Лодката си лежеше там, където бяхме я оставили, но двамата моряци, оставени да пазят моторницата, сигурно бяха чули експлозията и бяха решили да не рискуват.
Двамата бяха вече на половината от разстоянието до катера и щом ни видяха, единият започна да стреля с автомата си към нас. Разстоянието беше прекалено голямо, надвишаващо далеч възможностите на оръжието, и ние изобщо не си сторихме труда да се прикрием. Но стрелбата привлече вниманието на останалите на борда моряци и видях, че трима от тях се впуснаха към скорострелното оръдие на носа на катера.
— Това вече е лошо — промърморих аз.
Първият изстрел мина високо и доста встрани, разбивайки се в палмите зад нас и обсипвайки стеблата им с парчета шрапнел.
Чъби и аз се върнахме бързо в горичката и се хвърлихме по очи зад пясъчния гребен на плажа.
— Ами сега? — попита Чъби.
— Просто ще изчакаме — отвърнах му аз и следващите два снаряда от скорострелното оръдие се разбиха нахалост в дърветата нависоко и далеч назад, но после настъпи кратко затишие и видях, че моряците започнаха да въртят оръдието.
Следващият снаряд вдигна висок изящен воден стълб в плитчините край лодката. Чъби нададе яростен рев като лъвица, чието малко е в опасност.
— Опитват се да потопят лодката ми! — ревна той, когато следващият снаряд се заби в пясъка на брега, вдигайки лека бяла пушилка.
— Дай ми пушката — сопнах му се аз и взех карабината от ръцете му, хвърляйки му късия „Калашников 47“ и сваляйки от рамото му ремъка на раничката. Стрелковите му умения не бяха достатъчни за онова, което трябваше да се направи.
— Не мърдай оттук — заповядах му аз, скочих и се понесох приведен към извивката на залива. Вече бях превъзмогнал почти напълно последиците от взрива и щом се добрах до най-близката издатина на брега с лице към катера, аз се проснах по корем върху пясъка и насочих напред дългото дуло на карабината.
Артилеристите продължаваха да се целят в лодката и около нея последователно се вдигаха стълбове от вода и пясък. Предният щит на оръдието бе извъртян диагонално спрямо мен, а гърбовете и хълбоците на моряците бяха напълно открити.
Нагласих селектора на карабината за единична стрелба и направих няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя след продължителното тичане по мекия пясък.
Мерачът на оръдието натискаше педала на въртящата се платформа и повдигаше лостовете за управление, притиснал чело в козирката над окуляра на мерника.
Взех го на мушка и пуснах единичен изстрел. Куршумът го събори от седалката и го отхвърли встрани през дулото на оръдието. Отпуснатите ръчки се завъртяха свободно, а дулото щръкна безучастно нагоре.
Двамата пълначи се огледаха изненадано и аз им пуснах още два бързи изстрела.
Изненадата им тутакси премина в ужас, напуснаха местата си и побягнаха назад по палубата, скривайки се в един от отворените люкове.
Изместих дулото на пушката и се прицелих към открития мостик на катера. Пуснах три изстрела към струпалите се офицери и матроси, които създадоха неописуема шумотевица от викове, и мостикът се опразни като по чудо.
Потеглилата от брега моторница се приближи до борда на катера и аз подгоних двамата моряци с още три изстрела. Те се покатериха бързо и изчезнаха зад надстройките. Никой от двамата не се сети да привърже лодката и тя заплава надалече от катера.
Смених пълнителя на карабината, а после внимателно и решително пуснах по един куршум през всеки илюминатор от близката страна на корабчето. Чух отчетливо трясъка на разбитите стъкла.
Това вече бе прекалено голямо предизвикателство за Сюлейман Дада. Чух, че лебедката с веригата затрака и котвата изскочи на носа, лъщяща от морската вода, а в мига, в който шиповете й се показаха на повърхността, витлата на катера разпениха до бяло водата под кърмата и корабчето се понесе бързо към ширналата се лагуна.
Продължих да стрелям по катера, докато се плъзгаше плавно край скривалището ми, за да не би да решат да останат. Мостикът беше закрит с покривало от мръснобял брезент и бях сигурен, че кормчията е легнал зад него с ниско наведена глава. Дадох няколко изстрела към платнището, опитвайки се да отгатна къде ли се е прикрил. Но не успях да постигна нищо, така че насочих вниманието си към илюминаторите, надявайки се да имам късмет с някой рикоширал в корпуса куршум.
