Този път се свързах с професионалисти, но за да не ме изиграят, поисках сума, която беше съвсем приемлива за тях, вземайки същевременно всички предпазни мерки.
Всичко мина така гладко, както го бях замислил, и без никакви пострадали. Нямаше надупчени с куршуми, нито пък със счупени вратове. Просто отклонихме част от товара и го заменихме с кюлчета олово. После натоварихме два тона и половина злато на камион за мебели и го прехвърлихме през швейцарската граница.
Седнахме в уединения кабинет на един базелски банкер, обзаведен с безценни антики и с изглед към разстилащите се бързи води на Рейн, по които тържествено плуваха грациозни бели лебеди, и те ми платиха. Мани Ресник сложи подписа си на банковия трансфер, с който да бъдат прехвърлени сто и петдесет хиляди лири на тайната ми сметка с шифър, и подхвърли иронично с алчната си усмивчица:
— Пак ще се видим, Хари — вече си усетил сладостта на парите и ще дойдеш пак. Приятна почивка и ми се обади отново, когато измислиш нещо подобно.
Но беше сбъркал, защото повече не му се обадих. Заминах за Цюрих с кола под наем и излетях за парижкото „Орли“. В тоалетната на летището си обръснах брадата и взех от гардероба куфарчето, в което имаше паспорт на името на Харолд Делвил Флечър. После се качих на самолета на „Панам“ за Сидни, Австралия.
„Танцуващата по вълните“ ми струваше сто двайсет и пет хиляди лири. Качих на палубата й допълнителни резервоари с гориво и поех към Сейнт Мери — преход от две хиляди мили, по време на който опознах и обикнах яхтата.
На Сейнт Мери си купих двайсет и пет акра спокойствие и построих хижата със собствените си ръце — четири стаи, сламен покрив и широка веранда, разположени сред палмите над девствения бряг. Оттогава винаги съм вървял по правия път, с изключение на курсовете на черно, които бях принуден да правя.
Когато свърших с ровенето в спомените и влязох в хижата, бе доста късно и приливът се блъскаше нависоко по брега под лунните лъчи, но после заспах като новороден.
На другата сутрин те се появиха навреме. Чарли Матерсън бе спретнато облечен. Таксито ги докара до началото на кея, докато аз оглеждах всичко от носа до кърмата на „Танцуващата“, а двата й двигателя кротко боботеха.
Проследих ги, докато се приближаваха, съсредоточавайки вниманието си върху третия член на групата. Той не бе точно онова, което бях очаквал. Беше висок, строен, с широко открито лице и тъмна мека коса. За разлика от другите двама лицето и ръцете му бяха добре загорели, а зъбите му — едри и много бели. Облечен бе с къси джинсови панталони и бяла памучна фланелка, под която личаха широки рамене на плувец и яки мишци. Веднага ми стана ясно кой щеше да използва леководолазната екипировка.
На рамото си носеше голяма зелена торба от брезент. Носеше я с лекота, макар че бе доста тежка, и бърбореше весело с двамата си спътници, които му отвръщаха само с „да“ и „не“. Двамата крачеха край него като двойка телохранители.
Когато се изравниха с яхтата, той вдигна очи към мен и аз установих, че е млад и кипящ от енергия. У него имаше някаква възбуда, някаква жизненост, която силно ми напомняше за самия мен преди десетина години.
— Здравейте — усмихна ми се той с широка приятелска усмивка, а аз открих, че е извънредно приятен младеж.
— Привет — отвърнах аз, харесвайки го от пръв поглед и недоумявайки как е попаднал сред тая глутница вълци. Следвайки напътствията ми, той откачи и нави придържащите ни към кея въжета, а от уверените му движения разбрах, че младежът е единственият от тримата, който разбира от яхти.
Докато се изтегляхме от пристанището, той и Матерсън се изкачиха на мостика. Матерсън беше се зачервил леко и дишаше тежко от незначителното усилие. Той ме представи на новодошлия.
— Запознайте се с Джими — изрече той, след като си пое дъх. Подадохме си ръце и аз реших, че е малко повече от двайсетгодишен. Виждайки го отблизо, разбрах, че не съм сгрешил в преценката си. Тъмносивите му очи гледаха прямо и невинно, а ръкостискането му бе здраво и непринудено.