Преминах от тръс в силен бяг и извих нагоре към гребена, стремейки се да стигна до мястото, откъдето беше прозвучала пукотевицата на оръжията.
Пробих си път през гъсталака от пача трева и изскочих на една по-висока пътека, водеща в същата посока. Впуснах се напред с пълни сили.
Прекосих височината и едва не налетях в обятията на един от униформените матроси, носещ се от противоположната посока също с пълни сили.
По петите му тичаха в индийска нишка шестима от неговите другари, като всеки се мъчеше да не изостава от другите. Трийсетина ярда по-назад тичаше още един, който бе изгубил оръжието си и чиято униформа бе подгизнала от прясна кръв.
По лицата им бе изписано пълно объркване от преживяния ужас и всичките бягаха с единствената мисъл да се спасят, сякаш ги преследваха истински дяволи.
Тутакси разбрах, че тичащата сган са единствените оцелели от сблъсъка с Чъби Андрюс и че преживяването е било прекалено силно за нервите им. Те се носеха към брега с изкривени от ужас лица — значи стрелковите умения на Чъби бяха се подобрили като по чудо, така че мислено му се извиних.
Моряците толкова бяха заети с преследващия ги дявол, че в първия миг, изглежда, не ме забелязаха, което ми позволи да освободя предпазителя на провесения на бедрото ми автомат и да застана устойчиво с прибрани колене и разтворени стъпала.
Насочих оръжието хоризонтално за къса стрелба към коленете им. При стрелба с „Калашников 47“ от подобно разстояние винаги трябва да се насочиш към краката и да разчиташ на още три или четири попадения в тялото, докато поразеният се смъква сред ураганния огън. По този начин се избягва ритането на късия приклад.
Всички се хвърлиха на земята в безредна купчина от политнали назад тела, а дивите им викове се заглушаваха от безмилостните трясъци на тежкокалибрените куршуми с тъпи върхове.
Натисках спусъка, докато преброих до четири, а после отскочих от пътеката и се хвърлих в гъстата стена от пача трева. Зеленината ме скри мигновено, а аз се превих на две, докато криволичех и се промъквах под широките листа.
Зад гърба ми се разнесе стрелба от автомат и куршумите късаха и плющяха в гъстата растителност. Нито един не ме засегна и аз отново се впуснах да бягам.
Предполагах, че внезапната ми и неочаквана атака сигурно е обезвредила напълно двама или трима моряци, а още един-двама вероятно са били ранени.
Но боеспособността на останалите беше сериозно нарушена — особено след като нападението ми беше последвало толкова скоро яростния отпор на Чъби. Предположих, че след като се доберат до безопасния борд на катера, силите на злото ще обмислят надълго и нашироко дали да стъпят отново на острова. Втория рунд бяхме спечелили с пълно превъзходство, но те все още държаха Шери Норт. Имаха в ръцете си силен коз. Докато тя беше при тях, можеха да диктуват правилата на играта.
Чъби ме чакаше сред скалите при седловината към върха. Той наистина беше непробиваем.
— За Бога, Хари, къде беше досега? — възкликна той. — Цяла сутрин те чакам тук.
Видях, че е взел раничката ми от цепнатината в скалите, където бях я оставил. Тя лежеше в краката му заедно с два пленени автомата и патрондаши с муниции.
Подаде ми шишето с вода и едва тогава усетих колко съм жаден. Силно хлорираната вода напомняше стипчивия вкус на шампанското „Вьов Клико“, но не си позволих повече от три глътки.
— Трябва да ти се извиня, Хари, задето стрелях. Просто не можах да се въздържа, човече. Бяха се струпали и стърчаха на откритото като ученици на пикник. Просто не можах да се стърпя и започнах да гърмя. Свалих двама, а другите се разхвърчаха като пилци. Вирнаха пушкалата си нагоре и стреляха напосоки.
— Да — кимнах аз. — Срещнах ги, когато преминаха от другата страна на скалите.
— Чух, че се стреля. Тъкмо се готвех да тръгна да те потърся.
Седнах на камъка до него и измъкнах пурите от раничката.
Двамата запушихме блажено, но Чъби наруши мълчанието.
— Е, може да се каже, че им подпалихме задниците — съмнявам се, че ще се върнат пак. Но те все още държат мис Шери, човече. Докато тя е в ръцете им, диктуват играта.