Катерът бързо набираше скорост, докато не започна да се клатушка като старица, която тича да хване автобуса. Изтръсках пясъка от дрехите си, заредих карабината и се затичах към горичката.
Когато стигнах до северния връх на острова и се изкачих достатъчно високо по склона, за да огледам дълбоководния проток, катерът беше се отдалечил на миля, поел неотклонен курс към Африканския континент. Виждаше се като малка бяла сянка на фона на тъмнозелената шир на морето и под по-суровата и по-дълбока синева на небето.
Стиснах карабината под мишница и си намерих удобно място, откъдето да мога да наблюдавам по-нататъшното му придвижване. Часовникът ми показваше десет часа и седем минути, а аз започнах да се чудя дали сандъчето с гелигнит, привързано към кърмата на катера, все пак не се е откачило от бързо течащата струя вода и от движението на витлата.
Катерът вече преминаваше край полускритите външни коралови рифове, преди да навлезе в откритите крайбрежни води. Рифовете проблясваха от време на време, изхвърляйки бяла пяна след всяка придошла вълна като някакво чудовище, полегнало под повърхността.
Малката бяла точица на катера ми изглеждаше безплътна и неземна сред огромната пустош на морето и небето над него. Скоро щеше да се слее с набраздената от вятъра и развълнувана от вълните шир на откритото море.
Когато изригна експлозията, силата й беше някак си безстрастна и приглушена от разстоянието, а вятърът притъпи грохота от взрива. Нагоре бликна внезапен воден стълб, който обгърна малкото бяло корабче. То ми заприлича на щраусово перо, ефирно и поклащано от вятъра — огъна се при достигнатата най-голяма височина, загуби формата си и се разби завинаги при допира с набраздената от вълните повърхност на водата.
Звукът стигна до мен доста по-късно като някакъв съвсем безобиден тътен, който отекна във все още заглъхналите ми тъпанчета и аз усетих полъха от взривната вълна като леко подухване на вятъра върху лицето ми.
Когато пръските се изгубиха напълно сред безкрайната шир на протока, от малкия морски съд не бе останала никаква следа и по повърхността на брулената от вятъра вода не се виждаше нищо.
Знаех, че със задаващия се прилив щяха да се появят и едрите зловещи акули албакор, които обикаляха из крайбрежните води за храна. Те бързо щяха да подушат миризмата на кръв и прясно разкъсано месо и нямаше съмнение, че онези на борда, които бяха оцелели след взрива, щяха да влязат в полезрението на заслепените от лакомия морски убийци. Реших, че акулите, които попаднат на Сюлейман Дада, щяха да се наситят достатъчно, освен ако не разпознаеха, че той е сродна душа и не му отдадяха полагаемата му се почит. Дребната мрачна шега не ме успокои много. Изправих се и тръгнах надолу към пещерите.
Открих, че аптечката ми е била разбита и разхвърляна по време на вчерашния погром в пещерата, но успях да открия доста лекарства, за да почистя и превържа осакатените пръсти на Шери. Три от ноктите й бяха изтръгнати. Страхувах се, че корените им са били унищожени и че няма да пораснат отново — но когато Шери изказа същите опасения, аз ги отхвърлих решително.
След като се погрижих за раните й, накарах я да глътне две таблетки кодеин за успокояване на болките и й приготвих леглото в тъмния ъгъл на пещерата.
— Почини си — казах й аз, коленичейки, за да я целуна нежно. — Опитай се и да поспиш. Аз ще те събудя, щом се приготвим за тръгване.
Чъби вече беше се заел с всички необходими приготовления. Беше прегледал лодката и бе решил, че е в добро състояние въпреки няколкото дупки от шрапнелите.
Запушихме дупките с маджуна, който намерихме в една кутия в сандъчето с инструменти, и я оставихме на брега.
Изкопът, в който бяхме заровили желязната каса, послужи за общ гроб на убитите мъже и жената, чиито трупове лежаха наоколо. Натъпкахме ги като сардини и ги покрихме с мекия пясък.
