Докато се оттегляхме през проходите на лабиринта, блокирахме тайните врати с изкусно замазани камъни и мазилка и нарисувахме стенописи по тях. Зазидахме входовете на вертикалните шахти, така че те се сляха с гладкия под и таван.
Имаше клопки от падащи камъни, които се задействаха, когато някой стъпи на определена плоча. Напълних вертикалните шахти с дървени греди. Когато се разложат през вековете и плесента ги разяде, те щяха да изпускат пагубни изпарения, които биха задушили всеки нарушител, успял да си проправи път през тайните врати.
Но преди да извършим всичко това, отидох в истинската погребална зала да се сбогувам с Танус. Носех със себе си голям вързоп, увит в ленено платно. Когато застанах за последен път до царския саркофаг, накарах работниците да излязат. Щях да напусна гробницата последен и след мен входът щеше да бъде зазидан.
Когато останах сам, развързах вързопа. От него извадих дългия лък Ланата. Танус го бе нарекъл на името на господарката, а аз го бях направил за него. Това бе последният ми дар за него. Сложих го върху запечатания каменен капак на саркофага.
Във вързопа ми имаше още нещо. Дървена фигурка ушабти, която бях издялал. Положих я в долната част на саркофага. Докато я правех, бях сложил три медни огледала, така че да се виждам добре от всеки ъгъл. Куклата представляваше миниатюрен Таита.
До основата й бях написал думите: „Името ми е Таита. Лекар и поет. Архитект и философ. Твой приятел. Аз ще отговарям за теб.“ Когато напуснах гробницата, спрях на входа и погледнах назад за последен път.
— Сбогом, стари приятелю! — казах аз. — Щастлив съм, че те срещнах. Чакай ни от другата страна.
Завършването на царската гробница ми отне много месеци. Докато се оттегляхме по лабиринта, лично проверявах всяко тайно съоръжение.
Бях сам, защото господарката и принцът бяха заминали в планинската крепост на Престер Бени-Джон. Бяха отишли там с целия двор за подготовката на сватбата на Мемнон и Масара. Хюи се бе присъединил към тях, за да подбере коне от етиопските стада, които бяха част от възнаграждението за щурмуването на Адбар Сегед и спасяването на момичето.
Когато накрая работата ми в гробницата бе завършена и работниците бяха зазидали последния външен вход в скалата, аз също се отправих към планините по студените и ветровити проходи. Боях се, че ще пропусна сватбеното празненство, защото бях тръгнал твърде късно. Завършването на гробницата ми бе отнело повече време, отколкото очаквах. Пътувах толкова бързо, колкото конете можеха да понесат.
Стигнах в двореца на Престер Бени-Джон пет дни след сватбата и се отправих към мястото, където господарката и нейната свита се бе настанила.
— Не съм се усмихвала от последния път, когато те видях, Таита — посрещна ме тя. — Попей ми. Разкажи ми някоя от твоите истории. Накарай ме да се посмея.
Желанието й не беше от лесните, защото меланхолията бе проникнала дълбоко в душата й, а истината бе, че самият аз не бях весел и безгрижен. Усещах, че нещо повече от печал я разяжда. Скоро изоставихме опитите за развеселяване и заговорихме за държавните дела.
Може би това бе любов от пръв поглед, среща на две души, благословени от боговете, доколкото се отнасяше за двамата влюбени, но за останалите женитбата на Мемнон и Масара бе царска сватба и договор между две страни. Трябваше да се преговарят определена зестра, търговски съглашения, които да бъдат подписани между Царя на царете и регента на Египет.
Както бях предвидил, господарката отначало никак не бе очарована синът й да вземе жена от друга раса.
— Те се различават по всичко от нас, Таита. Боговете, на които се покланят, езика, който говорят, цвета на кожата им. Ох! Бих искала да си бе избрал момиче от нашия народ.
— Ще го направи — успокоих я аз. — Той ще се ожени за петдесет, вероятно сто египтянки. Също за жени от Либия, от хиксосите и други. Народите и расите, които той ще завладее в бъдеще, ще му доставят съпруги.
— Престани да ме дразниш, Таита — ядоса се тя и за миг старият й темперамент се възвърна. — Много добре ме разбираш. Другите ще бъдат държавни бракове. Този е съюз на две сърца.
Беше истина. Любовното обещание, което си бяха разменили Мемнон и Масара в бързо отминалите мигове край реката, сега ги бе завладяло.
Бях близо до тях в онези опияняващи дни. И двамата бяха благодарни за моето участие в техния романс. За тях бях приятел — човек, на когото можеха да се доверят напълно.
Не споделях опасенията на господарката. Въпреки че се различаваха, сърцата им бяха еднакви. И двамата притежаваха чувство за самоотверженост, силен дух, до известна степен безпощадност и жестокост, нужни за всеки владетел. Подхождаха си напълно. Бях сигурен, че тя никога няма да се опита да го отклони, а по-скоро щеше да го подтикне към велики дела. Бях доволен от ролята си на сватовник.
