Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.
Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.
— Коя от двете реки да изберем. Таита? — искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.
— Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре — каза ни шилукът.
— Какво ще кажеш за другата река? — попитахме ние.
— Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците. Никой не се е изкачил по тези ужасни канари.
— Ще следваме левия приток — реши принцът. — Там ще открием място за гробницата на моя баща.
Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.
— Щом никой не може да се изкачи там горе — каза Мемнон, — сигурно там живеят боговете.
Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.
Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:
— Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. — Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. — Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.
Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.
Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.
Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.
При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.
Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.
Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.
По обяд принцът огъна лъка си и уби пет от тези антилопи. Одрахме и нарязахме труповете им на парчета, а останалите им събратя спокойно пасяха покрай нас. Въпреки странния им вид месото им бе добро за ядене както на всяко друго диво животно, което бяхме убивали.
— Това също е дар от боговете — заяви момчето. — Когато се присъединим към основната армия, ще изпратим хора да проследят тези стада. Ще можем да опушим достатъчно месо за армията и робите до следващата миграция на животните.
От нашите шилуки бяхме научили, че това преселение е ежегодно. Стадата се местеха от едни пасища на други на неколкостотин километра разстояние. Шилуките наричаха тези животни гну заради сумтящите звуци, които издаваха.
— Те ще са неизчерпаем източник, с който да попълваме запасите си — казах на принца.
Никой от нас не можеше да предвиди катастрофалните последици от съприкосновението ни с тромавите гну. Би трябвало да бъда предупреден от начина, по който те вдигаха глава и пръхтяха безпричинно, или от слузта, която течеше от ноздрите на някои от тях. Обаче аз не обърнах внимание на държанието им. Бях решил, че са кротки и безобидни създания, които ще са полезни за нас.
Когато стигнахме до двете реки, ние докладвахме за миграцията на гну на царица Лострис и тя се съгласи с предложението на принц Мемнон. Придружен от Кратас, Ремрем, още двеста колесници и няколко хиляди шилуки, Мемнон потегли обратно. Царицата бе заповядала да убият и опушат колкото е възможно повече гну за хранителни припаси на армията.
Аз не тръгнах с експедицията, защото ролята на касапин не ме привличаше. Обаче скоро щяхме да забележим пушека от огньовете, на които приготвяха месото, да затъмнява хоризонта. Не след дълго препълнени догоре коли с пушено месо започнаха да се завръщат. Точно двадесет дни след първата ни среща с антилопите гну бях седнал със скъпия ми приятел Атон под сянката на едно дърво на брега на Нил. Исках да доставя малко удоволствие на себе си и от уважение към Атон бях отворил една от скъпоценните кани с палмово вино, останало от запасите, които бяхме донесли с нас от Египет. Двамата играехме и се пазаряхме, както правят стари приятели. Отпивахме от виното с голямо удоволствие.
Нямахме представа за нещастието, което ни грозеше. Напротив, имах всички основания да съм доволен от себе си. Бях завършил чертежите и плановете на гробницата на фараона, в която бях добавил няколко особености, за да я предпазят от грабеж. Царицата бе одобрила проекта и бе назначила един от майсторите зидари за надзирател. Каза ми, че мога да разполагам с толкова роби и инвентар, колкото сметна за необходимо. Господарката бе решила да не се скъпи при изпълнението на клетвата си към мъртвия фараон. Щеше да построи най-хубавата гробница, която моят гений може да проектира.
Бях спечелил третата игра на бао и бях отворил друга кана с превъзходно вино, когато чух тропот на копита и видях един конник да препуска към нас. Отдалеч познах Хюи. Малцина яздеха коне и определено не така бързо като него. Когато стигна до нас, лицето му така ме разтревожи, че скочих на крака и преобърнах виното и дъската за бао.
— Таита! — извика той от стотина крачки. — Конете! Дано Изида се смили над нас! Конете!
Хюи спря коня и аз се метнах зад него, хващайки го здраво през кръста.
— Не губи време с приказки — извиках аз в ухото му. — Тръгвай, човече, тръгвай!
По-голямата част от стадото бе налягало по земята, но аз се втурнах към Пейшънс, първата ми любов. Кобилата бе легнала на една страна, дишаше тежко. Вече бе стара, имаше сиви косми по муцуната. От деня, в който Блейд бе убита, не я впрягах. Всичките й жребчета бяха наследили нейното добро сърце и жива интелигентност. Скоро бе отбила хубавото си малко конче, което сега стоеше близо до нея и разтревожено я наблюдаваше.
