Оставиха брезентовия вързоп върху предната палуба, без да го разопаковат, а аз не ги попитах нищо. Лицето на Гътри бе започнало да се лющи на ивици от изгоряла кожа, които разкриваха мокрещи кървавочервени рани. Той беше се намазал с някакъв бял крем. Представих си го как бие малката Марион в апартамента си в „Хилтън“ и му се усмихнах:
— Много добре изглеждаш, не ти ли е идвало наум да участваш в конкурса „Мис Свят“?
Той ме изгледа кръвнишки изпод широкополата си шапка и зае мястото си на стола на палубата. Докато плавахме на север, пиеше бира направо от кутиите и след като ги изпразнеше, ги използваше за мишени. Стреляше с големия си пищов по наредените на кърмата кутии, които се катурваха и цопваха в дирята на „Танцуващата“.
Малко преди пладне връчих на Джими щурвала и слязох до тоалетната под палубата. Заварих Матерсън да отваря барчето и да вади бутилката джин.
— Колко има още? — попита той, лъснал от пот въпреки климатичната инсталация.
— Около час и нещо — отвърнах аз и реших, че Матерсън ще вземе да се пропие, след като още от обяд се хваща за шишето. И тъй като джинът беше го поразмекнал, а аз никога не изпускам удобния случай, измъкнах от него още триста долара като аванс от хонорара ми, преди да се кача на мостика и да поведа „Танцуващата“ по последната отсечка от плаването — през северния проток, водещ към Тримата старци.
Трите върха изникнаха заплашително сред горещата мараня като някакви сиви призраци, увиснали безплътно над протока.
Джими наблюдаваше върховете през бинокъла си, а после го свали и се обърна възхитен към мен.
— Ето го, капитане — каза той и забърза надолу към каютата. Тримата изскочиха на предната палуба, минаха край увития с брезент товар и застанаха рамо до рамо на бордовата ограда, вперили очи над развълнуваното море по посока на острова, докато аз внимателно пълзях нагоре по протока.
Приливът ни тласкаше по протока, а аз нямах нищо против неговата помощ, за да достигнем източния край на Тримата старци, където да акостираме на брега под най-близкия връх. Край бряг като тукашния най-големият пад след прилива е седемнайсет фута и е съвсем неразумно да се остава в плитките води при отлив. Като нищо можеш да се намериш на сухо, след като нивото на водата под кила спадне.
Джими взе ръчния ми компас и го пъхна в раничката си при картата, термоса с леденостудена вода и шишенцето със сол на таблетки, което взе от аптечката. Докато се промъквах внимателно по посока на брега, Джими и Матерсън си събуха обувките и панталоните.
Щом като килът на „Танцуващата“ се блъсна леко в твърдия бял пясък на брега, аз им викнах:
— Готово, тръгвайте.
Джими тръгна пръв по стълбата, която им спуснах от борда на „Танцуващата“. Водата стигна чак до подмишниците им и Джеймс държеше раницата над главата си, докато газеха към брега.
— Два часа! — извиках подире им аз. — Ако се забавите повече, можете да спите на брега. Щом почне отливът, няма да дойда да ви взема.
Джими махна с ръка и се усмихна. Включих на задна скорост и поех внимателно назад, докато двамата се добраха до брега и започнаха да скачат несръчно на един крак, за да надянат панталоните и обувките си, а после се отправиха към палмовата горичка и изчезнаха от погледа ми.
След като се повъртях в кръг в продължение на десет минути, заничайки в чистата като на планински поток вода, аз открих необходимата ми по-голяма дълбочинка и хвърлих котва с по-малка тежест.
Докато Гътри ме следеше с интерес, надянах леководолазни очила и ръкавици и скочих през страничния борд с мрежичка за стриди и яка гумена палка в ръце. Дълбочината беше около четирийсет фута и останах приятно изненадан, че все още можех да поема достатъчно въздух, за да се спусна и да напълня цяла мрежа с едри миди само с едно гмуркане. Почистих ги от черупките на носа на яхтата, а после, сещайки се за натякванията на Чъби, изхвърлих отпадъците зад борда и измих палубата, преди да сваля в камбуза цяла кофа с вкусното им месо. Сложих мидите в тенджерата от огнеупорно стъкло заедно с вино, чесън, сол и счукан черен пипер, като добавих само една щипка лют пипер. Включих газовия котлон на тих огън и сложих капака на тенджерата.
