Хайд изглеждаше впечатлен, докато пресмяташе наум паричния израз на споменатата цифра.
— Доказал сте способностите си на мореплавател — промълви Хайд. — И благоразумен инвеститор. Напълно заслужавате придобитото. — Гледаше Хал с пронизващ поглед и той разбра, че най-после са стигнали до същината на въпроса. — Още повече, че вашите интереси са тясно свързани с нашите — тихо продължи канцлерът. — Ние всички притежаваме акции, като най-много има Короната. Така че, последните новини от Индиите засягат всички нас, по най-болезнен начин.
Някаква топка се сви в стомаха на Хал. Той се изправи на стола си и попита напрегнато:
— Извинете, но аз пристигнах в Лондон едва тази сутрин и нищо не знам.
— Тогава имаш късмет, защото новините никак не са добри — изръмжа Чайлдс и поднесе парче телешко към устата си. — Преди две седмици кораб на Компанията „Йомен ъв Йорк“ пристана на фирмения док. Плавал шестдесет и два дни от Бомбай с товар от памук и редки багрила. Носел съобщение от Джералд Онгие, губернатор на колонията. — Чайлдс млъкна и поклати глава, сякаш не му се щеше да произнесе следващото изречение. — Загубили сме два кораба. „Минотавър“ и „Албион спринг“.
Хал се дръпна назад, сякаш го бяха ударили в главата.
— Но те са гордостта на флотилията — извика той.
Това не бе за вярване. Корабите на Източноевропейската компания, тези представителни, величествени съдове, бяха господари на моретата не само заради товара си, а заради престижа на огромната и просперираща компания, която ги притежаваше, както и заради английския кралски флаг, под който плаваха.
— Корабокрушения? — Хал беше смаян. Дори такава компания ще се разтърси от мащаба на подобна загуба. Един загубен кораб от този вид беше ужасен удар, но два означаваше катастрофа. Може би сто хиляди фунта стерлинги заедно с товарите.
— Къде е станало? — попита той. — Плитчините на Агула? Кораловите рифове при Маскарените?
— Не са потънали — зловещо отговори Чайлдс.
— Тогава какво?
— Пирати. Корсари.
— Сигурен ли сте? Откъде знаете? — Корабите на Компанията бяха бързоходни и добре въоръжени именно за такива случаи. За залавяне на неин съд бяха необходими усилията на голям военен кораб. Когато новината се разчуеше, цената на акциите щеше да падне. Собственото му състояние щеше да олекне с хиляди, по-скоро с десетки хиляди лири.
— Двата кораба ги няма от месеци. Нямахме новини за никой от тях — каза Чайлдс. — Но както личи, от „Минотавър“ се е спасил един моряк. Почти четиридесет дни се носел по вълните на някакво дърво. Пиел по малко дъждовна вода и ял рибата, която успявал да улови, докато най-накрая бил изхвърлен на дивия африкански бряг. Вървял седмици, докато стигне португалското заселение Лобито. Там успял да се качи на малък кораб до Бомбай. Разказал историята си на губернатора Онгие, който го изпратил при нас, на борда на „Йомен ъв Йорк“.
— Къде е тоя моряк? — попита Хал. — Говорихте ли с него? Може ли да му се вярва?
Чайлдс спря с ръка потока въпроси.
— Той е на сигурно място и за него се грижат добре, но не бихме желали да тръгне да разправя историята си по улици и кръчми.
Хал кимна. Това бе благоразумно.
— Да, разговарях с него надълго и широко. Изглежда разумен момък, корав и съобразителен, ако разказаното от него е вярно, а аз мисля, че е.
— Какво е станало, според него?
— В общи линии, „Минотавър“ спасил дванадесет души екипаж от една малка шхуна край Мадагаскар, малко преди тя да потъне. Още първата нощ, спасените завладели мостика по време на втората вахта. Скрили оръжие в дрехите си и изклали вахтените. Естествено, за екипажа на „Минотавър“ не би представлявало никаква трудност, да се справи с шепа бандити, но в тоя момент цяла флотилия лодки се появили от тъмнината, явно по даден сигнал, а бандата на борда парализирала отбраната достатъчно дълго, за да бъде всичко загубено.
— Как се е измъкнал този моряк?
