Сигурно някои от вас вече са чели книгата „Приключенията на Незнайко и неговите другари“. В тази книга се разправя за една приказна страна, в която живеят късунделчета и късунделки, което ще рече мънички момченца и момиченца или както още ги наричат — дребосъчета. Тъкмо такъв късундел — дребосъче, беше и Незнайко. Той живееше в Града на цветята, на Улицата на камбанките, заедно с приятелите си Знайко, Забързанко Загубанко, с техниците Винтчо и Болтчо, с музиканта Гусльо, с художника Палитро, доктора Хапчев и още много други. В книгата се разказва как Незнайко и неговите другари предприемат пътешествие с въздушен балон, как отиват в Зеления град и в Града на змиите, какво виждат и научават там. Като се завърнаха от пътешествието си, Знайко и приятелите му се хванаха за работа: почнаха да строят мост през Краставичената река, тръстиков водопровод и водоскоци, каквито, бяха видели: в Зеления град.
Дребосъчетата успяха да построят всичко това, а после се заеха да прокарат по улиците на града електрическо осветление, поставиха си и телефони, за да могат да разговарят помежду си, без да излизат от къщи, а Винтчо и Болтчо под ръководството на Знайко направиха телевизор, за да могат дребосъчетата да гледат у дома си филми и театрални представления.
Както вече на всички е известно, Незнайко значително поумня след пътешествието, почна да се учи на четмо и писмо, прочете цялата граматика и почти цялата аритметика, зае се да решава задачки и дори искаше да изучава физика, която на шега наричаше физика-мизика, но тъкмо тогава, кой знае защо, му се отщя да учи. Има и такива дребосъчета — чудят се вече какво да обещаят, хвалят се наляво-надясно, че планини ще обърнат нагоре с краката, а всъщност — поработят няколко дни както трябва и после пак му отпущат края.
Разбира се, никой не казва, че Незнайко бе непоправим мързелан. По-точно би било да се каже, че той просто се бе отбил от правия път. Като се научи да чете както трябва, той почна да се заседява по цял ден над книгата, но четеше не това, което бе нужно, а това, което му беше по-интересно, най-вече приказки. Като се нагълта с приказки, той съвсем престана да върши каквото и да било и както се казва, потъна цял в мечти. Той се сприятели с едно момиченце — Карфичка, която се славеше с това, че също като него ужасно обичаше приказките. Незнайко и Карфичка се сгушваха в някое потайно кътче и почваха да си мечтаят за разни чудеса: за шапки невидимки, за хвърчащи килимчета, за бързоходни ботуши, за сребърни чинийки и златни ябълки, за вълшебни пръчици, за вещици и магьосници, за добри и лоши вълшебници. Друго не вършеха, само приказки си разказваха, но най-любимото им занимание беше да се препират кое е по-хубаво: шапка-невидимка или хвърчащо килимче, гусла самосвирка или бързоходни ботуши, и те спореха толкова разгорещено, че понякога стигаха до бой.
Веднъж те се препираха два дни поред и Незнайко успя да докаже на Карфичка, че най-хубавото нещо е вълшебната пръчица, защото оня, който я владее, може да получи всичко, каквото пожелае. Само да махне с вълшебната пръчица и да каже: „Искам да имам шапка-невидимка или бързоходни ботуши“ — и в миг шапката и ботушите ще се появят пред него.
Най-важното, казваше Незнайко, е това, че този, който има вълшебна пръчица, може да научава всичко без труд, тоест той дори няма защо да учи, а само трябва да замахне с пръчицата и да каже: „Искам значи да зная аритметика или френски език“ — и тутакси ще се научи да смята и ще заговори на френски.
След този разговор Незнайко заживя като омагьосан. Често се събуждаше нощем, сядаше в кревата и започваше да си говори нещо и да размахва ръце. Въобразяваше си, че размахва вълшебната пръчица. Доктор Хапчев забеляза, че с Незнайко става нещо нередно и му каза, че ако той не прекрати нощните си представления, ще трябва да го връзват за кревата с въженце и да му дават преди лягане рициново масло. Незнайко се уплаши от рициновото и се поумири малко.