Когато се върнах на палубата, Гътри все още седеше на стола.
— Какво става, шефе, да не би да скучаеш? — загрижено попитах аз. — Няма ли някое момиченце за бой? — очите му се присвиха замислено. Разбрах, че се чуди откъде ли съм научил.
— Много ти е голяма устата, Брус. Но един хубав ден някой ще вземе да ти я затвори — разменихме си още няколко любезности все в същия дух, но така успяхме да убием времето, докато към брега не се зададоха две далечни сенки, които замахаха и завикаха високо. Грабнах куката и тръгнах да ги изтегля на борда.
Щом се покачиха на борда, те веднага извикаха Гътри и тримата се събраха на предната палуба за поредното си заседание. Всички бяха развълнувани, а най-много — Джими, който ръкомахаше и сочеше към протока, говорейки тихо, но много разпалено. Очевидно бяха постигнали пълно единодушие, но когато свършиха със съвещанието си, оставаше само час до залеза и аз отказах да се съглася с увещанията на Матерсън, който искаше да продължи още същата вечер с проучванията си. Нямах никакво желание да се лутам в мрака, когато започнеше отливът.
Подкарах неумолимо „Танцуващата“ към безопасните води на лагуната отвъд протока, а когато слънцето потъна зад сияйния хоризонт, яхтата вече се полюшваше успокоена, придържана от двете тежки котви, а аз седях на мостика и се наслаждавах на последните отблясъци на деня и на първото си уиски за вечерта. В каютата отдолу тримата продължаваха с безконечните си спорове и предположения. Не им обръщах никакво внимание, като дори не си направих труда да употребя вентилатора, докато първите комари не се зададоха откъм лагуната и не започнаха да вият около ушите ми. Слязох долу и щом влязох, разговорът им секна изведнъж.
Разбърках соса и поднесох тенджерата с мидите заедно с печени батати и салата от ананаси, а те залапаха в пълно мълчание.
— Господи, даже и сестра ми не може да готви така — възкликна накрая Джими. Усмихнах му се. Аз имам доста високо мнение за моите кулинарни способности, а младият Джеймс несъмнено беше чревоугодник.
Събудих се след полунощ и излязох на палубата, за да проверя котвите на „Танцуващата“. Всичко беше наред и аз поостанах, за да се полюбувам на луната.
Нощта бе потънала в дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия шепот на плискащите се в борда на „Танцуващата“ вълни, чиито гигантски талази прииждаха мощно откъм открития океан и се разбиваха, плискайки бяла пяна върху Топовния риф. Името му бе подходящо измислено, защото разнасящият се дълбок тътен ехтеше също като мощния залп на тежко оръдие.
Луната обливаше протока със сребърните си лъчи, на чиято трепкаща светлина голите темета на върховете на Тримата старци блестяха като слонова кост. Под тях носещите се откъм лагуната нощни изпарения се гърчеха и виеха като изтерзани души.
Внезапно усетих някакво шумолене зад себе си и се извърнах рязко. Гътри тайно беше вървял подире ми като ловуващ леопард. Облечен бе само в чифт спортни гащета, а мускулестото му стройно тяло се белееше под лунната светлина. Взел бе едрокалибрения си черен пистолет, който се поклащаше в отпуснатата му до дясното бедро ръка. Изгледахме се напрегнато за миг, но после се успокоих.
— Виж какво, миличък, ще трябва да се откажеш. Никак не си падам по теб — изрекох аз, но кръвта ми кипеше и гласът ми прозвуча дрезгаво.
— Когато му дойде времето, Флечър, ще те разпоря целия с ей тая играчка — ухили се той и повдигна оръжието си.
Закусихме преди изгрев-слънце и аз си взех чашата с кафе на мостика, за да го изпия там, докато се промъквахме по протока към открито море. Матерсън остана в каютата, а Гътри се разположи на стола си на палубата. Джими стоеше до мен и ми обясняваше какво трябва да направим през деня.