Изровихме златната глава, чието блестящо око все още си стоеше в широкото чело, и превивайки се под тежестта й, я пренесохме до лодката. Уплътнихме я с възглавници от полиетилен и я наместихме върху дъното на лодката. Пластмасовите торбички със сапфирите и смарагдите напъхах в моята раничка и я положих до главата.
После се върнахме при пещерите и прибрахме всички оцелели провизии и прибори — бидоните с гориво и вода, кислородните бутилки и компресора. Когато прибрахме всичко в лодката, беше вече късен следобед и аз се почувствах изморен. Поставих карабината върху струпания багаж и се изправих.
— Е, доволен ли си, Чъби? — попитах аз, докато палех пурите и на двама ни по време на първата ни почивка. — Мисля, че можем да потегляме вече.
Чъби пое дълбоко от пурата и изпусна дълго синьо облаче дим, преди да се изплюе върху пясъка.
— Само искам да отида и да взема Анджело — промърмори той, а когато го изгледах изненадано, той добави: — Няма да оставя момчето там. Горе е много самотно, а съм сигурен, че ще иска да лежи като християнин близо до родителите си.
И когато тръгнах назад към пещерите, за да повикам Шери, Чъби избра едно брезентово платнище и изчезна в сгъстяващия се мрак.
Събудих Шери и поисках да се уверя, че се е облякла добре в един от моите пуловери, а после й дадох още две таблетки кодеин и я поведох надолу към брега. Вече беше се стъмнило и държах в едната си ръка фенерчето, а с другата помагах на Шери. Стигнахме до брега и аз се спрях неуверено. Чувствах, че нещо не е съвсем наред, и насочих светлината към натоварената лодка.
Тогава разбрах причината и усетих, че стомахът ми се сви на топка.
Карабината не беше там, където бях я оставил.
— Шери — зашепнах настоятелно аз, — клекни на земята и стой така, докато не ти кажа.
Тя се отпусна бързо върху пясъка до измъкнатата на брега лодка, а аз се заоглеждах като обезумял за някакво оръжие. Помислих си за харпуна, но той беше под бидоните, а рибарският ми нож все още стърчеше забит в една палма в горичката — бях го забравил и едва сега се сетих за него. Може би някой гаечен ключ от сандъчето с инструменти — но само успях да си го помисля и чух плътния гърлен глас, който се разнесе от мрака зад мен:
— Е, добре, Хари, пушката е в мен. Не се обръщай и не прави глупости.
Сигурно беше лежал скрит в горичката, след като беше взел карабината, и сега беше се промъкнал безшумно зад гърба ми. Замръзнах на място.
— Без да се обръщаш назад — просто хвърли фенерчето встрани. През рамо.
Направих каквото ми нареди и чух, че пясъкът изскърца под краката му, когато се наведе да го вдигне.
— Добре, а сега се обърни — но бавно. — Докато се обръщах, той насочи мощния лъч в очите ми и ме заслепи. Все пак успях да различа огромното туловище на мъжа зад светлината на фенерчето.
— Добре ли поплува, Сюлейман? — попитах аз. Видях, че беше само по къси бели долни гащета, а огромният му корем и дебелите безформени крака блестяха от влага на отразената светлина.
— Започвам да ставам алергичен към шегите ти, Хари — отново заговори той с дълбокия си, прекрасно обработен глас, а аз едва тогава се сетих, че човек с наднормено тегло става лек и силен с помощта на солената морска вода. Но въпреки че и приливът му беше помагал, Сюлейман Дада беше извършил безпримерен подвиг, оцелявайки след експлозията и плувайки почти две мили обратно към брега в развълнуваното море. Съмнявах се, че някой от хората му бе успял да стори същото.
— Мисля, че първо трябва да стрелям в корема ти — проговори отново той и видях, че е поставил дулото на карабината върху левия си лакът. Със същата ръка насочваше лъча на фенерчето в лицето ми. — Чувал съм, че там е най-болезненото място.
После замълчахме задълго, като Сюлейман Дада дишаше дълбоко с неговите свирещи от астмата гърди, а аз отчаяно се опитвах да измисля как да отвлека вниманието му достатъчно дълго, за да мога да хвана дулото на карабината.
