Вече бях имал случай да го опозная добре, защото ми е бил пациент, но бях забравил колко е нисък — така де, нисък за един бог. Не стигаше дори до рамото ми. Двойната корона му придаваше далеч по-представителен вид. Беше прибрал ръце пред гърдите си, както го изискваше ритуалът, и с тях държеше жезъла и камшика — символи както на царската му власт, така и на божествената му природа. Както и преди, забелязах, че ръцете му са гладки и неокосмени — почти женски, а и краката му са тънки. Носеше пръстени върху всички пръсти на ръцете и краката; над лактите си беше окачил амулети, а на китките си носеше гривни. Масивната плочка от червено злато върху гърдите му бе инкрустирана с разноцветен фаянс, изобразяващ бога Тот с перото на истината. Това украшение беше същински шедьовър на златарството и в продължение на почти петстотин години най-малко седемдесет фараони са го носили.
Под двойната си корона фараонът беше напудрен в бяло и лицето му изглеждаше като на мъртвец. Очите му бяха очертани в гарваново черно, а на устните му имаше пурпурно червило. Под дебелия пласт грим лицето му издаваше раздразнение, а тънките му устни се присвиваха от досада. Очите му нервно шаваха във всички посоки — както можеше и да се очаква, ако се замисли човек.
Основите под краката на великата египетска династия се разклащаха все повече и повече, царството беше разцепено и разтърсвано от беди и нещастия. Дори и боговете си имат своите тревоги. Някога владенията на фараона се разпростираха от морето — при седемте ръкава на делтата, чак до Асуан и първия праг на Нил на юг; това беше най-могъщата империя на света. Но сегашният владетел и неговите предшественици бяха оставили властта да им се изплъзне и сега по границите гъмжеше от врагове, които като хиените, чакалите и лешоядите вдигаха врява до небесата в очакване да се нахвърлят върху трупа на нашия Египет.
На юг се събираха черните орди на Африка, на север, покрай брега на голямото море — пиратските морски народи, а надолу по течението на Нил — легионите на самозвания фараон. На запад дебнеха коварните бедуини и хитрите либийци, докато от изток изглеждаше, че с всеки нов ден прииждат нови пълчища неприятели, чиито имена хвърляха в ужас един народ, който след толкова много поражения все по-малко вярваше в силите си. Асирийци и миди, касити, урарти и хети непрекъснато ни заплашваха.
Каква полза можехме да извлечем ние от достиженията на древната си цивилизация, ако тя не бе способна да се противопостави на опасностите? Как да се съпротивляваме на дивата сила на варварите, на жестокостта им, на неутолимата им жажда да грабят и плячкосват? Сигурен бях, че този фараон не е с нищо по-способен от своите предшественици и не би могъл да върне на народа си изгубената слава. Та той не можеше дори да си осигури наследник.
Липсата на наследник за египетското царство като че ли го тревожеше повече от загубата на самото царство. Досега вече си беше взел двадесет жени, но те го бяха дарили с дъщери, с цяла сюрия добродетелни дъщери. Фараонът обаче за нищо на света не искаше да се примири с мисълта, че причината е у него. Беше се консултирал с всички по-известни лекари в Горен Египет, беше посетил всеки оракул и всеки по-важен храм.
Знаех всичко това, защото бях един от лечителите, които той повика при себе си. Признавам си, че изпитвах истински трепет при мисълта, че предписвам рецепта на един бог, и доста се замислих защо му е точно на него да се консултира с простосмъртен по толкова деликатен въпрос. Както и да е, препоръчах му да яде тестиси на бик, изпържени в мед, да открие най-красивата девица в Египет и да я отведе в брачното си ложе, преди да е изминала година от първото разцъфтяване на луната й.
Нямах кой знае каква вяра на тези си съвети, но пък тестисите от бик, ако се приготвят по рецептата ми, са доста приятни на вкус. От друга страна, в търсене на най-красивата девица в страната фараонът хубавичко щеше да се позабавлява. Реално погледнато, с колкото повече млади момичета легнеше, толкова повече се увеличаваха шансовете от някоя от тях да се пръкне мъжка рожба.