— Повечето от екипажа били изклани, но този мъж — Уилсън се казва — убедил пиратския капитан, че иска да служи при него и да го заведе при друга плячка. След това Уилсън се възползвал от първата възможност да се измъкне, като напуснал кораба през една от оръдейните амбразури. — Чайлдс отвори сребърна кутия и измъкна нещо дълго и тъмно на цвят, подобно на парче суха дървесна кора. — Тютюневи листа навити на пръчка — поясни той. — От испанските колонии в Америка. Наричат ги цигаро. Започнах да ги предпочитам пред лулата. Ще опиташ ли една? — Чайлдс направи цяло представление от обрязването на цигарото.
Хал го пое и помириса с подозрение. Ароматът се оказа изненадващо приятен. Последва примера на Чайлдс и запали края от поднесената от него свещ. Дръпна внимателно и установи, че независимо от току-що нанесения му удар, вкусът беше приятен.
Другите двама вече пушеха, така че Хал имаше време да помисли върху чутото.
— Казвате, че са загубени два кораба.
— Да — отвърна Чайлдс. — „Албион спринг“ няколко седмици преди „Минотавър“. Завладян от същата шайка главорези.
— От къде знаете?
— Пиратският капитан се похвалил на същия тоя Уилсън.
След още една продължителна пауза Хал попита:
— Какво смятате да предприемете по въпроса, милорд? — Пулсът му се учести, когато забеляза как двамата се спогледаха и той най-после започна да се досеща за какво са го поканили на тази интимна вечеря.
Чайлдс обърса с ръка мазнината от устата си и смигна съучастнически на Хал.
— Ще изпратим някого да му види сметката на тоя пират, Янгири. Така се казва разбойникът.
— Кого ще изпратите? — попита Хал, макар че вече знаеше отговора.
— Как кого, тебе естествено!
— Но милорд, аз вече съм земеделец, провинциален благородник.
— Само от няколко години — намеси се Хайд. — Преди това бяхте един от най-преуспяващите мореплаватели в южните и източни морета. — Хал мълчеше. Това беше истина, разбира се. Тези двамата знаеха всичко за него. Сигурно можеха да му разкажат с подробности всяко негово плаване.
— Лордове, имам семейство, четирима сина, за които трябва да се грижа и нямам жена, с която да споделя отговорността. Точно по тая причина оставих мореплаването.
— Да, знам защо се отказа от морето, Кортни и приеми най-дълбоките ми съболезнования за загубата на твоята съпруга. Но от друга страна, дори и най-малкият ти син вече трябва да е на възрастта, когато ти за пръв път тръгна по море. Не виждам пречка да намериш място за всичките си синове на някой добър кораб. — И това е вярно. Чайлдс явно се бе подготвил много внимателно, но Хал нямаше намерение да му се даде лесно.
— Не мога да изоставя задълженията си в Хай Уийлд. Ако имотите ми не се управляват както трябва, ще стигна до просяшка тояга.
— Скъпи ми, сър Хенри — усмихна се Чайлдс, — собственият ми син учеше в Кралския колеж с твоя Уилям. Доколкото разбирам, управлението на имотите е почти изцяло задължение на младия Уилям, докато ти посвещаваш по-голямата част от времето си на соколи, лов, книги и спомени със старите си морски другари.
Хал се изчерви от яд. Така ли оценяваше Уилям неговия принос в управлението на мините и Хай Уийлд?
— Ако тоя тип, Янгири, не бъде в кратък срок поставен на място, всички ще стигнем до просяшка тояга — заяви Чайлдс. — Ти си най-подходящ за изпълнение на тая задача и това е ясно на всички.
— Борбата с пиратството е задача на кралския флот — упорито се държеше Хал.
— Така е — съгласи се Хайд, — но до края на годината ще влезем във война с Франция и пред кралския флот ще възникнат по-належащи задачи. Може да минат няколко години, преди Адмиралтейството да е в състояние да се заеме с разчистване на далечните морета, а ние не можем да чакаме толкова. Янгири вече разполага с два кораба с голяма огнева мощ. Кой ще гарантира, че след година-две няма да бъде достатъчно силен да нападне Бомбай или крайбрежните ни кантори? Акциите ти тогава няма да струват много.
Хал се завъртя неспокойно на стола си, като си играеше с чашата за вино. Точно на такова нещо се бе надявал тайно през последните отегчителни месеци на бездействие. Кръвта му бушуваше, мисълта му бягаше насам-натам, като пчела по цъфнало дърво.
