— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!
Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.
— Велики Египте, мога ли да говоря?
Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.
Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.
— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.
Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:
— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.
— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.
— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.
— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.
И младият мъж отново трябваше да иска тишина.
— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.
Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:
— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.
— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.
— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!
Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.
Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.
— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.
В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.
В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:
— Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско — проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. — През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.
Под тежкия грим върху лицето на фараона се изписа дълбоко недоумение. Стоеше сбърчил вежди, а устните му леко трепереха, без да знаят какво точно да кажат. Уви, боговете не го бяха дарили с бърз и остър ум! След известно време той като че ли реши каква да бъде съдбовната му присъда, но тъкмо да отвори уста, Танус го изпревари и посочи с меча си входа на светилището.
През разтворените врати се зададе нова върволица хора, толкова необичайни на вид, че дори фараонът остана с отворена уста. Начело вървеше Кратас, който беше вдигнал предпазителя на шлема си и държеше меч в дясната си ръка. Онези, които го следваха, бяха със завързани ръце, боси и гологлави и носеха само препаски. Приличаха на роби, които господарят им води за продан на пазара.
Аз самият не откъсвах поглед от господаря Интеф и видях стъписването, което се изписа на лицето му. При вида на пленниците той неволно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил. Явно ги познаваше всички, но сигурно ги беше мислил за мъртви. Почти незабележимо извъртя глава към една малка, губеща се под ленените покривала вратичка в стената — единствения изход за бягство. Но Ремрем проследи погледа му и пристъпи вдясно, за да му затвори пътя. Като разбра, че така няма да се спаси, господарят Интеф отново се обърна към царя и високо вдигна глава.
Шестимата завързани пленници се наредиха пред трона и по заповед на Кратас коленичиха и сведоха покорно лица към земята.
— Кои са тези нещастни създания? — попита фараонът, а Танус се надвеси над първия от тях, сграбчи го и го вдигна на крака. Лицето на пленника беше осеяно с дупки от шарка, а сляпото му око блестеше на слънцето като сребро.
— Божественият фараон попита кой си — тихо изрече Танус. — Няма ли да отговориш на въпроса му?
— Велики Египте, казвам се Шуфти — рече разбойникът. — Допреди време бях главатар на Свраките, но Ах-Хор унищожи цялата ми банда в изоставения град Галала.
— Кажи на царя си кой ти беше повелител тогава.
— Повелител ми беше Ах-Сет — отговори Шуфти. — Клел съм се във вярност към него и съм му плащал като данък една четвърт от плячката си. В замяна на това той ме пазеше от закона и ми даваше сведения за всички мои жертви.
— Покажи на царя кой е Ах-Сет! — заповяда му Танус.
Шуфти пристъпи напред, застана лице в лице с господаря Интеф и го заплю.
— Ето това е Ах-Сет! И нека червеи гризат трупа му!
Кратас го отведе настрана, а Танус нареди на следващия разбойник да се изправи.
— Кажи на царя кой си.
— Казвам се Ахеку. Бях главатар на Свраките, но вече всичките ми хора са мъртви.
— Кой ти беше повелител? На кого плащаше данък? — попита го младият мъж.
— Повелител ми беше господарят Интеф. Част от плячката ми отиваше в хазната на великия владетел.
Великият владетел слушаше невъзмутимо отправените му обвинения, без да им отговаря. През цялото време, докато разбойническите главатари повтаряха все едно и също, той дори не се опита да протестира.
— Господарят Интеф беше моят повелител. Господарят Интеф е Ах-Сет.
Наоколо цареше потискаща тишина, по-мъчителна и от горещината. Някои наблюдаваха разбойниците с ужас и неприкрита омраза, други стояха объркани и невярващи. Но никой не се осмеляваше да надигне глас срещу господаря Интеф, преди да е чул какво ще каже фараонът.
Срещу великия владетел се изправи и последният от пленените главатари. Той беше висок, строен мъж, със стегнати мускули, почернял от слънцето. Личеше си, че във вените му тече кръв на бедуин, защото очите му бяха черни като въглен, а носът — крив като орлов клюн. Носеше дълга брада, а в погледа му се четеше гордост и надменност.
— Името ми е Басти — гласът му звучеше по-ясно от тези на събратята му преди него. — Наричат ме Басти Жестокия, макар да не знам защо — усмихна се той на зловещото си чувство за хумор. — Бях един от главатарите на Свраките, докато Ах-Хор не изби хората ми. Мой повелител беше господарят Интеф.
За разлика от другите той не беше отведен веднага настрана. Танус имаше да го пита още нещо.
— Кажи на царя познаваше ли ти Пианки, господаря Хараб, който навремето беше един от знатните люде в Тива?
— Познавах го, и то добре, защото съм си имал вземане-даване с него.
— И в какво се изразяваше то? — попита го младежът.
— Разграбвах керваните му. Изгарях реколтата му. Нападнах мините му в Сестра и след като се забавлявах до смърт с миньорите му, никой повече не посмя да си покаже носа там. Изгорих му къщите. Пращах хората си в градовете да говорят лошо за него, така че да опетня името му пред народа и владетеля. Помогнах на други, които искаха смъртта му, докато накрая той сам не посегна към чашата с отрова.
Докато фараонът слушаше всичко това, камшикът в ръката му затрепери, а едната му вежда заигра в нервен тик, какъвто съм забелязвал и преди у него като израз на дълбока мъка.
— Кой ти заповяда всичко това?
— Всичко това вършех по нареждане на господаря Интеф, който ме възнагради за услугите ми с цял тах чисто злато.
