Така че гледах да се усмихвам и да се смея на шегите им, колкото можех, и да скрия от тях страховете си. Те бяха дотолкова заслепени от любовта си, че това не представляваше особена трудност. Иначе при всеки друг случай господарката би усетила от пръв поглед какво ми е. Познава ме толкова добре, колкото и аз нея.
Седяхме тримата заедно на носа и обсъждахме представлението, с което щяха да се възстановят пред очите на всички страданията на Озирис. То трябваше да се превърне в събитието на тези празненства. Господарят Интеф ми беше наредил да подготвя представлението, а аз от своя страна бях дал на Лострис и Танус главните роли.
Празненствата се провеждат веднъж на две години, когато луната на Озирис достигне пълнолуние. Навремето тези дни се честваха ежегодно, но големите разходи, както и неудобството царският двор да се прехвърля от Елефантина в Тива принуди фараона да обяви по-голям интервал между празнуванията. Нашият фараон винаги внимаваше със златото.
Заниманията с предстоящото представление навярно щяха да ми помогнат да се откъсна от мислите си за задаващата се среща с господаря ми и затова сега репетирахме заедно с двамата влюбени началните им реплики. Лострис щеше да играе Изида, съпругата на Озирис, а Танус щеше да изпълнява ролята на Хор. И двамата много се забавляваха при мисълта, че той ще трябва да се прави на сина на Лострис, та затова надълго им обяснявах, че боговете нямат възраст и е напълно възможно една богиня да изглежда по-млада от собствената си рожба.
Бях написал специално нов текст за представлението, защото старият се използваше в продължение на почти цяло хилядолетие, а езикът му звучеше твърде архаично и не беше особено подходящ за съвременниците ни. Самият фараон щеше да присъства като почетен гост на представлението в храма на Озирис в последната вечер на празненствата, така че доста се тревожех дали творението ми ще остави необходимото впечатление. Новата ми версия на възпроизвежданите събития вече си беше създала доста противници сред консервативната част на аристокрацията и жречеството. Единствено намесата на господаря Интеф ми беше помогнала да надделея техните възражения.
Господарят ми не е кой знае колко религиозен и никога не би се захванал да води теоложки спорове. Но просто в текста бях вмъкнал няколко реда, чиято цел беше хем да го развеселят, хем да погалят самочувствието му. Прочетох му ги ей тъй, уж случайно, а после възможно най-тактично му намекнах, че най-сериозните възражения срещу творбата ми идват от страна на върховния жрец на Озирис, същия раболепен старчок, който навремето беше отнел от господаря ми един млад и хубавичък божи служител. Той никога не му го прости.
Така че моята нова версия щеше да се играе за пръв път. Беше изключително важно изпълнителите да разкрият поезията ми в нейната най-добра светлина, иначе нищо чудно тя никога повече да не се чуе.
И Танус, и Лострис притежаваха прекрасни гласове, а, от друга страна, двамата бяха решили на всяка цена да ми се отплатят за обещаната помощ. Затова се стараеха и репетициите ни преминаха толкова интересно, а изпълненията им бяха толкова въздействащи, че за миг успях да забравя какво ме чака.
Но викът от наблюдателния пост бързо ме върна от страданията на боговете обратно към земните ми грижи. Флотилията влизаше в последния завой на реката, преди да се покажат градовете-близнаци Луксор и Карнак, които съставляваха великата Тива, разпростряла се покрай бреговете на Нил, която сега блестеше като колие от перли под лъчите на безжалостното египетско слънце. Приказката беше свършила и трябваше отново да погледна истината в очите. Усмивката изчезна от лицето ми и с мъка се изправих на крака.
— Танус, трябва да ни прехвърлиш двамата с Лострис на кораба на Кратас, преди да сме се приближили до града. Шпионите на господаря ми ще ни наблюдават от брега. Не трябва да ни виждат заедно.
— Малко късно ми го казваш, не мислиш ли? — усмихна се Танус. — Трябваше да се сетиш за това още преди няколко дни.
— Баща ми и без това ще разбере скоро за нас — на свой ред се обади Лострис. — Дори ако е предизвестен за нашите намерения, на теб ще ти е по-лесно да поговориш с него.
— Ако мислиш, че тези неща ги разбираш по-добре от мен, тогава се оправяй сама и не ме забърквай повече в щуротиите си — намусих се аз и двамата трябваше да се примирят с искането ми.