Обзет от възбуда, той приличаше на младо ловджийско куче, което се разтреперва цялото, щом веднъж усети миризмата на птицата.
— Искам да направя още някои изчисления за разстоянието от върховете на Тримата старци — обясни той. — Ще използвам ръчния ви компас и после ще ви кажа посоката.
— Кажи ми какви са ориентирите, Джим, а аз ще открия посоката и ще ви закарам на мястото — предложих аз.
— Хайде да го направим, както искам аз, капитане — упорито настоя той, а аз не успях да прикрия раздразнението си, когато му отговорих:
— Добре, щом така иска шефът на разузнаването.
Той се изчерви и отиде до левия борд, за да изчисли с компаса местоположението на върховете. Заговори ми отново чак след десетина минути:
— Можем ли да завием два румба наляво, капитане?
— Разбира се, че можем — усмихнах му се аз, — но тогава ще заседнем в плитчините на Топовния риф и яхтата ще се разцепи на две.
Изминаха още два часа в несигурно криволичене през плетеницата от рифове, преди да насоча „Танцуващата“ по протока към откритото море и да завия обратно, за да се приближим към Топовния риф откъм изток.
Всичко приличаше на детската игра „топло и студено“, тъй като предпазливият Джими не се решаваше да ми каже направо двете най-важни указания, по които щях да насоча „Танцуващата“ към търсеното от него място.
Вълните тук се носеха като на величествено шествие по посока на брега, ставайки все по-високи и по-мощни при допира си с наклоненото дъно. „Танцуващата“ се люшкаше и мяташе по повърхността им, докато се промъквахме край външния риф.
Там, където вълните се срещаха с преградата от корали, тяхното достолепие внезапно преминаваше в ярост и те кипваха и издигаха страховити стълбове от водни пръски, разбиващи се с бясна сила върху рифа след гръмкия сблъсък. После се отдръпваха назад, оголвайки чудовищните черни зъбери, а побелялата вода клокочеше и се пенеше край коралите, докато не се зададеше следващата вълна, изгърбила огромното си гладко туловище за нов пристъп.
Джими ме насочваше право на юг, изисквайки постоянен курс в близост до рифа, а аз усещах, че сме много близо до целта. Следейки компаса, той се взираше нетърпеливо ту към един, ту към друг от върховете на Тримата старци.
— Продължавайте същия курс, капитане — извика той. — Само намалете скоростта при следващия пролом.
Погледнах напред, откъсвайки очи за няколко секунди от опасните корали и проследих пристъпа и разбиването на следващата вълна, която оставаше непроменена някъде на около петстотин ярда пред нас. Там вълната запазваше очертанията си и продължаваше необезпокоявана към сушата. Краищата й се разбиваха в коралите наоколо, но именно в същата точка челото й оставаше непокътнато.
И изведнъж си спомних за хвалбите на Чъби.
„Бях едва деветнайсетгодишен, когато извадих първия си голям костур от падината при Топовния пролом. Никой не се нави да лови с мен — но не им се разсърдих. Повече там не стъпвам, защото поне малко съм поумнял.“
Изведнъж разбрах, че сме се отправили именно към Топовния пролом. Опитах се да си припомня какво точно ми бе казал Чъби.
„Ако го наближаваш откъм морето около два часа преди прилива, дръж курс право към центъра на пролома, докато не се изравниш вдясно с огромния корал, подобен на стара умна глава, веднага ще го забележиш, мини колкото се може по-близо до него, а после завий рязко надясно и ще се намериш в една огромна дупка, закътана зад главния риф. Колкото си по-близо до гърба на рифа, толкова по-добре, мой човек…“ Добре си спомних как разприказвалият се тогава в бара на „Лорд Нелсън“ Чъби се хвалеше, че е един от малцината, които са минавали през Топовния пролом. „Никаква котва не може да те задържи там, трябва да виснеш върху греблата, за да спреш на място в пролома — дупката там е дълбока, мой човек, много дълбока, ама пък костурите са големи, та големи. Веднъж хванах четири парчета, най-малкото от които беше триста фунта. Можех да хвана още, но трябваше да се махам. При Топовния пролом не можеш да останеш повече от час след прилива — водата се засмуква през него, като че ли проклетото море е клозетно казанче и са му дръпнали верижката. Излизаш по същия начин, по който си влязъл, ама на излизане ти трябва по-жежка молитва — щото на борда си имаш цял тон риба, а водата под кила ти е десет фута по-малко. Има още един изход през протока в задната част на рифа, но за него даже не ми се говори. Само един път съм го опитвал.“
А сега се носехме право към пролома и Джими ни водеше към зиналата му паст.