Коленичих до нея.
— Какво има, смелото ми момиче? — тихо я попитах аз.
Тя позна гласа ми и отвори очи. Клепачите й бяха залепнали от слуз. Бях ужасен от състоянието й. Шията и гърлото й бяха подути почти двойно от нормалното. Отвратителна жълта гной течеше от устата и ноздрите й. Треската я изгаряше. Топлината, която излъчваше, бе като от лагерен огън.
Тя се опита да се изправи, когато я погалих, но бе твърде слаба. Дъхът й клокочеше и свистеше в гърлото й. Гъста гной излизаше от ноздрите й и се чуваше как я задушава. Тя се бореше за всяка глътка въздух.
Очите й ме гледаха с молба и доверие. Бях безпомощен. Дръпнах белия ленен шал от раменете си и изтрих гнойта от ноздрите й. Бе жалък опит, защото веднага след това от тях потекоха нови струйки гной.
— Таита! — викна Хюи. — Всичките ни животни са поразени от тази епидемия.
Оставих Пейшънс и обиколих останалите коне от стадото. Половината от тях вече бяха легнали по земята, а тези, които все още стояха изправени, залитаха и от устата им течеше жълта гной.
— Какво да правим? — искаха да разберат Хюи и останалите коняри. Трябваше да оправдая доверието им. Очакваха от мен да предотвратя това ужасно бедствие. Не знаех никакво лекарство, нито можех да се сетя дори за драстично или невероятно лечение.
Върнах се при Пейшънс и отново изтрих гнойта от ноздрите й. Виждах, че бързо губи сили. Всеки дъх й костваше невероятно усилие. Скръбта ми ме обезоръжи и знаех, че моята безпомощност скоро ще се превърне в сълзи и нямаше да има никаква полза нито за конете, нито за хората.
Някой коленичи до мен, вдигнах поглед и видях, че е един от шилуките, усърден коняр, с когото бях в приятелски отношения.
— Това е болестта на гну — каза ми той на простия си език. — Много ще умрат.
Вгледах се в него, докато проумея думите му. Спомних си за пръхтящите сивкави животни, от които равнината бе потъмняла, и как решихме, че са дар от боговете.
— Тази болест убива нашите животни, когато гну се върне. Тези, които оцелеят, са в безопасност. Не се разболяват повече.
— Какво да направим, за да ги спасим, Хабани? — настоях аз, но той поклати глава.
— Нищо не може да се направи.
Държах главата на Пейшънс, когато тя умря. Дъхът й заседна в гърлото. Тя потрепери и остана неподвижна. Издадох тих стон, но когато вдигнах помътнелия си от сълзи поглед, видях малкото конче на Пейшънс да лежи на земята.
В този миг отчаянието ми се смени с изгаряща ярост.
— Не! — извиках аз. — Няма да позволя то да умре.
Изтичах до кончето и извиках на Хабани да ми донесе кожените ведра с вряла вода. С ленена кърпа навлажних шията на кончето, опитвайки се да намаля подуването, но нямаше ефект. Гнойта все още излизаше от ноздрите му, а горещата му кожа бе изопната.
— То умира — поклати глава Хабани. — Много ще умрат.
— Няма да позволя — повторих аз и изпратих Хюи до галерата да ми донесе медицинското сандъче.
Докато се върне, бе станало късно. Жребчето бе към своя край. Дъхът му секваше и силите го напускаха. Опипах шията му, за да открия дихателната тръба. С един плитък разрез тръбата се показа и сетне със скалпела направих малка дупка в нея. Моментално през отвора изсвистя въздух и дробовете му се издуха. Започна да диша ритмично, но отворът отново се запълни с гной и кръв.
Бързо отчупих бамбукова пръчка от близката колесница и отрязах тръбичка, която пъхнах в раната. Тя задържа дихателната тръба отворена и жребчето се успокои.
— Хюи! — извиках аз. — Ще ти покажа как да ги спасим.
Преди да настъпи нощта, бях обучил повече от стотина водачи на колесници и коняри да извършват тази груба, но необходима операция. Работихме цялата нощ на колебливата светлина на ламите, в царските стада имаше над петнадесет хиляди коне. Не успяхме да спасим всичките. Продължавахме да работим с почернели от засъхнала кръв ръце. Когато умората ни надвиваше, лягахме на купа сено и спяхме по час, след което продължавахме с работата си.