Веднъж Незнайко срещна Карфичка на брега на реката. Те седнаха върху една голяма зелена краставица, каквито растяха в изобилие наоколо. Слънцето вече се бе издигнало високо и приличаше, но на Незнайко и Карфичка не им беше горещо, защото краставицата, върху която седяха като върху пейка, беше доста прохладна, пък и широките краставичени листа, разперени над главите им като грамадни зелени чадъри, ги пазеха от слънцето. Ветрецът тихо шумолеше в тревата и браздеше реката, която искреше на слънцето. Хиляди слънчеви блясъци се отразяваха от повърхността на водата и танцуваха по листата на краставицата, като ги озаряваха отдолу с някаква тайнствена светлина. Струваше ти се, че под листата, където седяха Незнайко и Карфичка, въздухът се вълнува и трепти, сякаш маха с безброй невидими крилца — и всичко изглеждаше някак необикновено, вълшебно. Но Незнайко и Карфичка не забелязваха никакво вълшебство наоколо си — те бяха свикнали с тази гледка, пък и всеки от тях бе зает с мислите си. На Карфичка много й се искаше да си поговорят за приказки, но Незнайко упорито мълчеше и лицето му беше толкова кисело и сърдито, че тя просто се страхуваше да му заговори.
Най-после Карфичка не издържа и запита:
— Какво става днес с тебе, Незнайко? Защо си такъв скучен?
— Днес още нищо не е станало с мене — отвърна Незнайко, — а съм скучен, защото ми е скучно.
— Ех, че обяснение! — засмя се Карфичка. — Скучен бил, защото му било скучно. Помъчи се да обясниш по-добре.
— Не разбираш ли — каза Незнайко, като разпери ръце, — в нашия град всичко е някак си не така както трябва. Няма, разбираш ли, никакви чудеса, няма нищо вълшебно… А какво е било в старо време! Едва ли не на всяка крачка са се срещали вълшебници, магьосници или най-малкото вещици. Не току-тъй в приказките се разказва за това.
— Разбира се, не току-тъй — съгласи се Карфичка. — Но вълшебници е имало не само в старо време, има ги и сега, само че не всеки може да ги срещне.
— А кой може да ги срещне? Да не би ти? — с насмешка запита Незнайко.
— Какво говориш? — размаха ръце Карфичка. — Нали знаеш, аз съм такава страхливка, че ей сега да ме срещне някой вълшебник, сигурно думичка няма да му кажа от страх. А пък ти — ти сигурно ще заговориш с вълшебника, защото си много храбър.
— Наистина аз съм храбър — потвърди Незнайко. — Само че не зная защо досега не съм срещнал нито един вълшебник.
— Защото само храброст не стига — каза Карфичка. — Аз четох в една книга, че трябва да се извършат три добри дела едно след друго, едва тогава идва вълшебникът и ти дава всичко, каквото му поискаш.
Дори вълшебна пръчица?
— Дори вълшебна пръчица.
— Гледай ти! — учуди се Незнайко. — А кое се смята за добро дело според тебе? Ако аз сутрин стана рано и се измия със студена вода и сапун, ще бъде ли това добро дело?
— Разбира се — каза Карфичка. — Ако някому е тежко и ти му помогнеш, ако някого оскърбят и ти го защитиш, това също са добри дела. Дори ако някой ти помогне на тебе и му благодариш, пак ще извършиш добро дело, защото винаги трябва да благодарим и да бъдем УЧТИВИ.
— Че какво пък, според мен това не е трудно — каза Незнайко.
— Не, много е трудно — възрази Карфичка, — защото тези три добри дела трябва да се извършат едно след друго и ако помежду им се случи макар и едно лошо дело, нищо няма да излезе и всичко трябва да се почне отначало. Освен това доброто дело е добро само когато го извършиш безкористно, без да мислиш за някаква своя изгода.
— Е да, разбира се — съгласи се Незнайко. — Какво ще бъде това добро дело, щом го вършиш за изгода! Тогава ще си почина и днес, а утре почвам да върша добри дела, и ако всичко това е вярно, вълшебната пръчица скоро ще бъде в ръцете ми!