— Нямам кораб — каза Хал. Продал бе „Голдън бау“, когато се установи в Девън, пък и той бе износен и наполовина изяден от червеите. — Ще ми трябва кораб като „Минотавър“ или по-силен от него.
— Мога да ти предложа ескадра от два прекрасни кораба — с готовност отвърна Чайлдс. — Флагман ще бъде новопостроеният „Серафим“, най-добрият кораб, който Компанията е имала. Тридесет и шест оръдия и бърз като чайка. В този момент го донатъкмяват в корабостроителницата на Дептфорд. Ще бъде готов до края на месеца.
— А другия? — попита Хал.
— „Йомен ъв Йорк“, който докара оня момък Уилсън от Бомбай. До седмица също ще бъде готов за плаване. И той с тридесет и шест оръдия. Капитан е Едуард Андерсън, много добър моряк.
— Познавам го добре — кимна Хал. — А с какви правомощия ще плавам? — Решил бе да поупорства още малко.
— Утре на обяд ще Ви представя собственоръчно подписан от Негово Величество мандат, по силата на който можете да издирите и унищожите или вземете като плячка цялото имущество на корсарите.
— Какви са условията за плячката? — Хал насочи цялото си внимание към канцлера.
— Една трета за Короната, една за Източноиндийската компания и една за Вас и екипажа — предложи Хайд.
— Ако тръгна, за което не гарантирам, искам половината за мен и хората ми.
— Вярно е значи. — Хайд изглеждаше отчаян. — Наистина се пазарите като циганин. Можем да обсъдим въпроса, след като се съгласите да приемете мандата.
— Ще искам да търгувам за собствена сметка, по време на плаването.
Железен закон за Компанията бе, капитаните да не търгуват за собствена сметка, защото иначе се създаваха условия за конфликт на интереси. Лицето на Чайлдс потъмня и бузите му се издуха от яд.
— В никакъв случай! Не мога да допусна това. То би създало опасен прецедент. — И веднага разбра, че Хал е заложил капана и той вече е в него.
— Добре — тихо отвърна Кортни, — ще се откажа от това, ако ми се гарантира половината плячка.
Чайлдс се задъха от яд пред такова безочие, но Хайд му се усмихна печално.
— Пипна те, Никълъс! Едното или другото, кое да бъде? Плячката или търговията?
Чайлдс мислеше напрегнато. Плячката би могла да надхвърли значително и най-голямата търговска печалба, реализирана дори от опитен и съобразителен мореплавател по бреговете на Азия и Африка, но правото да се търгува беше свято и запазено единствено за Компанията.
— Добре — съгласи се той. — Половината плячка, но никаква търговия.
Хал се намръщи, но беше доволен. Кимна с привидна неохота.
— Ще ми трябва седмица да си помисля.
— Нямате толкова време — възрази Хайд. — Отговорът ни е нужен сега. Негово Величество очаква доклада ми утре сутрин.
— Много неща имам да обмисля, преди да приема мандата — отвърна Хал и се облегна назад с решително скръстени на гърдите ръце. Може би пък, щеше да измъкне още нещо.
— Хенри Кортни, барон на Дартмут — измърмори Хайд, — тая титла не звучи ли привлекателно?
Хал отпусна ръце и се наведе напред така изненадан, че допусна радостта да озари чертите му. Лорд! Никога по-рано не си бе позволявал дори да помисли за това. А именно то беше едно от малкото неща, които не му достигаха в тоя свят.
— Подигравате ли се, сър? — попита той. — Моля изразете се ясно.
— Приемете мандата начаса и донесете главата на тоя Янгири в буре сол и аз тържествено Ви заявявам, че баронската титла е ваша. Какво ще кажете, сър Хал?
Хал се усмихна. Той беше член на Камарата, наистина от най-висок ранг, но следващото стъпало щеше да го вкара в Горната камара, щеше да стане лорд.
— Вие сте този, който здраво се пазари, милорд. Не мога повече да устоявам нито на вашите ласкателства, нито на моя дълг.
Хал вдигна чаша и двамата последваха примера му.
— Попътен вятър и добра сполука! — вдигна тост той.
— Злато и слава! — вдигна по-добър тост Хайд и те пресушиха чаши.
Когато ги оставиха, Хайд подсуши устни със салфетката и попита:
— Досега не сте представян в двореца, нали сър Хал?
