— Какво е това? Обикновена пръчка — с недоумение каза Карфичка.
— „Обикновена пръчка“! — присмя и се Незнайко. — Като не разбираш, по-добре си мълчи! Сам вълшебникът ми я даде.
— Какъв вълшебник?
— „Какъв вълшебник! Какъв вълшебник“! Като че не знаеш какви са вълшебниците!
— Разбира се, че не зная — сви рамене Карфичка. — Представи си, нито веднъж не съм виждала жив вълшебник.
— Ами че той е един такъв с брада, със звезди и полумесеци ей тука… Бобчо лаеше, а пък аз извърших три добри дела, разбираш ли?
— Нищо не разбирам! Я разказвай поред!
Незнайко се зае да разкаже всичко, което се бе случило. Карфичка го изслуша и каза:
— А може би някой се е пошегувал с тебе?! Нарочно се е преоблякъл като вълшебник.
— А откъде е тази вълшебна пръчица, ако той не е бил вълшебник?
— Ами ти сигурен ли си, че пръчицата наистина е вълшебна? Проверил ли си?
— Не, не съм проверил, но мога да проверя.
— Какво тогава стоиш и разсъждаваш? Трябва да махнеш с пръчицата и да пожелаеш нещо. Ако желанието се изпълни, значи тази е истинска вълшебна пръчица.
— Ами ако не се изпълни? — запита Незнайко.
— Е, ако не се изпълни, значи това е проста дървена пръчка и толкоз. Как не разбираш това! — ядосано каза Карфичка.
Тя губеше търпение, защото й се искаше по-скоро да узнае дали пръчицата е вълшебна или не, и се ядосваше на Незнайко, че не се е сетил да провери досега.
— Добре де — каза Незнайко, — сега ще опитаме. Какво искаме?
— А ти какво искаш? — запита Карфичка.
— Сам не зная какво. Сега май нищо не ми се иска.
— У, какъв си — разсърди се Карфичка. — Измисли! Сладолед искаш ли?
— Виж, сладолед като че ли искам — съгласи се Незнайко. — Сега ще поискаме сладолед.
Той махна с вълшебната пръчица и каза:
— Искаме две порции сладолед.
— На клечка — прибави Карфичка.
Незнайко плахо протегна ръка и дори зажумя.
„Ами ако не получим никакъв сладолед?“ — помисли си той и тутакси усети, че в ръката му се пъхна нещо твърдо и студено.
Незнайко в миг отвори очи и видя в ръката си порция сладолед на клечка. Той зина от учудване и погледна нагоре, сякаш искаше да узнае откъде е паднал сладоледът. Като не откри горе нищо подозрително, Незнайко бавно се обърна към Карфичка. Той продължаваше да държи сладоледа в протегнатата си ръка, сякаш; се страхуваше, че този сладолед ще изчезне или ще хвръкне към небето. Карфичка стоеше също със сладолед в; ръка и радостно се усмихваше.
— По-по-по… — заекна Незнайко, като сочеше с пръст сладоледа.
Той искаше да каже нещо, но от вълнение не можа да изрече нито дума.
— Какво „по-по-по“? — запита Карфичка.
Незнайко само махна с ръка и загриза сладоледа.
Карфичка последва примера му. Като свършиха със сладоледа, тя каза:
— Чудесен сладолед, нали?
— Чудесен! — потвърди Незнайко. — Да си поискаме още по един, а?
— Карай — съгласи се Карфичка.
Незнайко замахна с пръчицата и каза:
— Искаме още по една порция сладолед!
Нещо щракна тихичко, прошумоля във въздуха и в ръцете на Незнайко и Карфичка отново се появи по една порция сладолед. И отново Незнайко сякаш онемя за минута. Ала този път той се опомни по-бързо и като свърши сладоледа, попита:
— Да опитаме пак?
— Ами че може още по едно парче — каза Карфичка.
— Какво само си играем „по едно парче“! — измърмори Незнайко и като махна с пръчицата, каза:
— Искаме сандъче със сладолед!
Туп! На земята тупна обемисто светлосиньо сандъче като тези, в които продавачките носят сладоледа си. Незнайко подигна капака, изпод който веднага почна да се вие пара, и извади от сандъчето две порции сладолед. После затвори сандъчето, седна отгоре му като на столче и загриза сладоледа, който се оказа много по-твърд и по-прохладен от предишния.
— Това се казва сладолед! — одобряваше той. — Зъбите си да счупиш!
— Интересно, тази пръчка само сладолед ли дава или и други неща? — запита Карфичка.