Един ясен планински ден пред очите на двадесет хиляди мъже и жени от Етиопия и Египет, които бяха се струпали по склоновете на хълмовете около тях, Мемнон и Масара застанаха заедно на брега на реката и счупиха съд с вода, която висшият жрец на Озирис бе загребал от Нил.
Булката и младоженецът поведоха кервана, натоварен със зестрата на принцесата към равнината. Зад него Хюи и конярите водеха стадото от пет хиляди коня. Една част от тях бяха за извършената от нас услуга, а другата част бяха зестрата на Масара. Обаче, преди да стигнем разклонението на двете реки при Кебуи, забелязах пред нас тъмните петна по равнината.
Стадата гну се бяха завърнали от годишната си миграция.
Седмица след тази среща Жълтият удушвач повали етиопските коне.
Естествено ние с Хюи бяхме подготвени за завръщането на гну. Конярите бяха обучени да извършват трахеотомия и да лекуват раните с гореща смола, за да предотврати гангренясването, докато животното има шансове да се оправи след болестта.
Много дни никой от нас не спа, но накрая умряха две хиляди коня. Преди следващия прилив на Нил тези, които оцеляха, бяха достатъчно силни да започнат тренировките с колесници.
Когато водите придойдоха, жреците направиха жертвоприношения на боговете и се допитаха до гадатели за това, какво ни очаква през идващата година. Някои гадаеха по вътрешностите на принесени в жертва овце, други наблюдаваха полета на птиците, а трети се взираха в съдове, напълнени с вода от Нил. Предсказваха по различни начини.
Царица Лострис направи жертвоприношение на Хапи. Въпреки че аз също бях с нея, сърцето ми беше другаде. Не съм привърженик на Хор, както господаря Кратас и принц Мемнон. Ние поднесохме злато и слонова кост на нашия бог и се помолихме за съвет.
Боговете, както и хората невинаги са съгласни един с друг, но тази година се различаваше от изминалите. С изключение на боговете Анубис, Тот и богиня Нут небесното множество заговори в един глас. Анубис, Тот и Нут са по-маловажни божествени. Съветът им лесно можеше да бъде пренебрегнат. Всички велики богове — Амон Ра, Озирис, Хор, Хапи и Изида и още двеста други, дадоха един и същи съвет: „Настана време да се завърнете при свещената черна земя на Кемит.“
Господарят Кратас, който бе езичник в сърцето си и циник по природа, предположи, че това е заговор на жреците, които са се наговорили да сложат тези думи в устата на своите богове покровители. Изразих възмущението си от богохулството му, но дълбоко в душата си бях съгласен с Кратас.
Жреците са мекушави и обичат разкоша, а почти двадесет години ние бяхме странници и водехме войни с диви племена в Куш. Смятам, че жадуваха за приказната Тива дори повече от господарката. Вероятно не боговете, а хората бяха дали този съвет за нашето завръщане на север.
Царица Лострис събра държавния съвет и когато направи прокламация, че подкрепя продиктуваното от боговете, благородниците и жреците до един станаха и я поздравиха. Аз я възхвалявах както всички останали и тази нощ сънищата ми бяха изпълнени с видения от Тива, от онези отдавнашни дни, когато Танус, Лострис и аз бяхме млади и щастливи.
След смъртта на Танус армията остана без върховен командващ и военният съвет свика таен конклав. Разбира се, аз не присъствах на това събрание, но господарката ми преразказа всичко с подробности.
След продължителен спор и разискване командването било предложено на Кратас. Той се изправил пред тях и се изсмял.
— Аз съм войник. Аз следвам. Не водя. Дайте ми командването на шилуките и аз ще следвам някого до границите на смъртта и отвъд нея. — Извадил меча си и го насочил към принца. — Ето мъжа, когото бих последвал. Приветствам те, Мемнон! Да живее!
— Да живее! — извикали всички и господарката се усмихнала. Тя бе подготвила този изход на събитията с моя помощ.
Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.
Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.
Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.
Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.
Предложих да построим друга флотилия от ладии под петия праг; с които да превозим армията до мястото, откъдето щяхме да се отправим през пустинята и да избегнем големия завой на реката. Когато стигнем до първия праг, щяхме да построим отново друга ескадра бързоподвижни бойни галери и ладии, които да ни отведат до Елефантина.
Бях сигурен, че ако пресметнем времето правилно и ако преминем през праговете бързо, щяхме да изненадаме флотилията на хиксосите, която бе в Елефантина. Така можехме да нанесем силен удар на врага и да превземем галерите им, които да прибавим към нашите бойни кораби. Веднъж подсигурили се, можехме да доведем пехотата и колесниците през дефилето на първия праг и да завържем битка с хиксосите в наводнените от реката полета на Египет.
