Всяка вечер се разхождахме с Мемнон на колесница покрай брега, а аз се безпокоях за оскъдната реколта. Имахме да изхранваме хиляди гърла, а основната ни храна все още бяха зърнените култури. Предвиждах, че ще настъпят гладни дни, освен ако успеехме по-добре да напояваме полетата.
Не зная какво ме накара да се замисля за колело в този случай, освен това, че науката за колелото се бе превърнала в мания за мен. Бях погълнат от проблема с колелата на колесниците. Сънищата ми бяха изпълнени със счупени колела, с бронзови рамки и ножове на тях. Видения, които не ми даваха покой.
Бях чул от един от жреците на Хапи, че някои дървесни видове могат да станат по-твърди и по-гъвкави, като киснат дълго време във вода, и реших да опитам. Потопих едно колело от колесница за цял ден във водите на Нил. Течението започна да го върти около оста му. Когато натопих колелото по-дълбоко, въртенето спря и аз престанах да мисля повече за това.
Няколко дни по-късно една от малките галери, кръстосваща между островите, заседна и двама мъже бяха изхвърлени в бързеите и се удавиха.
Двамата с Мемнон станахме свидетели на тази трагедия и бяхме потресени. Използвах благоприятния случай да предупредя принца още веднъж за опасността и силата на реката.
— Толкова е силна, че може да върти колелото на колесницата.
— Не ти вярвам, Таита. Казваш го, за да ме изплашиш. Знаеш колко обичам да плувам в реката.
Така че реших да му докажа и двамата бяхме много впечатлени от колелото, което се въртеше като че по собствена воля в течащата вода.
— Ще се върти още по-бързо, ако има весла по рамката — накрая изказа мнението си Мемнон и аз го погледнах учудено: още не бе навършил десет години по това време.
До новото пълнолуние създадохме новото въртящо колело, снабдено с малки глинени съдове, които се издигаха и преливаха вода в канала, укрепен с глинени тухли. Въпреки напредналата си бременност господарката дойде на брега да наблюдава това удивително съоръжение. Беше възхитена от него.
— Ти си много изобретателен и за толкова неща използваш водата, Таита — каза ми тя. — Спомняш ли си креслото, задържащо се на повърхността на водата, което направи за мен в Елефантина?
— Мога да го направя отново, ако ни позволиш да живеем в нормален дом като цивилизовани хора.
Танус бе също толкова впечатлен от водното колело, въпреки че не го показа, разбира се. Вместо това ми се усмихна.
— Много хитро, но ако се счупи като някое от тези на колесниците? — подчерта той, а Кратас и останалите военни грубияни сметнаха, че това е много забавно. От тогава, когато колело на колесница се счупеше, казваха, че то е „счупи Таита“.
Въпреки незаслужените подигравки добре напояваните поля скоро дадоха реколта: класове със златно зърно се скланяха тежко на яркото слънце над Нил. Това не бе единствената реколта, която събрахме при четвъртия праг. Царица Лострис роди още една принцеса. Детето бе дори по-изящно от сестра си.
Принцеса Беката се роди с ореол от златисточервени къдрици, което се видя доста странно на хората. Божественият й баща, покойният фараон Мамос, бе с тъмна коса, а тази на майка й — черна като гарваново крило. Нямаше обяснение за странния цвят, но всички бяха съгласни, че е много красив.
Когато принцеса Беката навърши два месеца, водите на Нил започнаха да се надигат и се приготвихме за преминаването на четвъртия праг. Вече бяхме придобили опит и бяхме изучили всички хитрини на коварната река.
Още не бяхме започнали, когато в лагера настана страшна бъркотия. От другия бряг на реката, където бяхме отишли с Мемнон да проверим конете, чухме викове и приветствия.
Веднага се върнахме при корабите и след като разбутахме тълпата, която махаше с палмови листа, видяхме малък керван от изтощени коне и очукани коли, а до тях стояха мъже с обрулени от слънцето лица.
— Проклета да е картата ти, Таита — извика господарят Акер от първата кола. — Не зная кой от вас е по-голям лъжец. Разстоянието се оказа двойно по-голямо, отколкото ни казахте.