— Предполагам, че няма да поискаш да паднеш на колене и да ме молиш за милост, нали? — попита той.
— Я се разкарай, Сюлейман — отвърнах аз.
— Не, знаех си, че няма да го направиш. Жалко, защото щеше да ми бъде приятно. Но какво ще кажеш за момичето, Хари, гордостта ти сигурно ще бъде доста…
И двамата чухме Чъби. Той знаеше, че няма начин да пресече незабелязано открития бряг, даже и на тъмно. Поискал бе да се впусне внезапно върху Сюлейман Дада, но съм сигурен, че му е било ясно, че няма да успее. Онова, което наистина постигна, беше да отвлече вниманието му, което така силно желаех.
Чъби изскочи бързо от мрака, тичайки мълчаливо, но скърцането на предателския пясък под краката му го издаде. Но дори и когато Сюлейман Дада насочи карабината към него, той не се поколеба да продължи право напред.
Разнесе се трясъкът на изстрела и от дулото бликна дълъг пламък, но още преди гърмежа аз вече бях по средата на разстоянието, разделящо ме от огромния чернокож мъж. Успях да зърна с крайчеца на окото си, че Чъби политна към земята, а после Сюлейман Дада започна да извръща карабината обратно към мен.
Отблъснах встрани цевта на карабината и нанесох удар с рамо в гърдите му. Ударът ми трябваше да счупи ребрата му като на покосена от автомобил жертва, но вместо това открих, че силата на устрема ми се омекоти от дебелата като вата черна плът. Сякаш се нахвърлих върху пухен дюшек и макар че отстъпи няколко стъпки назад, изпускайки карабината, Сюлейман Дада остана изправен на яките си като дънери крака. Преди да успея да запазя равновесие, той ме обгърна в огромната си мечешка прегръдка.
Вдигна ме във въздуха и ме притегли към огромните си като планина меки гърди, хващайки и двете ми ръце и държейки ме така, че не можех да запъна краката си в пясъка, за да се противопоставя на тежестта и силата му. Усетих, че ме обзема отчаяние, щом почувствах силата му, която не бе просто брутална мощ, а нещо толкова могъщо и тежко, че сякаш беше безгранична, почти като непрестанните тласъци на морските вълни.
Опитвах се да се освободя от прегръдката му, ритайки и блъскайки с колене и лакти, но усилията ми не доведоха до нищо съществено и не правеха никакво впечатление на исполина. Тъкмо обратното, обхваналите ме мощни ръце започнаха да стягат още по-силно, сякаш тялото ми бе обвито от някакъв огромен питон. Тутакси усетих, че ме обзема паника. Дърпах се и се борех като обезумял в обятията му без никакъв резултат, а когато натисна с още по-голяма сила върху мен, дишането му стана тежко, гърдите му започнаха да свирят и той започна да ме превива, изгърбвайки мощните си рамене и принуждавайки ме да превия гръб така, че още малко и гръбнакът ми щеше да се пречупи.
Извих главата си назад, посегнах с разтворена уста и забих зъбите си в широкия сплескан нос. Захапах здраво, изпълнен с отчаяние, и почувствах съвсем ясно как зъбите ми разкъсаха кожата и хрущяла на носа му, а устата ми мигновено се напълни с топла солена кръв с метален привкус. Също като някой пес на борби с кучета аз започнах да го давя и да дърпам носа му.
Сюлейман изрева от болка и ярост. Отпусна мощната хватка, с която едва не пречупи тялото ми, и се опита да изтръгне лицето си от яката ми захапка. В мига, в който ръцете ми останаха свободни, извих рязко тялото си и успях да стъпя здраво с двата крака на твърдия мокър пясък, така че можех да вдигна крак за удар. Той бе толкова зает с опитите си да измъкне носа си от зъбите ми, че не можа да избегне удара, и докато политаше назад, аз го изпуснах от захапката си, откъсвайки парче живо месо.
Изплюх отвратителната хапка, но топлата му кръв потече надолу към брадичката ми и едва устоях на изкушението да се спра и да я изтрия.
Сюлейман Дада бе паднал по гръб, захвърлен върху пясъка като някаква огромна осакатена черна жаба, но нямаше да остане задълго безпомощен, трябваше да му нанеса поразяващ удар, и то в единствената уязвима част на тялото му.