— Добре, Джими — извиках аз. — Дотук сме — дадох газ и промених курса, насочвайки се към открито море, и чак тогава се извърнах към побеснелия от гняв Джими.
— Но ние почти бяхме стигнали — избухна той. — Можехме да се приближим още малко.
— Някакви недоразумения ли имаш, малкият? — провикна се Гътри откъм каютата.
— Не, всичко е наред — викна в отговор Джими, а после се извърна ядосано към мен. — Но нали се споразумяхме, мистър Флечър…
— Нека да ти покажа нещо, Джеймс… — и го поведох към окачената карта. Върху флотската карта проломът бе лаконично отбелязан с едно-единствено означение от трийсет клафтера, без никакво наименование и без никакви указания за плаване във водите му. Нанесох бързо с молив местоположението на двата крайни върха на Тримата старци спрямо пролома, а после измерих с транспортир ъгъла между тях.
— Точен ли съм? — попитах аз, а той се втренчи в изчисленията ми.
— Точно е, нали? — настоях аз и той кимна с неохота.
— Да, точно там е мястото — потвърди Джими, а аз започнах да му разказвам всичко, което знаех за Топовния пролом.
— Но ние трябва да се доберем дотам — рече той, когато свърших, сякаш не бе чул нито дума.
— В никакъв случай — отсякох аз. — Единственото място, от което се интересувам сега, е Гранд Харбър на остров Сейнт Мери — и поех курс към острова. Според мен взаимоотношенията ми с тях бяха приключили.
Джими се спусна по стълбата и се появи след няколко минути с подкрепление — Матерсън и Гътри, — като и двамата изглеждаха побеснели от гняв.
— Само ми кажете да откъсна ръката на това копеле, а после ще го пребия до смърт с нея — с наслада изрече Гътри.
— Хлапакът твърди, че се отказвате — полюбопитства Матерсън. — Но това не може да е вярно, нали?
Обясних още веднъж какви са опасностите при Топовния пролом и те веднага отрезняха.
— Закарайте ме колкото се може по-близо — аз ще преплувам останалата част — примоли се Джими, но аз отговорих направо на Матерсън:
— Но така е съвсем сигурно, че ще го загубите. Нали не искате подобен риск?
Той не ми отговори, но разбирах, че Джими е прекалено ценен за тях, за да предприемат подобен риск.
— Нека да опитам — настоя Джими, но Матерсън поклати ядосано глава.
— Ако не можем да влезем в пролома, нека поне да обиколя рифа с шейната — продължаваше Джими, а аз разбрах какво караме на предната палуба под брезентовото платнище.
— Само да обиколя няколко пъти край челото на рифа и да мина край входа на пролома — умолително каза той, а Матерсън погледна въпросително към мен. Подобни възможности не се удават така често, поднесени на сребърен поднос. Знаех, че мога да прекарам „Танцуващата“ на една плюнка разстояние от корала, без да се излагам на опасност, но смръщих загрижено вежди.
— Опасността е дяволски голяма — но ако се договорим за още известна сума, която да покрие риска…
Хванал бях Матерсън натясно и го принудих да ми плати извънредно за още един ден — петстотин долара, предварително платени.
Докато уреждахме плащането, Гътри помагаше на Джими да развие шейната и да я занесе назад към каютата.
Скрих пачката банкноти и тръгнах към кърмата, за да приготвя въжетата за буксир. Шейната беше красиво изработен тобоган от неръждаема стомана и пластмаса. На мястото на плъзгачите за сняг бяха поставени къси перкообразни лостове, кормило и подводни криле, управлявани чрез къса ръчка, монтирана под закриващия пилота щит от фибростъкло.