Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.
Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.
Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:
— Коне! Искам да видя конете.
Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.
Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:
— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!
Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.
Младият мъж свали принц Мемнон от раменете си и ми го подаде като кукла.
— Бягай! — заповяда ми той. — Ще ги задържа известно време. — Втурна се към хиксосите, докато бяха все още на стълбите и не можеха да размахат мечовете си. Уби първия на място, като заби меча си в гърлото му.
— Не стой и не зяпай! — извика ми Танус. — Бягай!
Аз не зяпах, но с детето, вкопчено в гърдите ми, разбирах безсмислеността на заповедта му. С този товар никога нямаше да стигна до брега.
Пристъпих до парапета и погледнах надолу. Имаше две хиксоски колесници. Конете пръхтяха и потрепваха с копита. Само един войник бе оставен да ги пази, а другарите му се бяха втурнали по стълбите. Той стоеше до главите на конете, но не ме забеляза, когато се надвесих над него.
Притискайки Мемнон, преметнах крака през парапета и скочих. Докато падахме, принцът изпищя уплашено. Височината от върха на стената до хиксоските колесници бе четири човешки ръста. Можех лесно да си счупя крака, но вместо това се приземих върху главата на нищо неподозиращия войник. Ударът строши врата му; ясно чух изхрущяването на гръбнака му и той се сгърчи под нас, омекотявайки падането ни.
Успях да се изправя, а Мемнон плачеше възмутено от грубото отношение, но това съвсем не беше краят. Сложих го на платформата на близката колесница и вдигнах очи към господарката. Тя надничаше през парапета, високо над нас.
— Скачай! — извиках аз. — Ще те хвана! — Тя изобщо не се поколеба, а се хвърли така бързо, че аз не успях да я подхвана. Стовари се върху мен, под късата й препаска се откриха стройните й крака. Удари ме толкова силно, че въздухът излезе от дробовете ми.
Изправих се, поемайки си въздух, и й помогнах да стане. Блъснах я грубо на платформата на колесницата и й викнах:
— Погрижи се за Мемнон!
Тя го хвана точно когато той се опитваше да слезе. Продължаваше да хленчи от яд и уплаха. Трябваше да се прекатеря през тях, за да достигна юздите и да подкарам конете.
— Хванете се здраво!
Животните реагираха моментално на дръпването на юздите. Едното колело премина през войника, когото бях убил при падането си върху него.
— Танус! — изкрещях аз. — Насам!
Той скочи върху парапета и балансирайки там с лекота, разменяше удари с войниците, които го атакуваха като сюрия хрътки около леопард.
— Скачай, Танус, скачай! — извиках аз.
Той скочи от ръба на каменната стена. Плащът му се развя над главата. Приземи се върху десния кон. Мечът му падна на земята, а Танус се хвана с две ръце за шията на животното.
— Дий! — викнах на конете и размахах края на юздите над задниците им. Те се втурнаха в галоп. Насочих ги през полето към брега. Виждах нашата флотилия по средата на реката и дори можех да различа флага на „Дъхът на Хор“, веещ се сред гората от мачти. Имахме половин миля до брега и погледнах назад.
Господарят Интеф и хиксосите се бяха втурнали надолу по стълбите. Докато ги наблюдавах, те се качиха на другата колесница. Проклех се, че не я разпрегнах. Нямаше да ми отнеме много време да прережа юздите и да прогоня конете, но бързах да измъкна господарката и принца. Сега Интеф ни преследваше. Колесницата не бе изминала и стотина крачки, когато разбрах, че е много по-бърза от нашата. Теглото на Танус върху единия кон пречеше; той бе тежък мъж и все още стискаше коня за шията с две ръце. Изглежда, не смееше да се отпусне и мисля, че за пръв път бе наистина изплашен. Бях го виждал да се цели с лъка си в нападащ го лъв, но конете го ужасяваха.
Опитах се да не обръщам внимание на преследващата ни колесница, гледах напред и започнах да маневрирам през обработените ниви, през лабиринта от напоителни канали и ровове към брега на Нил. Колесницата на хиксосите бе тежка и тромава в сравнение с конструираната от мен. Солидните дървени колела с въртящи се ножове се забиваха дълбоко в тлъстата почва на изораните ниви, бронзовата броня и украшенията по страничните прегради ни теглеха надолу. Конете сигурно бяха тичали доста преди това и сега бяха запотени, а от устата им излизаше бяла пяна.
Не бяхме изминали и половината път до брега, когато виковете на хиксосите се усилиха. Обърнах се назад и ги видях, че са на не повече от три дължини зад нас. Водачът удряше конете с камшик от сплетени кожени ремъци и им подвикваше на своя груб език. Зад него Интеф се бе надвесил нетърпеливо над страничната преграда. Сплетената му брада се развяваше, а красивото му лице бе озарено от ловен възторг.
Той ми викна и гласът му се понесе над шума на двата конски впряга:
— Таита, стари приятелю, още ли ме обичаш? Искам да го докажеш още веднъж, преди да умреш. — И се изсмя. — Ще коленичиш пред мен и ще умреш с пълна уста.