Ако не друго, то поне се утешавах с това, че рецептата ми не подлага владетеля ни на кой знае какви несгоди, каквито често му се случваше да търпи заради фантазиите на моите събратя и най-вече заради онези проклети шарлатани от храма на Озирис, които при това имат наглостта да се наричат доктори, и измислените им лекарства. Дори и с нищо да не помогнеха, препоръките ми поне нямаше да му навредят. Или така поне си мислех. Само ако знаех до какви последици щяха да доведат моите препоръки… Бих предпочел по-скоро да съм на мястото на нещастния Тод, отколкото да знам, че именно моята уста е дала този необмислен съвет на владетеля.
Когато научих, че фараонът е взел думите ми насериозно и е наредил на всички номарси и управители да обиколят страната за бикове със сочни тестиси и момичета, които да отговарят на изискванията ми за майка на първородния му син, това по-скоро ме развесели и погъделичка самочувствието ми. Информаторите ми в двора на фараона ми съобщиха, че вече имало стотици кандидатки за титлата „най-красива девица на Египет“, но той ги бил отхвърлил всичките.
Владетелят бързо мина покрай мен и се изгуби във вътрешността на храма — за голямо съжаление на свещенослужителите и най-вече на раболепния главен жрец, който все не можеше да си намери място от вълнение. Великият владетел със свитата си вървеше малко след него, а отзад се блъскаха по-нискостоящите, които си търсеха място, за да наблюдават представлението. Пространството вътре в самия храм беше твърде ограничено. Само най-важните персони или онези с достатъчно високо потекло бяха допускани от жреците във вътрешния двор, разбира се, заедно с някои не толкова известни, но достатъчно богати, за да си платят. Останалите трябваше да гледат през широкоразтворените врати към външния двор. Мнозинството обаче щяха да останат излъгани в надеждите си, задоволявайки се само с преразказ на видяното от други. Дори аз с доста големи мъки си пробих път през огромната човешка маса, а и сигурно въобще не бих успял, ако Танус не беше забелязал затрудненото ми положение и не беше пратил двама от войниците си да ми помогнат да се добера до загражденията за актьорите.
Преди да започне представлението, бяхме принудени да изслушаме доста надути речи — първо от местните владетели, а после и лично от моя господар. Докато слушаха тези празнодумщини, имах възможност лично да се уверя, че всичко е наред преди вдигането на завесите. Обикалях от палатка в палатка, за да проверявам костюмите и грима на всеки от актьорите и да се боря с притесненията и страха от сцената, които ги обземаха в последния момент.
Нещастният Тод ужасно се плашеше при мисълта, че играта му няма да се хареса на господаря Интеф. Успях да го убедя, че просто няма как да го разочарова, след което му дадох от червения шепен, за да убия болката, която щеше да изпита.
Щом стигнах до палатката на Расфер, заварих го да пие вино с двама свои приятели от дворцовата стража и в същото време да точи острието на широкия си бронзов меч. Бях измислил така грима му, че да го направя още по-отблъскващ, което не беше трудна задача, като се има предвид природната му грозота. И сега, като ми се захили насреща с почернелите си зъби, предлагайки ми чаша вино, можах да се убедя, че наистина съм успял.
— Как ти е гърбът, хубавецо? Ела да пийнеш от тази мъжка напитка! Току-виж отново ти израснали топките.
Бях свикнал на чувството му за хумор и затова невъзмутимо му отвърнах, че господарят Интеф е отменил забраната на великия жрец и първото действие трябва да се играе в първоначалния му вариант.
— Вече говорих с господаря Интеф. — Вдигна той меча си. — Опитай острието, евнухо. Искам да чуя одобрението ти.
Е, оставих го малко разочарован.