— Наистина ли стигна северната страна на речния завой? — извиках развълнувано, проправяйки си път през тълпата.
— Натам и обратно — изсмя се той доволно. — Лагерувахме при втория праг и ядохме пряспа риба от Нил. Пътят към Тива е отворен.
Господарката ми нареди да се отпразнува тържествено завръщането, а господарят Акер бе героят на деня. В разгара на празника царица Лострис положи златната огърлица за заслуги на раменете му и го издигна в ранг Най-добър от десет хиляди. Повръщаше ми се, като го гледах как се перчи. Сякаш това не задоволи господарката, та трябваше да му даде командването на Четвърта дивизия и му даде документ за притежание на хиляда декара първокачествена земя на брега на Нил, когато се завърнем в Тива.
Струваше ми се прекалено, особено подаръка на толкова много земя, която щеше да се откъсне от имението на господарката. Тя, изглежда, бе забравила, че Акер за малко не вдигна бунт. Всъщност аз бях този, който предложи и планира пътешествието. При тези обстоятелства, струва ми се, че още един златен синджир за бедния роб Таита не беше неуместен.
Както и да е, трябваше да приветствам решенията на господарката. Тя преобрази господаря Акер, потенциален неин враг, в ревностен и лоялен привърженик, който многократно доказа верността си в бъдеще. Тя имаше добър подход с мъжете и умееше да ги спечели на своя страна.
Укротяването на господаря Акер и откриването на пътя през завоя на реката осигуряваше завръщането ни. Така щяхме да преминем четвъртия праг с висок дух и смели сърца.
Не бе изминал и месец и разбрахме, че богинята е изпълнила обещанието си и късметът е на наша страна.
Пустинята остана зад нас, а реката направи още един завой на юг и течението ни носеше към непознати земи.
За пръв път бяхме свидетели на чудото на дъжда. Аз знаех какво е дъждът, тъй като, когато бях в Долното царство, бе валяло, но другите не бяха виждали от небето да пада вода. Тя се стичаше по обърнатите ни нагоре лица, а в небето проблясваха светкавици.
Тези изобилни и редовни дъждове променяха пейзажа. Докъдето ни стигаше погледът, по двата бряга на Нил се простираше безкрайна зелена равнина. В нея колесници можеха да препускат на воля, без ограниченията на каменисти хълмове и дюни, а и конете пасяха там на воля.
Това не бе единственият дар на богинята. Там растяха дървета. В тясната долина, която сега бе наш дом, може би някога бе имало гора. Но дърветата бяха изчезнали дълго преди тук да дойдат хора с брадви. За нас дървото бе скъпоценен материал. То се доставяше с кораби или с кервани от далечни страни.
Накъдето и да погледнехме сега, виждахме дървета. Не растяха в гъсти гори като по островите, а в малки горички с поляни между тях. Дървеният материал бе толкова много, че от него можеха да се построят флотилиите на всички страни по света. Нещо повече, градовете на тези народи можеха да бъдат издигнати отново от дърво и всяка къща да бъде напълно обзаведена с него, след което тук щеше да останат достатъчно дървета за огрев за векове наред. Ние винаги бяхме приготвяли храната си на тухли, направени от изпражненията на животните ни, и сега гледахме като омагьосани.
Това не бе единственото богатство, което открихме при навлизането си в легендарната страна Куш.
Когато ги забелязах, помислих, че са паметници от сив гранит. Стояха в една акациева горичка. И докато озадачено се взирахме, огромните камъни започнаха да се движат.
— Слонове!
Никога не бях ги виждал, но не можеше да е нещо друго. Викът ми бе подет от хората около мен.
— Слонове! Слонова кост!
Богатство, за което дори фараонът не би посмял да мечтае. Накъдето и да се обърнехме, виждахме многобройни стада от тях.
— Хиляди са. — Ловджийската страст на Танус започваше да се разпалва. — Само ги погледни, Таита.
Равнините бяха пълни с животни, не само със слонове. Наоколо имаше газели и антилопи, също и животни, които преди не бяхме виждали. Щяхме да ги опознаем добре и да намерим имена за многочислените им видове.