Глава втора
Как Незнайко вършеше добри дела
На другия ден Незнайко се събуди по-рано и почна да върши добри дела. Най-напред той се изми както трябва със студена вода, без да жали сапуна, и хубавичко си изчисти зъбите.
— Ето че вече извърших едно добро дело — каза си той, като се изтриваше с пешкира и грижливо сресваше косите си пред огледалото.
Забързанко видя, че Незнайко се върти пред огледалото, и каза:
— Хубав си, хубав си. Няма що, много си красив!
— От тебе поне съм по-красив — отвърна Незнайко.
— Разбира се. Такава красива физиономия като твоята със свещ не можем намери.
— Какво рече? Кой има физиономия? Аз ли имам физиономия? — разсърди се Незнайко и шибна с пешкира Забързанко по гърба.
Забързанко само махна с ръка и бързо-бързо избяга.
— Ах ти, нещастнико! — викаше подире му Незнайко. — Заради тебе ми пропадна доброто дело!
А доброто дело наистина пропадна, защото, като се разсърди на Забързанко и като го удари по гърба с пешкира, Незнайко, разбира се, постъпи лошо и сега трябваше да почва всичко отначало.
Като се поуспокои, Незнайко се замисли — какво друго добро дело да извърши, но май нищо свястно не му идваше на ум. До закуската той нищо не можа да измисли, но след закуската главата му заработи малко по-добре. Като видя, че доктор Хапчев чука в хаванчето си някаква билка, за да приготви лекарство, Незнайко каза:
— Ти, Хапчев, все се трудиш, все помагаш на другите, а на тебе никой не се сеща да помогне. Дай да счукам вместо теб лекарството.
— Заповядай — съгласи се Хапчев. — Много хубаво е, че искаш да ми помогнеш, всички трябва да си помагаме един другиму.
Той подаде на Незнайко хаванчето и Незнайко почна да стрива прашец, а Хапчев правеше от този прашец хапчета. Незнайко дори така се увлече, че стри повече прашец, отколкото беше нужно.
„Ех, нищо — мислеше си той, — това не пречи. Затова пък извърших едно добро дело.“
Работата наистина щеше да завърши благополучно, ако Сиропчо и Поничко не бяха видели Незнайко погълнат от това занятие.
— Гледай — каза Поничко, — наш Незнайко решил да става доктор. Какъв смях ще падне, като почне да лекува всички.
— Не, сигурно е решил да се подмазва на Хапчев, за да не му дава рициново — отвърна Сиропчо.
Като чу тези подигравки, Незнайко се разсърди и замахна с хаванчето по Сиропчо.
— Мълчи, Сиропчо, че като те фрасна с хавана!
— Стой! Стой! — завика доктор Хапчев.
Той искаше да вземе хаванчето от Незнайко, но Незнайко не го даваше и двамата се сборичкаха. Хапчев се блъсна в масата. Тя се катурна, целият прашец се разсипа на пода, хапчетата се търкулнаха на разни страни. Хапчев със сила изтръгна хаванчето от ръцете на Незнайко и му каза:
— Марш оттука, негоднико! Да не съм те видял повече в къщи! Колко лекарство пропадна заради тебе!
— Ах ти, гаден Сироп! — ругаеше Незнайко. — Ще ти дам да разбереш, само ми падни в ръцете! Какво добро дело отиде на вятъра!
Да, доброто дело и този път отиде на вятъра, защото Незнайко не можа дори да го завърши.
Така беше през целия ден. Колкото и да се стараеше, Незнайко не можа да извърши не само три, но дори две добри дела едно след друго. Ако веднъж постъпеше добре, тутакси след това постъпваше лошо, а понякога още в самото начало доброто дело се превръщаше в глупост.
През нощта Незнайко дълго не можа да заспи — все мислеше защо става така с него. Постепенно той разбра, че всичките му несполуки се дължат на неговия твърде груб характер. Достатъчно беше някой да се пошегува или да направи някаква безобидна забележка — и Незнайко тутакси се обиждаше, почваше да вика и дори да налита на бой.
— Е, нищо — сам се утешаваше Незнайко. — Утре ще бъда по-учтив и работата ще тръгне.