— Колко бяха при теб, Чъби?
— Десет — изплю парченце тютюн и заразглежда пламъчето на пурата. — Но пречуках двама — а мисля, че прострелях още един.
— Да — съгласих се аз. — Срещнах седем. Налагаше се да стрелям и аз. Не са останали повече от четирима, но има още осем от оная банда, която беше откъм моята страна. Да кажем, че са дванайсет, плюс ония, дето са на борда — още шест или седем. Срещу нас все още има около двайсет пушки, Чъби.
— Съвсем неравностойно е, Хари.
— Дай да измислим нещо, Чъби.
— Добре, Хари.
Избрах най-новия и най-малко очукания от трите автомата, за който разполагах с цели пет заредени пълнителя. Скрих ненужните оръжия под една плоска скала, а после заредих и проверих автомата.
Двамата пийнахме още малко от шишето с вода, а после тръгнах напред, следвайки предпазливо скалите и внимавайки да не подавам глава. Поехме обратно към напуснатия лагер.
Огледахме цялата северна част на острова от мястото, от което за първи път бях забелязал приближаването на „Мандрейк“. Мани и Сюлейман Дада бяха изтеглили всичките си хора от острова, както и предполагахме, че ще направят. И нашата лодка, и по-малка моторница бяха хвърлили котва край борда на катера. Забелязах, че насам-натам се щурат разни неспокойни фигури, а докато наблюдавах лутащите се моряци, си представях какъв бяс и жажда за отмъщение са настъпили в командната каюта.
Сюлейман Дада и новият му съдружник несъмнено изливаха жестокия си гняв върху своите вече сурово наказани и деморализирани подчинени.
— Искам да сляза до лагера, Чъби. Да видя какво са оставили — рекох най-сетне аз и му подадох бинокъла. — Продължавай да ги наблюдаваш вместо мен. Сигналът ни за предупреждение ще бъде три бързи изстрела.
— Добре, Хари — съгласи се той, но докато се изправях, на борда на катера отново настъпи трескаво оживление. Взех бинокъла от Чъби и проследих Сюлейман Дада, който се показа от каютата и започна да се изкачва с мъка по стълбичката за мостика. Облечен в бялата си униформа, окичен с проблясващи на слънцето медали и обслужван от тълпа помощници, той ми напомняше на дебела бяла мравка царица, която излиза от царствената си килийка сред гъмжащи мравки работнички.
Преместването най-сетне приключи и докато наблюдавах с бинокъла, видях, че на Сюлейман бе подаден електронен рупор. Той огледа брега, повдигна мегафона към устата си и видях през мощните лупи, че размърда устни. Звукът стигна до нас само след секунди, усилен от уреда и предаван от вятъра.
— Хари Флечър, надявам се, че ме чуваш — ниският му, добре обработен глас бе придобил по-остра нотка от усилвателя. — Довечера възнамерявам да организирам едно представление, което ще те убеди в необходимостта да ни сътрудничиш. Моля те да застанеш на място, откъдето ще можеш да виждаш. Ще останеш очарован. В девет часа довечера, на горната палуба на същия този кораб. Определяме си среща, Хари. Не пропускай представлението.
Подаде мегафона на един от помощниците си и заслиза надолу.
— Ще сторят нещо лошо на Шери — промърмори Чъби и запремята отчаяно пушката в скута си.
— Ще го разберем в девет часа — казах аз и проследих офицера с мегафона, който се спусна от палубата в моторницата. Започнаха да обикалят бавно около острова, спирайки се на всяка половин миля, за да повтарят поканата на Сюлейман Дада към мен край притихналите брегове. Той много държеше да я приема.
— Добре, Чъби — погледнах към часовника си аз. — Разполагаме с още няколко часа. Ще сляза до лагера. Продължавай да наблюдаваш.
Лагерът беше претърсен и обран от всичко по-ценно, а екипировката и провизиите ни бяха потрошени и разхвърляни из пещерите — но нещичко все пак бе останало.
Открих пет туби с гориво и ги скрих заедно с всичко друго, което можеше да ни бъде от полза. После пропълзях предпазливо към горичката, където открих с облекчение, че скривалището на касата, златната глава на тигъра и складираните муниции беше непокътнато.