Ориксите се смесваха със стада водни биволи, чиито рога се извиваха като лъка, който бях направил за Танус. Жирафи с дълги шии стигаха до горните клони на акацията. Биволи се търкаляха в калта на брега на реката. Бяха огромни мудни животни, черни като брадата на Сет и също толкова грозни. Скоро щяхме да изпитаме злобния им характер зад меланхоличния поглед и опасните им черни рога.
— Извади колесниците! — нетърпеливо изрева Танус. — Впрегни конете! Ловът започва.
Ако знаех какви опасности ни очакват, никога не бих позволил на принц Мемнон да се качи на платформата зад мен, когато за пръв път тръгнахме на лов за слонове. Те ни се струваха толкова хрисими и лениви животни. Навярно щяха да са лесна плячка.
Танус бе нетърпелив да тръгне на лов и не пожела да изчака всички колесници да бъдат монтирани. Веднага щом първите петдесет бяха готови, той издаде заповед за тръгване. Започнахме да си подвикваме и да се обзалагаме за изхода на лова, докато колесниците препускаха през горичките на брега.
— Пусни ме да карам, Таита — настояваше принцът. — Знаеш, че се справям добре като теб. — Въпреки че бе роден ездач, а му бяха помогнали и ежедневните тренировки, принцът бе твърде самонадеян. Никой не можеше да претендира, че познава конете колкото мен, да не говорим за единадесетгодишен хлапак.
— Гледай и се учи — строго му казах аз и когато Мемнон се обърна към Танус, той ме подкрепи по изключение.
— Таита е прав. Никой от нас преди не е ходил на лов за слонове. Затваряй си устата и си отваряй очите, момче.
Пред нас малко стадо от тези странни сиви животни се хранеше с шушулки, паднали от клоните на дърветата. Разглеждах ги с жив интерес, докато се приближавахме. Размахваха големите си уши й се обърнаха към нас. Чудех се дали някога бяха помирисвали коне или хора.
С тях имаше малки и майките ги побутнаха в центъра на стадото, опитвайки се да ги защитят. Бях трогнат от тези майчини грижи. Тогава за пръв път ми мина през ума, че тези животни не са така бавни и глупави, както изглеждаха.
— Тези са женски — викнах на Танус, — имат малки, а бивните им нямат голяма стойност.
— Прав си. — Той посочи над рамото ми. — Погледни зад тях. Онези двата трябва да са мъжки. Виж колко са високи и едри и как проблясват бивните им на слънцето.
Дадох сигнал на колесниците да ни последват и променихме посоката. Все още се носехме в колона през акациевата горичка към онези два слона. По земята имаше клони и изкоренени акациеви дървета, които внимателно заобикаляхме. Тъй като все още не познавахме невероятната сила на тези животни, викнах на Танус:
— Не би ми минало през ума, че стадата слонове могат да сторят това; мислех ги за кротки и беззащитни.
Двата стари слона, които бяхме избрали, усетиха приближаването ни. Точно в този миг осъзнах истинския им ръст. Когато размериха уши, те закриха небето като дъждовни облаци.
— Само погледни слоновата кост! — извика Танус.
Беше спокоен, интересуваше го единствено резултата от преследването, но конете бяха нервни и подплашени. Бяха усетили странната миризма и раздразнено вдигаха глави. Беше трудно да ги овладея и да ги накарам да продължат напред.
— Онзи вдясно е по-едър — изпищя Мемнон. — Трябва първо да нападнем него. — Дребосъкът бе също толкова разпален като баща си.
— Чу царската заповед — изсмя се Танус. — Ще нападнем оня вдясно. Нека другият остане за Кратас, той е достатъчно добър за него.
Така аз вдигнах ръка и дадох команда колонада да се раздели на две. Кратас премина вляво с двадесет и пет колесници, а ние продължихме направо към огромния сив звяр, който се бе изправил пред нас с жълтите си бивни от слонова кост, дебели като колоните в храма на Хор.
— Приближи се до него — извика Танус, — преди да е избягал!
— Дий! — викнах аз на Пейшънс и Блейд и те препуснаха в галоп. Очаквахме огромното животно да побегне от нас, щом разбере, че го нападаме. Досега не бяхме срещали дивеч, който спокойно да посрещне удара ни. Дори лъвът побягва, докато не бъде ранен или притиснат. Нима тези огромни животни била се държали по-различно?