На сутринта Незнайко като че се прероди — стана много учтив и внимателен. Поискваше ли нещо от някого, непременно казваше „моля“ — дума, която не бяха чували от него през целия му живот. Освен това стараеше се всекиму да помогне, всекиму да угоди. Като видя, че Загубанко не може да си намери шапката, която той постоянно губеше, Незнайко също почна да я търси из стаята и най-после я намери под кревата. След това Незнайко се извини пред доктор Хапчев за вчерашния случай и го помоли да му разреши пак да стрива прашец. Доктор Хапчев не му разреши да стрива прашец, но му поръча да набере от градината момини сълзи, които му бяха нужни, за да приготви от тях лековити капки. Незнайко изпълни грижливо тази поръка. После лъсна с вакса новите ловджийски ботуши на ловеца Патронко, след това се зае да премете стаите, макар че този ден не беше негов ред. Изобщо той натрупа цял куп добри дела и чакаше всеки миг да се покаже добрият вълшебник и да му даде вълшебната пръчица. Ала денят свърши, а вълшебникът не се появи.
Незнайко се разсърди страшно.
— Какво ме лъготиш за този вълшебник? — каза той, когато срещна Карфичка на другия ден. — Аз се старая като глупак, извърших цял куп добри дела, а твоят вълшебник дори носа си не показа!
— Не съм те лъгала — заоправдава се Карфичка. — Много ясно си спомням, че прочетох това в една приказка.
— А защо вълшебникът не се яви? — не млъкваше Незнайко.
Карфичка вдигна рамене.
— Е, вълшебникът сам знае кога да се яви. Може ти да си извършил не три добри дела, а по-малко.
— „Не три, не три“! — презрително изпръхтя Незнайко. — Не три, а сигурно двадесет и три — ето колко.
Карфичка каза:
— Тогава ти си вършил добрите дела не едно след друго, а смесени с лоши.
— „Смесени с лоши“! — изкриви се Незнайко и направи такава гримаса, че Карфичка отскочи назад от уплаха. — Ако искаш да знаеш, вчера бях учтив цял ден и нищо лошо не съм направил: не се карах, не се бих и ако съм си отварял устата, то е било само за да, казвам „извинете“, „благодаря“, „моля“.
— Днес май не се чуват такива думи от тебе — поклати глава Карфичка.
— Че аз не говоря за днес, а за вчера.
Незнайко и Карфичка се замислиха защо всичко излезе не така както трябваше, но нищо не можаха да измислят. Най-после Карфичка каза:
— А може би ти си постъпвал не безкористно, а за своя изгода?
Незнайко кипна:
— Как тъй — не безкористно? Какво дрънкаш! Помогнах на Загубанко да си намери шапката. Да не е моя тази шапка? Брах момини сълзи за Хапчев. За какво ми са на мене тия момини сълзи?
— А за какво ги бра?
— Като че не знаеш? Нали сама каза: щом извърша три добри дела, ще получа вълшебната пръчица.
— Значи ти си вършил всичко това, за да получиш вълшебната пръчица?
— Разбира се!
— Виждаш ли, а пък казваш — безкористно.
— А как смяташ ти — за какво трябва да върша добри дела, ако не за пръчицата?
— Ами че трябва да ги вършиш просто така, от добра воля.
— Хайде сега пък и добра воля!
— Ех, ти! — с насмешка каза Карфичка. — Изглежда, ти вършиш добро само тогава, когато знаеш, че ще получиш някаква награда — вълшебна пръчица или нещо друго. Зная, има между нас дребосъчета, които се стараят да бъдат учтиви само защото са им казали, че с учтивост и угодничество може да спечелят нещичко.
— Не, аз не съм такъв — махна с ръка Незнайко. — Ако искаш да знаеш, аз мога да бъда учтив и даром, мога да върша добри дела, без каквато и да е изгода.
Когато се раздели с Карфичка, Незнайко си тръгна за дома. Той бе решил отсега нататък да постъпва добре само от добра воля и дори да не помисля за вълшебната пръчица. Но лесно е да се каже — няма да мисля! Всъщност, щом решиш да не мислиш за нещо, тъкмо то не ти излиза от ума.