При някои от конете болестта, която бях нарекъл Жълтия удушвач, се проявяваше в по-лека форма. Изглежда, имаха вродена устойчивост към болестта. Много от тях останаха на крака, а след няколко дни оздравяха.
Други умряха, преди да разрежем дихателната им тръба. Дори някои от тези, които успешно бяхме оперирали, по-късно умряха от гангренясване и усложнение на раната. Принц Мемнон бе принуден да изостави колесниците и да се върне пеша до Кебуи.
Накрая загубихме половината от нашите коне, седем хиляди умряха, а тези, които останаха живи, бяха толкова слаби, че им бяха необходими месеци да се възстановят. Жребчето на Пейшънс оцеля и замести майка см в моето сърце. Впрегнах го от дясната страна на моята колесница. Нарекох го Рок заради силата и добрия нрав.
— Как тази зараза ще се отрази на завръщането ни в Египет? — попита ме господарката.
— Върна ни с доста години назад — казах й аз и видях болката в очите й. — Загубихме повечето от старите обучени коне, такива като Пейшънс. Царските стада трябва да се размножат и да тренираме млади коне, които да заемат местата пред колесниците.
Очаквах годишната миграция на гну със страх, но когато дойдоха и отново равнините потъмняха от животни, Хабани излезе прав. Само няколко от нашите коне показаха признаци на болестта, и то в лека форма, което ги отклони само за няколко седмици, преди отново да заемат местата си.
Бях много учуден от факта, че малките кончета, родени след първата миграция, бяха имунизирани чрез млякото на своите майки. Бях сигурен, че никога повече няма да преживеем тази чума в пълната й сила.
Сега главната ми задача бе построяването на гробницата на фараона. Бях длъжен да прекарвам повечето време на онова диво и неприветливо място.
Планините бяха непредсказуеми като красива жена. Понякога бяха забулени от облаци. Друг път бяха прекрасни и съблазнителни, зовейки ме да открия всичките им тайни и да изпитам всичките им опасни наслаждения.
Въпреки че разполагах с осем хиляди роби и неограничена помощ от превъзходни майстори и художници, работата по гробницата вървеше бавно. Знаех, че за завършването й са нужни години. Всъщност нямаше за къде да бързаме, защото царските стада с коне трябваше да бъдат попълнени отново и да обучаваме полковете с шилуки, докато станат достатъчно силни, за да се сблъскат с хиксосите някой ден.
Когато не бях горе в планините при гробницата, прекарвах времето си в Кебуи, където имаше безброй задачи и удоволствия, които ме очакваха: от обучението на двете малки принцеси до измислянето на нови военни тактики заедно с господаря Танус и принца.
По това време вече бе ясно, че докато Мемнон някой ден ще предвожда дивизии колесници, то Танус никога нямаше да преодолее отвращението си към конете. Той бе моряк и пехотинец до мозъка на костите си и с течение на годините ставаше все по-консервативен. Интересуваше се само от новите полкове на шилуките.
Принцът растеше като стремителен водач на колесница. Всеки ден идваше при мен с дузина нови идеи, някои от които невъзможни за изпълнение, но други доста добри. Изпробвахме ги всичките, дори онези, които знаех, че са неосъществими. Беше на шестнадесет години, когато царица Лострис го произведе в ранг Най-добрият от десет хиляди.
Тъй като Танус рядко се качваше на колесница, аз поех ролята на главен водач на колесницата на Мемнон. Между нас съществуваше пълна хармония, която се простираше и върху любимия ми впряг коне. Рок и Чейн. Когато бяхме на поход, принцът предпочиташе да кара, а аз стоях на платформата зад него. Обаче щом започнеше сражение, той ми подаваше юздите и взимаше лъка или копието. Аз поемах управлението на колесницата и влизахме в битката, както бяхме мечтали едно време.
Когато Мемнон възмъжа и заякна, започнахме да печелим награди в състезанията. Първо, триумфирахме на надбягванията с коне, където Чейн и Рок показаха на какво са способни; сетне започнахме да печелим състезанията по стрелба и хвърляне на копия. Скоро този, който искаше да спечели лентата на победителя от царица Лострис, трябваше първо да си премери силите с нас.