— Главата му е толкова голяма, че от нея ще стане добра мишена — ликуваше Танус, докато опъваше тетивата. — Ще го убия с една-единствена стрела, преди да избяга. Доближи се под този смешен негов нос.
Зад нас останалите от колоната се бяха подредили в редица. Планът ни бе да се доближим и да заобиколим животното, пускайки стрели в движение.
Вече го наближавахме, а то не помръдваше. Вероятно бяха толкова глупави, колкото изглеждаха. Можеха лесно да бъдат убити и усетих как Танус се разочарова.
— Хайде, стари глупако! — извика презрително той. — Не стой така. Защитавай се! Слонът сякаш го чу и разбра предизвикателството. Надигна хобот и нададе зашеметяващ и оглушителен рев. Конете се подплашиха и аз бях изхвърлен с такава сила назад, че си натъртих ребрата. За миг изгубих контрола над конете и се отклонихме встрани.
Тогава слонът отново нададе рев и побягна.
— В името на Хор, насочва се към нас! — изръмжа Танус удивено, защото животното не бягаше, а се носеше право към нас с бясна скорост. Бе много по-бърз от кон и пъргав като леопард. Вдигаше облаци прах при всяка крачка и бе до колесницата, преди да успея да обуздая конете отново.
Вдигнах лице към него: той се бе надвесил, протягайки хобота си да ни изхвърли от платформата. Беше огромен, а очите му ни наблюдаваха гневно. Сякаш не бяха очи на животно, а на интелигентен и буден човек. Слонът не беше безобидно и мудно животно, а смел и страшен противник, когото бяхме предизвикали.
Танус пусна една стрела. Тя уцели слона в челото. Когато бронзовият връх се заби, очаквах, че той ще падне. Тогава още не знаехме, че мозъкът му не се намира там, където очаквахме да бъде, а в задната част на главата, добре предпазен от здрава кост, така че никаква стрела не можеше да го пробие. Слонът дори не спря. Просто протегна хобота си и взе стрелата, както човек би сторил с ръка. Издърпа я и продължи направо към нас, протягайки напред изцапания си с кръв хобот.
Хюи, който бе в колесницата зад нас, ни спаси, защото ние бяхме беззащитни срещу гнева на животното. Той се приближи от едната ни страна, шибайки конете с камшик и викайки като дявол. Стрелецът на платформата зад него заби стрелата точно под окото на слона и това отклони вниманието му.
Той промени посоката и подгони Хюи, но младежът препусна напред и избяга. Следващата колесница нямаше такъв късмет. Този, който я управляваше, нямаше опита на Хюи и бягството му не бе така успешно. Слонът вдигна хобота си високо и го стовари като брадва върху него. Удари стоящия наблизо кон и счупи гръбнака му с такава сила, че чухме изпукването. Осакатеният кон падна и повлече другия със себе си. Колесницата се преобърна и мъжете в нея бяха изхвърлени. Слонът сложи предния си крак върху падналия войник, откъсна главата му с хобот и я захвърли като детска топка. Тя полетя във въздуха, разпръсквайки наоколо кръв.
Сетне връхлетя следващата колесница от колоната и тя отвлече вниманието на слона от жертвата му.
Подкарах конете към близката горичка. Извръщахме ужасено поглед към труповете и изпотрошените колесници, разпилени по цялото поле.
Двата грамадни слона се бяха наежили от забитите в телата им стрели. Обаче раните не бяха отслабили силите им, а, изглежда, ги бяха разярили. Те се развилняха в горичката: стъпкваха преобърнатите колесници и конете с огромните си крака и подмятаха телата на пищящите мъже високо във въздуха.
Кратас премина покрай нас и извика:
— В името на Сет, това е ужасно! Загубихме осем колесници още в първата схватка.
— Ловът е по-вълнуващ, отколкото очакваше, капитан Кратас — викна принц Мемнон към него.
Щеше да стори по-добре, ако бе запазил мнението си за себе си. Сега обаче двамата с Танус едновременно се извърнахме към него.
— Колкото до теб, момчето ми, за днес ти беше достатъчно — строго му казах аз.