Кожата ми настръхна от ужас.
Пред нас имаше дълбок напоителен канал и аз завих, за да мина покрай него. Колесницата на хиксосите ни последва, доближавайки ни бързо.
— А теб, моя прекрасна дъще, ще те дам на хиксоските войници, за да се позабавляват. Ще те научат на някои нови номера, които Хараб е забравил да ти покаже. Вече не си ми нужна, когато мога да хвана малкото ти изчадие.
Царица Лострис притисна принца до гърдите си и лицето й пребледня.
Веднага разбрах намерението на господаря Интеф. Дори като сатрап на хиксосите, дете от царската кръв на Египет щеше да държи в подчинение целия народ. Принц Мемнон бе марионетката, чрез която цар Салитис и Интеф възнамеряваха да управляват двете царства. Завоевателите често постъпваха така. Пришпорих конете, но те бяха уморени и забавиха ход, а Интеф ни настигаше така бързо, че не бе нужно да вика, за да го чуваме.
— Господарю Хараб, откога очаквам това удоволствие. Чудя се какво да правим с теб. Първо ще погледаме как войниците се забавляват с дъщеря ми…
Опитвах се да не слушам тези мръсотии. Гледах неравната земя отпред, но с крайчеца на окото си забелязах, че главите на хиксоските коне се изравниха с нашата колесница. Летяха до нас, гривите им се развяваха назад, а очите им горяха.
Отново погледнах към тях. Снажният хиксоски воин на платформата зад Интеф сложи една стрела в късия си извит лък. Разстоянието бе толкова малко, че дори от друсащата се и подскачаща платформа щеше да улучи един от нас.
Танус нямаше оръжие. Беше изпуснал меча си. Все още здраво се държеше за коня. Аз носех само малката кама, а царицата бе коленичила и се опитваше да прикрие принца с тялото си.
В този миг забелязах грешката, която бе допуснал хиксоският водач. Конете му препускаха между нас и напоителния канал. Не си бе оставил място за измъкване.
Стрелецът вдигна лъка и обтегна тетивата до устните си. Погледнах право в него: веждите му бяха черни и гъсти, очите — тъмни и неумолими като на гущер. Хиксоските коне тичаха на нивото на нашите колела и аз дръпнах юздите и завих към тях. Блестящите бронзови ножове, които стърчаха от моите колела, се насочиха към краката на конете.
Водачът на колесницата ужасен извика, когато осъзна грешката си. Конете му бяха между канала и ножовете. Остриетата бяха до коленете на едрия дорест жребец, който препускаше от моята страна.
В този миг хиксоският стрелец пусна стрела. Наблюдавах я как бавно лети към главата ми, но това бе илюзия, предизвикана от ужаса ми. В действителност просветна като слънчев лъч над рамото ми. Кремъчният връх докосна ухото ми и на гърдите ми падна капка кръв.
Другият водач се опита да отдалечи конете от мен, но сега едното му колело се движеше по ръба на напоителния канал. Брегът под него се ронеше и колесницата се наклони.
Отново дръпнах юздите на моите коне и се доближих до другата колесница. Остриетата на колелата се забиха в краката на коня от моята страна и бедното животно ужасено изцвили. Видях парчета кожа във въздуха над нас. Отново се доближих до него; този път краката му се счупиха и конят падна, повличайки другия след себе си. Колесницата на хиксосите се прекатури в канала. Видях, че двамата пътници от платформата скочиха, но водачът бе повлечен и затиснат под преобърнатата кола и тежките въртящи се колела.
Колесницата ни се носеше опасно близо до брега на канала, но успях да овладея конете.
— Стой! — подвикнах им и те забавиха ход.
Зад нас от напоителния канал, където бе изчезнала колесницата на хиксосите, се издигаше облак прах. Речният бряг бе на двеста крачки отпред и нищо не се изпречваше на пътя ни.
Обърнах се отново назад. Хиксосът, който бе изпратил стрела по мен, се бе превил със счупено бедро там, където бе изхвърлен от колесницата. Господарят Интеф лежеше малко по-нататък до ръба на канала. Надявах се, че съм го убил, но той несигурно се надигна, седна, а сетне се изправи на крака. Цялата ми омраза към него се върна с такава сила, че замъгли разсъдъка ми. Сякаш зад очите ми се бе пукнала вена, защото ми притъмня и червена пелена обгърна всичко наоколо. От гърлото ми се изтръгна нечленоразделен вик. Направих завой с колесницата и се насочих обратно към заобикалящия каменната стена път.
Господарят Интеф стоеше на пътя ми. Беше изгубил шлема и оръжието си при падането. Беше замаян и залиташе. Насочих колесницата право срещу него. Брадата му бе разрошена, а лентите в нея — прашни. Погледът му бе объркан, но когато наближих, внезапно се проясни и той вдигна глава.
— Не! — изкрещя и започна да отстъпва, размахвайки ръце към мен, като че ли това можеше да спре препускащите коне. Щом го наближих, той отскочи встрани. Когато преди малко го видях да залита, помислих, че е безпомощен, но той отскочи пъргаво като подгонен от кучета чакал. Колесницата бе тежка и тромава и не успях да завия навреме и да го последвам.