— Ама си чудна! — каза Незнайко. — Това е истинска вълшебна пръчица и тя може всичко. Поискаш си шапка-невидимка — дава ти шапка-невидимка, поискаш си хвърчащо килимче — дава ти хвърчащо килимче.
— Тогава хайде да поискаме хвърчащо килимче и да полетим над света — предложи Карфичка.
На Незнайко много му се искаше да пътешествува, но си спомни колко го беше страх да лети с въздушния балон, който Знайко бе построил, и каза:
— С хвърчащо килимче не се пътува удобно — летиш върху него и нищо не виждаш долу.
— Тогава трябва да измислим нещо друго — каза Карфичка. — Бях чела някъде, че имало някакви влакове… Седиш си и нищо не трябва да вършиш, защото те вози локомотив по един железен път.
— Знам го това. За железницата ни е разказвал Знайко. Видял я в Слънчевия град, когато бил там за книги. Но и железницата е опасно нещо — стават катастрофи.
В това време Незнайко видя, че по улицата минават Винтчо и Болтчо в новия си автомобил. Този автомобил беше четириместен, открит, също като автомобила, който Незнайко счупи, когато му хрумна да се повози с него. Но за разлика от предишния, този беше много по-красив, а моторът му — много по-мощен, защото работеше не просто с газирана вода, а със загрята газирана вода.
Като видяха Незнайко и Карфичка, Винтчо и Болтчо им замахаха с ръце. Незнайко се развика, че сега си има вълшебна пръчица, но автомобилът бучеше толкова силно, че Винтчо и Болтчо нищо не разбраха и като дигнаха облак прах, изчезнаха в края на улицата.
— Ето с какво ще тръгнем на пътешествие — извика Незнайко.
— С автомобил? — досети се Карфичка.
— Разбира се!
— А забрави ли как се изтърколи с автомобила по стръмното? И сам едва не се претрепа, и колата счупи!
— Ама си чудна! Че аз тогава не знаех да карам.
— Като че ли сега знаеш!
— Сега не ми трябва да се уча. Ще кажа на пръчицата, че искам да се науча да карам, и веднага ще се науча.
— Добре тогава — каза Карфичка, — ще тръгнем с автомобил. Наистина с него е по-интересно.
Незнайко махна с пръчицата и каза:
— Искаме да имаме лека кола като тази на Винтчо и Болтчо и аз да зная да карам.
В същия миг в края на улицата се показа един автомобил и бързо се приближи към Незнайко и Карфичка. Незнайко помисли, че Винтчо и Болтчо се връщат. Но когато автомобилът спря, Незнайко видя, че на кормилото няма никой.
— Гледай ти каква била работата! — възкликна той, като оглеждаше автомобила отвред.
Той надзърна дори под леката кола, защото си помисли, че шофьорът може да се е скрил нарочно отдолу, за да се пошегува с него.
Но не намери никого и каза:
— Какво пък, нищо чудно няма. Вълшебството си е вълшебство!
При тези думи той отвори вратичката на автомобила, сложи сандъчето със сладолед на задното седалище, а сам седна отпред до кормилото. Карфичка седна до Незнайко. Той бе протегнал вече ръка, за да запали мотора, когато Карфичка изведнъж видя, че към тях се приближава дребосъче.
— Стой — каза тя на Незнайко. — Да не го прегазим…
Незнайко почака момченцето съвсем да се приближи и видя, че това не бе друг, а известният на всички Шарен Мърльо.
Този Шарен Мърльо носеше обикновени сиви панталони и сиво палтенце, а на главата си везана тюбетейка1, която той наричаше кепе. Шарен Мърльо смяташе, че сивият плат е най-хубавият на света, понеже се цапа по-малко. Разбира се, това е глупост и съвсем не е вярно. Сивият плат се цапа като всеки друг плат, само че по него, кой знае защо, мръсотията личи по-малко.
Трябва да отбележим, че Мърльо беше твърде смешно дребосъче. Той си имаше две правила: никога да не се мие и на нищо да не се чуди. Да спазва първото правило му беше много по-трудно, отколкото второто, защото другите късунделчета, с които живееше в една къща, винаги го заставяха да се измива преди ядене. Ако протестираше, чисто и просто не го пускаха на масата, така че той все пак трябваше да се мие, но това нямаше особено значение, защото Мърльо имаше способността бързо да се цапа. Едва успееше да се измие — и на лицето му веднага пак се появяваха някакви мръсни точици, петънца и ивички, лицето бързо губеше естествения си цвят и ставаше като нашарено с нещо. Затова го бяха кръстили Мърльо. Той щеше да си остане за цял живот с това име, ако не се бе случило едно събитие, когато в Града на цветята пристигна знаменитият пътешественик Пергел.