Първият етап на завръщането започна през следващия сезон на прилива. В Кебуи оставихме само един гарнизон. Нашият град щеше да остане само търговски преден пост на империята. Богатствата от Куш и Етиопия щяха да плават на север към Тива през този пункт.
Когато основната част от флотилията отплава на север, Хюи и аз, с петстотин коняря и ескадрон колесници останахме да изчакаме завръщането на антилопите гну. Те се появиха неочаквано както винаги, огромно черно петно, разпръснато в златистата савана. Ние ги пресрещнахме с колесниците.
Не беше трудно да заловим тези тромави животни. Антилопите гну не са бързи като конете и ние се научихме да ги ловим с примки от въжета. За десет дни вкарахме около шест хиляди от тях в ограденото с колове място на брега на Нил.
Там се прояви липсата им на жизненост и издръжливост. Без никаква причина те умираха със стотици. Полагахме големи грижи за тях, хранехме ги и им давахме вода както на нашите коне, но техният див странстващ дух не можеше да бъде окован и те просто измираха.
Накрая загубихме половината от животните, които уловихме, и още много измряха по време на дългото пътуване на север.
Две години след деня, в който царица Лострис бе обявила завръщането, нашите хора се събраха на източния бряг на Нил при четвъртия праг. Пред нас се простираше пустинният път, който пресичаше големия завой на реката.
През това време кервани с коли бяха тръгвали оттук. Всяка кола бе пълна със съдове от изпечена глина, пълни с вода от Нил и запечатани с дървени запушалки и гореща смола. На всеки десет мили по прашния път бяхме сформирали водни станции с по тридесет хиляди съдове, пълни с вода, закопани в земята.
Бяхме приблизително петдесет хиляди души и много животни, включително моето намаляло стадо от антилопи гну. Коли прекарваха вода от реката всяка вечер. Работата им беше нескончаема.
Изчакахме на брега изгрева на новата луна да освети нашия път през пустошта. Въпреки че заминаването ни беше планирано за този по-хладен сезон на годината, горещината можеше да се окаже смъртоносна за хора и животни. Поради тази причина щяхме да пътуваме само през нощта.
Два дни, преди да сме готови за прекосяването, моята господарка каза:
— Таита, кога за последен път ходихме с теб за риба? Приготви си копието и малката лодка.
Разбрах, че иска да разговаряме за нещо много важно. Носехме се по зелените води, докато лодката стигна до една върба на далечния бряг извън обсега на любопитните.
Първо поговорихме за неизбежното отклонение по пустинния път и перспективата за завръщането ни в Тива.
— Кога отново ще видя блестящите й стени, Таита? — въздъхна господарката, а аз нямах отговор за въпроса й.
— Ако боговете са благосклонни, може да сме в Елефантина през следващия сезон, когато водите на Нил ще отведат корабите ни през първия праг. След това сполуката ни ще се оттегли както водите на реката, с опасностите и случайностите на войната.
Обаче това не бе причината, поради която тя ме бе накарала да излезем в реката. Очите й се насълзиха, когато попита:
— Колко време измина от смъртта на Танус, Таита?
Отвърнах със задавен глас:
— Той се отправи към полетата на рая преди три години, господарке.
— Значи са изминали много месеци, откакто за последен път лежах в ръцете му — размишляваше тя.
Аз кимнах. Не знаех в каква посока ще се насочат въпросите й.
— Сънувам го почти всяка нощ, Таита. Възможно ли е той да се завърне и да остави своето семе в утробата ми, докато спя?
— Всичко е възможно — предпазливо отвърнах аз.
— Ние казахме на народа, че Техути и Беката са заченати по този начин. Но всъщност не съм чувал това да се случва.
Известно време останахме мълчаливи и тя потопи ръка във водата, сетне я вдигна и заразглежда капките по върховете на пръстите си. Тогава отново заговори, без да ме погледне.
— Мисля, че очаквам дете — прошепна тя. — Червената ми луна изчезна.
— Господарке — отвърнах тактично и тихо аз, — ти наближаваш възраст, в която реките на утробата ти започват да пресъхват. Египетските жени са като пустинните цветя: процъфтяват рано, но също така бързо увяхват.
Тя поклати глава.
— Не, Таита. Не е това. Чувствам детето да нараства в мен.
Загледах я мълчаливо. Още веднъж долових крилата на страха да пърхат леко около мен, от което ме полазиха тръпки.
— Не е нужно да ме питаш дали познавам друг мъж. — Този път тя ме погледна право в очите. — Знаеш, че той бе единствен.
— Сигурен съм. Все пак не мога да повярвам, че си забременяла от дух, независимо колко го обичаш. Вероятно желанието ти за още едно дете е възбудило въображението ти.
— Пипни корема ми — заповяда тя. — Това нещо в мен е живо и нараства с всеки изминал ден.
— Ще го сторя довечера в каюта ти. Не тук в реката, където някой може да ни види.
Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.
Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.