Въпреки че Танус трябваше да се покаже на сцената едва във второто действие, заварих го облечен с костюма. Спокоен и усмихнат, той ме потупа по рамото.
— Е, приятелю, днес е твоят шанс. След тази вечер славата ти на драматург ще обиколи цял Египет.
— Както вече го е обиколила твоята. Името ти е на всяка уста — на свой ред го похвалих аз, но той се засмя и аз заговорих за друго. — Подготви ли си заключителното слово, Танус? Имаш ли нещо против да ми го изрецитираш?
По традиция актьорът, който играе ролята на Хор2, закрива представлението с послание към фараона, уж от страна на боговете, но в действителност от неговите поданици. В стари времена това е било единственият ден в годината, когато народът е можел, чрез устата на актьора, да запознае фараона със своите неволи. Но при управлението на последната династия тази традиция се беше изгубила и заключителната реч се превръщаше просто в още едно хвалебствие към божествения владетел.
От много време убеждавах Танус да произнесе словото си пред мен, но всеки път той се измъкваше, и то с такива нелепи извинения, че започвах сериозно да се безпокоя за намеренията му.
— По-нататък няма да има кога — настоях сега, но той само се засмя.
— Решил съм словото ми да бъде не по-малка изненада за теб, отколкото, надявам се, и за самия фараон. Така и на двамата ще ви достави още по-голямо удоволствие.
Повече нищо не можех да направя. Понякога ми се струва, че не съм срещал друг толкова упорит и твърдоглав младок като Танус. Ядосан, излязох от палатката му и отидох да си търся по-приятна компания.
Нахълтах в гримьорната на Лострис и замръзнах на мястото си от това, което видях. Макар че сам бях измислил костюма й и бях обяснявал надълго и нашироко на робините как точно да й сложат пудрата, червилото и грима около очите, пак бях неподготвен за това небесно видение. За миг дори си помислих, че е станало чудо и самата богиня се е изкачила от подземното царство, за да заеме мястото на господарката ми. Поех дълбоко въздух и вече бях готов да коленича, обзет от страхопочитание, когато смехът на господарката ми ме върна обратно на земята.
— Не е ли смешно? Изгарям от нетърпение да видя Танус облечен. Сигурна съм, че прилича на самия бог — завъртя се тя бавно, за да я огледам от всички страни, и ми се усмихна.
— Не толкова, колкото ти самата, господарке — промълвих аз.
— Кога ще започне представлението? — нетърпеливо ме прекъсна тя. — Толкова съм възбудена, че повече не мога да чакам.
Долепих ухо до платнището и се заслушах в монотонните изказвания оттатък. Говореше последният от ораторите и всеки момент господарят Интеф щеше да обяви началото на представлението.
Грабнах ръката на Лострис и я стиснах силно.
— И да не забравиш дългата пауза и високомерното ти изражение, когато започваш монолога си — напомних й аз.
Тя ме потупа закачливо по рамото.
— Върви си, стари мърморко. Всичко ще мине чудесно, скоро сам ще се убедиш.
И точно в този миг чух гласа на господаря Интеф да се извисява над всички.
— Божественият фараон Мамос, Великият дом на Египет, Опората на царството, Справедливият, Великият, Всевиждащият, Всемилостивият… — продължаваха да се нижат една след друга титли и почести, докато аз изхвърчах от палатката на Лострис и си запроправях път към мястото зад централната колона, откъдето трябваше да издекламирам въведението. Хвърлих един поглед иззад нея, за да видя, че целият вътрешен двор е претъпкан, а фараонът и главните му жени седят на първия ред върху ниски пейки от кедрово дърво, пият студен шербет или дъвчат фурми и сладки.
Господарят Интеф беше застанал пред издигнатия олтар, където щеше да бъде сцената. Ленените завеси все още скриваха по-голямата й част от публиката. Огледах я за последен път, макар че вече би било късно да се променя каквото и да е.