Танус даде сигнал на галерата на Кратас да се изравни с нашата и влюбените имаха съвсем малко време да се сбогуват. Не посмяха да се целунат пред погледите на половината флотилия, но погледите и нежните думи, които си размениха, бяха почти толкова изразителни.
От кораба на Кратас двамата помахахме на „Дъхът на Хор“, докато тя ни отминаваше. С тласъците на мощните си гребла, които напомняха крилете на водно конче, тя се понесе напред към кейовете на Луксор, а ние продължихме нагоре по реката към двореца на великия владетел.
Веднага щом галерата ни се установи на кея, аз разпитах къде се намира господарят ми и за свое успокоение научих, че е прекосил реката, за да извърши последна инспекция на гробницата на фараона и погребалния комплекс на другия бряг. Царската гробница и храмът се строят вече дванадесет години; още от деня, в който владетелят ни сложи върху главата си бялата и червената корона на двете царства. Най-сетне тя бе почти готова и фараонът щеше навярно да я посети, щом празненствата свършеха и му се предоставеше тази възможност Господарят Интеф много се тревожеше фараонът ни да не се разочарова от нещо. Защото една от многобройните му титли беше Пазител на царските гробници, а това беше тежка отговорност.
Отсъствието му ми даваше още един ден, в който да измисля нещо и да подготвя стратегията си. Така или иначе онова принудено обещание, което направих пред двамата влюбени, гласеше, че ще говоря с него при първия сгоден случай, а той щеше да ми се предостави още на другия ден, когато господарят ми щеше да има съвещание.
Като се уверих, че господарката ми е в женските покои, забързах към собствените си покои в онова крило на двореца, което беше запазено само за специални служители и придружители на господаря.
Личният живот на господаря Интеф беше изпълнен с всякакви подлости и мръсотии, както и цялото му съществуване изобщо. Имаше осем жени, които му бяха донесли или тлъста зестра, или влиятелни политически връзки. Но само три му бяха родили деца. Освен Лострис господарят ми имаше още двама сина.
Доколкото бях осведомен, а аз бях осведомен за всичко, което се случва в двореца, и за много от това, което се случва извън него, господарят ми не беше посещавал жените си в последните петнадесет години. Зачеването на Лострис беше последният случай, когато той изпълни съпружеските си задължения. Сексуалните му влечения бяха насочени другаде. Та специалните му придружители, в чието крило живеех и аз, бяха просто една от многото сбирщини от млади момчета, каквито можете да откриете в цял Горен Египет, където в последните сто години педерастията е изместила лова на патици или на зверове като основно занимание на аристокрацията. А това беше още един симптом за развалата, която обзема прекрасната ни страна.
Аз бях най-възрастният сред избраниците. За разлика от много други, които биваха изпращани от господаря за продан на пазара за роби, щом физическата им красота започнеше да вехне или потъмнява, аз бях останал при него вече толкова години. С времето той се бе научил да ме цени заради качества съвсем различни от физическата красота. Не че тя бе изчезнала — напротив, с годините все повече привличах погледа. Не бива да считате тези ми думи просто като проява на жалка суета — решил съм в тези си бележки да описвам истината, само истината и цялата истина. Събитията, за които ви разказвам, са достатъчно забележителни, за да ми е нужна фалшива скромност.
Не, в онези дни господарят ми вече рядко ме търсеше за плътските си удоволствия — своеобразно пренебрежение, от което ни най-малко не се оплаквах. Когато все пак го правеше, искаше най-вече да ме накаже. Много добре знаеше каква физическа болка и унижение изпитвах при тези му злоупотреби. Въпреки че още като дете се бях научил да прикривам отвращението си и да симулирам удоволствие от перверзните, които той насила ме караше да върша, никога не съм успявал да го заблудя.
И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи „по-големият брат“.
Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.
Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи, а това всъщност беше още една грижа за мен. Случвало се е от единия разлив на Нил до следващия той да не й продума изобщо. Нито пък проявяваше кой знае какъв интерес към редовните ми отчети как се справя с учението и физическите упражнения.
Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.
Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с „Дъхът на Хор“. Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.
Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.
Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.
Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.
Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.
Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.
И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото обкръжение на господаря, който застана да го чака във водната градина, където той всяка сутрин се съвещаваше с приближените си.
Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.
Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.
Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.
— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.
По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.
Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.