Пътешественикът също беше бележита личност, за която си заслужава да разкажем. Той беше много мършав и дълъг: дълги ръце, дълги крака, дълга глава, дълъг нос. Панталоните му бяха на квадрати и също така дълги. Живееше този Пергел в град Търкулграх, чиито жители никога не ходеха пеша, а само караха велосипеди. Пергел също непрекъснато караше велосипед. Толкова запален колоездач беше той, че неговият град му стана тесен и той реши да обиколи всички градове, в които живеят дребосъчета!
Пергел пристигна в Града на цветята и запрепуска с колелото си по всички улици. Пъхаше навред дългия си нос и с всекиго се запознаваше. Скоро той знаеше на пръсти всичките му жители — не познаваше само Мърльо, когото жителите нарочно криеха, понеже се страхуваха, че ще ги опозори. Мнозина мислеха, че ако Пергел зърне неговата мръсна муцунка, може да си помисли, че всички дребосъчета в Града на цветята са такива мърльовци. Ето защо всеки гледаше Мърльо да не се мерне пред очите на Пергел.
Общо взето, всичко вървеше добре, докато Пергел не се накани да си тръгне. Кой знае защо, през този ден надзорът над Мърльо поотслабна и той се измъкна навън тъкмо в момента, когато жителите на града се сбогуваха с Пергел. Като видя сред тълпата дребосъчета непозната физиономия, Пергел се позачуди и щеше да запита: „А кой е този там, мръсният?“ Но тъй като Пергел беше много добре възпитан и не можеше да си служи с такива груби думи като „мръсен“, той зададе въпроса си в учтива форма:
— А кой е този там шаренкият?
Всички се обърнаха и видяха Мърльо: неговата физиономия наистина беше нашарена от полепнала мръсотия, тъй като той този ден не се беше мил от сутринта. Думата се хареса на всички и оттогава на Мърльо започнаха да викат Шаренкия. И на Мърльо беше драго, когато го наричаха с това име, защото то му звучеше някак по-изящно, по-красиво, отколкото просто Мърльо.
Глава пета
Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват
— Ей, Шарко, здравей! — завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. — Гледай, имаме си вече автомобил.
— Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав — отговори Мърльо.
Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.
— Не е вярно — каза Карфичка. — Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.
— Чудо невидено! — пак отвърна Шаренкия. — Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.
— А защо ги нямаш? — попита Незнайко.
— Защото не искам.
Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:
— Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Ще дойда — съгласи се Шаренкия. — Придумахте ме.
Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.
— Е, да тръгваме ли? — попита Незнайко.
— Тръгвай, тръгвай! — каза Карфичка.
— Да, тръгвай, само не ни утрепвай — прибави Шаренкия.
Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.
Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.
Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.
— Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!
— Мих се, и още как!
— А защо си толкова мръсен?
— Значи отново съм се изцапал.
— Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.
— Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! — възмути се Шаренкия.
В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:
— Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.
Незнайко закара автомобила до брега и спря.
— Протестирам! — пенеше се Шаренкия. — Такова правило няма — по два пъти на ден да се миеш!
— Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе — строго каза Незнайко.
— Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.
— Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен — каза Незнайко. — Няма да се връщаме заради него я!
— Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него — каза Карфичка.
— Вярно — съгласи се Незнайко. — Все пак трябва да се умиеш, Шарко. — Приятели, хайде да се измием и тримата, а?
Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:
— Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.
— Не се тревожи — отвърна Незнайко, — всичко ще има.
Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило — на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.
След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия — отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.
— Виждаш ли колко е хубаво — казваше тя. — Приятно става на човека, като се измие.
Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.
— Е, стига си се мусил, не е учтиво така — каза Карфичка. — В синьото сандъче до тебе има сладолед.
— А, та това било сладолед! — зарадва се Шаренкия. — А пък аз гледам — какъв ли ще е този сандък!
Той извади три порции сладолед. Всички заядоха. Незнайко трябваше едновременно да върши две неща: да яде сладолед и да кара колата. С едната си ръка той държеше кормилото, а с другата — сладоледа и усърдно ближеше. Увлечен в сладоледа, Незнайко не забеляза една дупка на пътя и не успя навреме да намали скоростта. Автомобилът се друсна толкова силно, че Шаренкия подскочи и неочаквано глътна целия сладолед наведнъж. В ръката му остана само клечката.