Сцената беше украсена с палми и акации, които дворцовите градинари бяха пренесли по мое нареждане. Зидарите бяха освободени от работата им по царската гробница, за да изградят откъм гърба на храма каменна цистерна, от която да черпи вода потокът на сцената, изобразяващ река Нил.
В дъното от горе до долу бяхме спуснали ленени платна, които художниците, изографисващи гробницата, изрисуваха с прекрасни пейзажи. Във вечерния полумрак и на светлината на факлите по стените и колоните всичко се беше получило толкова реалистично, че зрителят наистина можеше да се пренесе в друг свят, в различно време.
Бях приготвил и други приятни изненади за фараона: от клетките с животни, птици и пеперуди, които щяха да бъдат пуснати на свобода, за да покажем сътворението на света от великия бог Амон Ра, до факлите и бенгалските огньове, които бях смесил с определени химикали, така че да горят с ярък пурпурен или зелен пламък и да потопят сцената във вълшебни светлини и дим като в подземния свят, където живеят боговете.
— Мамос, син на Ра, вечен да е животът ти! Ние, верните ти поданици, жителите на Тива те молим да се приближиш и да обърнеш височайшето си внимание на тази скромна сценка, която посвещаваме на Твоето Величество.
Господарят Интеф приключи с приветственото си слово и се върна на мястото си. Тогава под звуците на скрити фанфари аз излязох зад колоната и се обърнах към публиката. Всички бяха изтърпели досадните речи, седнали върху ръбестите плочи на храма, и сега очакваха с нетърпение представлението да започне. Затова излизането ми беше посрещнато с всеобщи възгласи и дори фараонът се усмихна.
Прострях двете си ръце, за да въдворя тишина, и едва когато мълчанието бе пълно, започнах:
— Докато вървях под слънчевата светлина, млад и изпълнен със силата на младостта, дочух отнякъде сред тръстиките на Нил фатална музика. Не можех аз да разпозная звука на тази скрита арфа и капчица уплаха не изпитах, защото бях в разцвета на младостта и обграден от нежността на моята любима. Мелодиите, които чувах, ми се сториха неземни. И обладан от непозната радост, потърсих музиканта, без да зная, че името му Смърт е и арфата си тон извадил е, за да ме примами.
Ние, египтяните, сме обсебени от мисълта за смъртта и аз веднага засегнах най-съкровената струна у своята публика. Всички въздъхнаха и потръпнаха.
— Смъртта ме грабна с костеливите си пръсти и ме понесе към слънчевия бог Амон Ра, и ето ме, че се превърнах в едно-едничко цяло с лъчезарното му същество. Отдалеч дочувах как моята любима плаче, но не можех да я видя, а и цялото ми минало сякаш никога не бе било.
Това беше първото изпълнение на творбата ми и веднага усетих, че съм спечелил слушателите си, чиито лица издаваха интерес и съпричастност. В храма не се чуваше нито звук.
— Тогава смъртта ме постави на високо място, откъдето можех аз света да наблюдавам като някакъв блестящ и кръгъл щит насред синьото море на небесата. Виждах всички хора и всички същества, които са живели по земята. Могъщата река на времето пред очите ми обърна хода си назад. Стотици хиляди години борба и смърт ми се разкриха. Наблюдавах всеки смъртен как от гроб и старост към детските години и мига на раждането си се връща. А времето все по-далеч назад отиваше, докато не стигнахме до първия човек и първата жена. Видях ги аз в мига на тяхното създаване, а след това — какво било е преди тях. И най-накрая по земята престанаха да ходят хора, а само боговете съществуваха.
Но течението на годините и тук не спря, а продължи отвъд епохата на боговете и потъна в Нут, където всичко беше мрак и необятен хаос. Реката нямаше повече къде назад да се завръща и отново се обърна — да тече напред. Времето започна пак да се разгръща, тъй както съм го знаел от годините, прекарани на земята, и разбрах за страстите на боговете.
Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:
— Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.