Изпуснах го и минах покрай него. Борех се с юздите, но чак след стотина крачки успях да овладея конете и да завия отново с тежката колесница. През това време Интеф се бе втурнал да търси убежище в канала. Осъзнах, че ако го стигнеше, щеше да е в безопасност. Изругах и подкарах след предателя.
В този миг най-накрая тъмните му богове го изоставиха. Почти бе стигнал канала, но гледаше назад към мен и се спъна в буци пръст, твърди като камък. Падна тежко върху крака си, но скочи като акробат. Опита се отново да побегне, но глезенът му бе счупен и болката го принуди да спре. Направи една-две крачки, сетне заподскача на един крак към канала.
— Сега си мой! — изкрещях му аз, щом се обърна към мен. Беше пребледнял, но очите му святкаха като на леопард с цялата омраза на жестоката му и извратена душа.
— Той ми е баща! — извика господарката до мен, притискайки лицето на принца към гърдите си. — Остави го, Таита! Ние сме от една кръв.
Винаги съм й се подчинявал, но този път не го сторих. Не отклоних конете, а се взрях в очите на Интеф, за пръв път без никакъв страх.
В последния миг той за малко не ме изигра отново. Хвърли се встрани и ловкостта и силата му му помогнаха да избегне колелата, но не успя да се спаси от ножовете им. Едно от остриетата закачи бронята му. Върхът на ножа проби ризницата и се заби в корема му. Ножът се въртеше и вътрешностите му се навиваха около него.
Колесницата го повлече за собствените му хлъзгави въжета от черва. Беше се хванал с две ръце за корема, но те се плъзгаха през пръстите му като някаква уродлива пъпна връв, която го свързваше с въртящото се колело. Писъците му бяха толкова ужасни, че не бих искал да ги чуя отново, докато съм жив. От време на време те продължават да ме преследват в кошмарите ми и това е последният удар, който Интеф ми нанесе. Така и не успях да го забравя, колкото и горещо да желаех това.
Когато най-накрая ужасната връв, с която го влачехме по черната земя, се скъса, предателят остана да лежи насред полето. Писъците престанаха.
Спрях колесницата и Танус слезе от коня, качи се при господарката и принца и ги прегърна. Господарката плачеше.
— О, беше толкова ужасно! Каквото и да е сторил, той си остава мой баща.
— Всичко свърши — успокояваше я любимият й. — Всичко е наред.
Принц Мемнон надничаше над рамото на майка си към проснатото тяло на дядо си с любопитството, което децата изпитват към всичко ужасно. Неочаквано извика с тънкото си гласче:
— Той беше лош човек.
— Да — повторих тихо, — той беше много лош човек.
— Мъртъв ли е сега лошият човек?
— Да, Мем, мъртъв е. Вече можем да спим спокойно.
Предстоеше още дълго препускане по брега, докато настигнем нашата флотилия, но накрая се изравнихме с галерата на Кратас и той ни разпозна в хиксоската колесница. Въпреки голямото разстояние между нас забелязах учудването, изписано на лицето му. По-късно той ми каза, че не очаквал да ни види, защото бил сигурен, че сме се качили на някоя от предните галери.
Преди да изоставим колесницата, пуснах конете на свобода. Сетне нагазихме във водата и се качихме на малката лодка, която Кратас бе изпратил, за да ни прибере.
Хиксосите нямаха намерение да ни оставят да се измъкнем толкова лесно. Ден след ден колесниците им ни преследваха по двата бряга на Нил.
Когато и да погледнехме от кърмата на „Дъхът на Хор“, виждахме облаците прах, които се носеха над вражеските колони. Много често те се смесваха с по-гъсти и тъмни облаци от опожарените градове и села по крайбрежието. Когато преминавахме покрай египетско селище, безброй малки лодки се присъединяваха към нас.
Понякога, когато вятърът бе неблагоприятен, колесниците ни задминаваха. Войниците ни подвикваха и ни предизвикваха на грубия си гърлен език. Но майката Нил ни закриляше, както го е правила векове наред, и те не можеха да ни стигнат. Щом отново се появеше северният вятър, ние се понасяхме напред и облаците прах оставаха далеч зад нас.
— Конете им няма да издържат на това преследване — казах на Танус сутринта на дванадесетия ден.
— Не бъди толкова сигурен. Салитис се блазни от съкровището на фараон Мамос и много му се иска да залови законния наследник на двойната корона — отвърна той. — Златото и властта закаляват по удивителен начин волята на човека. Още не сме видели на какво са способни варварите.
На следващата сутрин вятърът отново смени посоката си и колесниците бавно ни наближиха и застигнаха началото на флотилията точно пред Вратите на Хапи — първите каменни стени, които ограничаваха течението на реката преди Елефантина. Там разстоянието между бреговете се стесняваше до четиристотин крачки, а отстрани се издигаха отвесни черни скали. Насрещното течение бе по-силно и ние напредвахме бавно. Танус заповяда гребците да бъдат сменени.