Грабнах петгалонов бидон с питейна вода и три консерви с говеждо и зеленчуци и се покатерих отново на скалите, където ме чакаше Чъби. Нахранихме се и аз рекох на Чъби:
— Легни да поспиш, ако можеш. Предстои ни дълга и тежка вечер.
Той изръмжа нещо под носа си и се търколи на тревата като голяма кафява мечка. Скоро захърка тихо и равномерно.
Изпуших три пури бавно и замислено, но едва когато слънцето започна да залязва, ми дойде направо гениална мисъл. Тя бе толкова проста и ясна, толкова лесно приложима, че веднага ме обзеха съмнения и я обмислих още веднъж внимателно.
Вятърът беше утихнал и когато окончателно взех решението си, бе вече съвсем тъмно. Докато премислях всичко, усмивката не слизаше от лицето ми и кимах одобрително.
Катерът бе ярко осветен, всичките му илюминатори светеха, а два прожектора хвърляха ярки снопове светлина върху горната палуба, така че тя приличаше на празна сцена.
Събудих Чъби и двамата отново се нахранихме.
— Хайде да слезем на брега — предложих аз. — Оттам ще можем да гледаме по-добре.
— Може да е някаква клопка — навъсено ме предупреди Чъби.
— Едва ли. Всички са на борда и се държат така, сякаш имат всички козове. Шери все още е в ръцете им. Не им трябва да опитват разни евтини номера.
— Мой човек, ако само се опитат да направят нещо на момичето… — не довърши Чъби и стана. — Добре, хайде да тръгваме.
Спуснахме се безшумно и предпазливо надолу към горичката с готови за стрелба оръжия и с пръсти на спусъците, но нощта бе спокойна и горичката — безлюдна.
Спряхме се сред дърветата в горната част на плажа. Катерът бе само на двеста ярда от нас и аз се облегнах на ствола на една палма, откъдето насочих бинокъла към него. Той се виждаше толкова ясно и отчетливо, че успях да прочета надписа върху капака на кутията с цигари, от която единият часовой си извади и запали цигара.
Бяхме заели места на първия ред, за да наблюдаваме подготвеното от Сюлейман Дада представление, каквото и да бе то, но усетих някакво неприятно предчувствие. Знаех, че ни предстои да видим нещо ужасно, и почувствах, че ме побиват тръпки.
Свалих бинокъла и прошепнах тихо на Чъби:
— Дай да си сменим оръжието — и той ми подаде дългоцевната карабина, вземайки автомата.
Предпочитах точността на карабината „ФН“, за да държа под обстрел палубата на катера. Аз, естествено, не можех да направя нищо, докато Шери все още не беше пострадала, но ако онези й стореха нещо — щях да направя така, че тя да не страда сама.
Коленичих до ствола на палмовото дърво, нагласих визьора за нощна стрелба и се прицелих точно в главата на часовоя на палубата. Установих, че от мястото, където бях застанал, спокойно мога да го уцеля в слепоочието. Доволен от откритието си, отпуснах пушката в скута си и се заех да чакам.
Прииждащите от блатата комари свиреха около ушите ни, но Чъби и аз не им обръщахме внимание и седяхме неподвижно. Копнеех за една пура, за да се разсея от обзелото ме нервно напрежение, но трябваше да се откажа от подобно удоволствие.
Времето минаваше много бавно и започнаха да ме обземат нови страхове, от които чакането ми се струваше още по-дълго, отколкото беше в действителност, но накрая, няколко минути преди определения час, на борда на катера отново започна някакво раздвижване, Сюлейман Дада отново се изкачи на мостика с помощта на подчинените си. Той се потеше обилно и потта беше се просмукала подмишниците и по гърба на белия му униформен кител. Досещах се, че беше прекарал времето до определения час, пийвайки си честичко от уискито, с което несъмнено беше се снабдил от моите собствени запаси, задигнати от пещерата.
Дада се смееше и шегуваше с хората около него, огромното му шкембе се подрусваше, а подчинените му се хилеха угоднически. Шумните им смехове се разнасяха над водата и стигаха чак до брега.
Сюлейман беше придружаван от Мани Ресник и русата му приятелка. Мани беше гладко сресан и както винаги небрежно-елегантен. Стоеше малко встрани от другите, гледайки с надменен и студен поглед. Държането му беше като на възрастен, попаднал на детско тържество и комуто е крайно отегчително и много неприятно да се занимава с децата.