Когато Хал поклати глава, той продължи:
— Ако ще ставате пер един ден, трябва да уредим и това, преди да напуснете Лондон. В два следобед този петък, в палата Сейнт Джеймс. Кралят дава прощален прием, преди да отплава за Ирландия, за да оглави кампанията срещу своя тъст. Ще изпратя човек да Ви доведе.
5.
Алфред Уилсън се оказа пълна изненада. При такова име, Хал бе очаквал да види някой английски моряк канара с подчертан йоркширски диалект. По негово настояване, Чайлдс го бе освободил и изпратил при Хал в странноприемницата. Сега стоеше по средата на салона и мачкаше шапката си с издължени мургави пръсти.
— Англичанин ли си? — попита го Хал.
Уилсън докосна почтително кичура гъста тъмна коса над челото и отговори:
— Баща ми е роден в Бристол, капитане.
— Но майка ти — не?
— Тя беше индийка, могул. Мюсюлманка, сър.
Уилсън бе по-мургав дори от собствения му син Уилям и също така красив.
— Говориш ли езика й, Уилсън?
— Да, сър. Мога и да пиша. Майка ми беше от благородно потекло, ако ме извините, сър.
— Тогава би трябвало да пишеш и на английски? — Хал го хареса и ако историята за спасяването от Янгири бе вярна, значи момчето е наистина умно и находчиво.
— Да, сър.
Хал беше изненадан — много рядко се срещаше грамотен моряк. Той го огледа замислен.
— Говориш ли и други езици?
— Само арабски — с извинение в гласа отвърна Уилсън.
— Много добре. — Хал се усмихна и заговори на арабски. Беше го научила първата му жена, Джудит, и този език неведнъж му бе помагал по време на плаванията край арабски и африкански брегове. — Къде си го учил? — Поради липса на практика, Хал бе позабравил гърления африкански изговор.
— Много години съм плавал с арабски екипаж — отвърна Уилсън на хубав арабски език.
— Каква служба изпълняваше на „Минотавър“?
— Мичман, сър.
Хал беше приятно изненадан. Трябва наистина да е умен, за да му поверяват дежурства на тази възраст. Ще го взема, реши той.
— Искам да ми разкажеш подробно за пленяването на „Минотавър“. Но най-вече, искам да чуя всичко, което знаеш за Янгири.
— Моля за извинение, капитане, но това ще отнеме доста време.
— Целият ден е наш, Уилсън. — Хал посочи софата пред себе си и предложи: — Седни там! — Когато видя колебанието на моряка, добави: — Сам казваш, че ще бъде дълго. Седни там, човече, и започвай!
Отидоха повече от четири часа, като, по нареждане на Хал, възпитателят Уолш записваше. Уилсън разказваше монотонно и без емоции, докато стигна до момента, в който пиратите избиват неговите другари. Тук гласът му се задави и когато Хал го погледна, установи с изненада, че очите му са пълни със сълзи. Изпрати да донесат бира, за да промие гърлото си и се успокои, но Уилсън остави халбата недокосната.
— Не пия, сър.
Хал отново се зарадва — пиянството беше бич за повечето моряци.
— Никога?
— Никога, сър. Майка ми, нали разбирате, сър…
— Но ти си християнин.
— Да, сър, но не мога да наруша нейните наставления.
— Разбирам. — Господи, такъв човек ми трябва, мислеше си Хал. Тоя е цяло съкровище. Изведнъж му хрумна нещо: по време на плаването, той би могъл да учи момчетата на арабски. Ще им бъде от полза.
До края на разказа Хал успя да добие ясна картина за случилото се на „Минотавър“, както и представа за човека, срещу когото предстоеше да се опълчи.
— Искам отново да премислиш всичко това, Уилсън и ако се сетиш за нещо ново, макар и най-дребно, ще дойдеш при мен, да ми го кажеш.
— Да, капитане. — Уилсън се изправи, за да си тръгне. — А къде да Ви търся, сър?
Хал се поколеба.
— Надявам се, че можеш да си държиш езика зад зъбите? — попита той и когато младежът кимна, продължи: — Известно ми е, че те държат изолиран, за да не се раздрънкаш за тая история с „Минотавър“. Ако ми дадеш дума, че няма да я разправяш на всеки, който не го мързи да те слуша, можеш да се присъединиш към екипажа ми. Търся добри мичмани. Ще се запишеш ли при мен, момче?