За разлика от него Лорна Пейдж изглеждаше развълнувана и очите й блестяха като на момиче преди първата любовна среща. Тя се шегуваше със Сюлейман Дада и се навеждаше нетърпеливо над перилата, поглеждайки към безлюдната палуба. Насочих мощния бинокъл към нея и успях да зърна червенината по бузите й, която съвсем не беше от руж.
Бях съсредоточил вниманието си върху нея и едва когато почувствах, че Чъби се размърда изведнъж неспокойно до мен и изръмжа тревожно, насочих бинокъла надолу към палубата.
Видях Шери, застанала между двама от униформените моряци. Те я държаха за ръцете, а тя изглеждаше мъничка и крехка в сравнение с двамата мъже.
Все още беше облечена в дрехите, които бе навлякла набързо сутринта, и косата й беше разчорлена. Лицето й изглеждаше измъчено и напрегнато, но след като я разгледах внимателно, видях, че тъмните кръгове под очите й като от безсъние всъщност бяха синини от побой. Обхванат от силен гняв, установих също, че устните й бяха подути и отекли, сякаш бяха я ужилили пчели. Една от бузите й също беше силно подута и насинена.
Бяха я били и ритали. След като я разгледах подробно, успях да видя върху синята й буза тъмни петна от засъхнала кръв, а когато единият от пазачите й я повлече грубо, за да я обърне с лице към брега, забелязах, че едната й ръка беше грубо превързана — и бинтовете бяха изцапани или с кръв, или с някакво лекарство.
Изглеждаше уморена и отпаднала, влачейки се с последни сили. Яростта ми пречеше да разсъждавам нормално. Искаше ми се да накажа хората, които бяха причинили страданията на Шери, и вече бях започнал да вдигам карабината с треперещи от омраза ръце, но успях да се овладея. Стиснах силно очи и поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Щях да им отмъстя — но подходящият миг все още не бе настъпил.
Когато отново отворих очи и нагласих бинокъла, Сюлейман Дада бе вдигнал мегафона.
— Добър вечер, Хари, скъпи ми приятелю. Сигурен съм, че си разпознал младата дама — посочи със замах той към Шери, а тя го погледна с досада. — След като я разпитахме обстойно със средства, които за съжаление й причиниха малко неприятности, най-накрая се уверих, че тя наистина не знае нищо за местонахождението на съкровището, от което се интересуват моите приятели, а и самият аз. Тя ми заяви, че ти си го скрил — преди да продължи, замълча за малко и изтри потеклата по лицето му пот с хавлиената кърпа, която му подаде един от моряците. — Тя вече не представлява никакъв интерес за мен — освен като евентуално средство за размяна.
Направи знак и хората му заблъскаха Шери към стълбата. Когато тя се скри от погледа ми, почувствах, че стомахът ми се сви на топка. Не знаех дали някога ще я видя отново жива.
Четирима от подчинените на Сюлейман се строиха на празната палуба. Всички бяха разсъблечени до кръста и светлините на прожекторите заиграха върху тъмните им мускулести тела.
Всеки един от тях държеше мотика с дръжка от яко дърво. Застанаха в кръг на откритата палуба. После двама матроси изблъскаха някакъв човек по средата на образувания кръг. Ръцете му бяха завързани на гърба. Пазачите му застанаха от двете му страни и го накараха да се завърти бавно в кръг и да покаже лицето си на всички страни, а по мегафона забумтя гласът на Сюлейман Дада.
— Не знам дали го помниш.
Взрях се в приведената фигура на непознатия, облечен в груби затворнически дрехи, които висяха омачкани и мръсни на измършавялото му тяло. Кожата му беше восъчно бледа, очите му бяха хлътнали дълбоко, а разрошената му руса коса висеше на мръсни кичури по лицето му. Отдавна небръснатата му брада бе русолява и рядка.
Няколко от зъбите му липсваха, вероятно избити с безмилостен удар в устата.
— Позна ли го, Хари? — гръмко се изсмя Сюлейман по мощния мегафон. — Престоят в затвора на Зинбала наистина може да промени всеки до неузнаваемост, а и обикновеното затворническо облекло не е толкова подходящо за един инспектор от полицията.