— Какво се надяваше да спечели господарят Интеф от разоряването на господаря Хараб?
Басти се усмихна и сви рамене.
— Господарят Интеф сега е велик владетел, а Пианки, господарят Хараб е мъртъв. Според мен господарят Интеф получи точно каквото искаше.
— Ще потвърдиш ли, че никога не съм ти обещавал помилване или каквото и да било друго в замяна на признанията ти? Ясно ли ти е, че при всички случаи те чака само смърт?
— Смърт ли? — засмя се Басти. — Никога не съм се страхувал от нея. Тя е брашното на хляба, който цял живот съм месил. След като съм нахранил толкова други, защо да не опитам и аз от него?
Дали беше смел човек, или просто е бил глупак, така и не разбрах. Но аз не му се възхищавах, нито почувствах някакво съчувствие към него. Именно към хора като Пианки, господаря Хараб, и сина му Танус винаги е тегнело сърцето ми и само тях можех истински да уважавам.
В очите на моя приятел също нямаше и капчица милост. Знаех, че и той изпитва към разбойника същите чувства като мен, а видях как ръката му побелява, докато стиска дръжката на меча.
— Отведете го! Нека царят реши каква да бъде съдбата му.
Беше му трудно, но все пак успя да се овладее и да коленичи пред фараона.
— Направих всичко, което ти искаше от мен, божествени Мамос, владетелю на цял Кемит. Сега очаквам новите ти заповеди.
Порази ме достойнството, с което Танус се държеше пред лицето на смъртта.
В храма продължаваше да цари пълна тишина. Господарката ми дишаше тежко до мен. В един момент грабна ръката ми и силно я стисна.
Най-накрая фараонът заговори. Какво беше учудването ми обаче, когато усетих нерешителността в гласа му. На него просто му се искаше обвиненията срещу господаря Интеф да не се окажат верни. Нали толкова години му се беше доверявал за всичко.
— Господарю Интеф, ти чу обвиненията, отправени към теб. Как ще се защитиш?
— Божествени фараоне, можем ли да ги наречем обвинения? За мен това са просто фантазиите на младеж, разяждан от завист и амбиция. Да не забравяме, че баща му е престъпник и предател. Мотивите на господаря Танус са повече от ясни. По една или друга причина той е решил, че предателят Пианки е могъл да стане велик владетел на мое място, и желае да припише на мен вината за разорението му.
Само едно махване с ръка беше достатъчно на господаря Интеф да унищожи всичко, което Танус бе подготвял повече от година. Думите му прозвучаха точно на място и явно съмненията на царя само се подсилиха. Дори не му беше и минавало през ума, че господарят Интеф може да го лъже, и сега отново бе готов да му повярва.
— Ами какво ще кажеш за свидетелството на разбойническите главатари? — най-сетне попита фараонът. — Как ще им отговориш на тях?
— На разбойническите главатари ли? — зачуди се господарят Интеф. — Та те не са ли просто едни жалки престъпници? Не признават ли сами, че цял живот са крали, убивали, изнасилвали жени и деца? Да търсим истина в словата им, е все едно да търсим чест и достойнство у животните на полето. — Господарят Интеф посочи с пръст пленниците, които наистина бяха полуголи и навързани като добитък. — Погледни ги само. Велики Мамос! Не са ли точно това хората, които ще се продадат за шепа злато или пък ще кажат това, което им се нареди, само и само да отърват кожата си? Нима ще повярваш на тях, а не на човека, който цял живот ти е служил вярно?
При тези думи царят неволно кимна. Той винаги беше чувствал великия владетел за свой приятел, беше го удостоявал с почести и подаръци; можеше ли сега да не се вслуша в гласа му?
— Това, което казваш, е истина. Ти винаги си ми служил честно и безкористно. А за тези хора честта и достойнството са непознати. Възможно е наистина да говорят каквото им е било казано.
Господарят Интеф усети, че везните се накланят в негова полза, и бързо се възползва от това.
— Досега слушахме само думи и нищо друго. Но такива тежки обвинения трябва да бъдат подкрепени с доказателства. Има ли в цял Египет поне един човек, който да изложи истински доказателства против мен? Ако има, нека излезе отпред. Аз ще отговоря на всичко, в което ме обвини. Но ако никой не притежава нищо срещу мен, тогава на кого да отговарям?
Виждаше се, че думите му съвсем объркват фараона.
Той обходи с поглед присъстващите в храма, сякаш се надяваше да открие с очите си доказателствата, за които говореше господарят Интеф. Най-накрая се обърна към Танус:
— Господарю Танус, с какво, освен с показанията на тези престъпници, можеш да подкрепиш обвиненията си?
— Звярът добре е прикрил следите си — призна младежът — и се е прибрал в леговището си, което никой не може да открие. Аз нямам никакви веществени доказателства срещу господаря Интеф, но може би някой друг ще ни каже нещо по въпроса. Някой, който ще добие повече смелост след това, което се чу днес. Молбата ми е, Велики Египте, попитай народа си няма ли да се намери кой да ни помогне с нещо, за да разрешим въпроса.
— Фараоне, това е подло — изведнъж се разгорещи господарят Интеф. — Така всички мои врагове могат да се възползват от случая, за да ме оклеветят пред теб и пред народа.
Но фараонът му даде знак да замълчи.
— Който даде лъжливи показания, ще го заплати с главата си — увери той владетеля и се обърна към тълпата: — Поданици! Граждани на Тива! Всички чухте обвиненията, които бяха отправени срещу моя верен и обичан владетел. Има ли сред вас някой, който да притежава доказателства в подкрепа на господаря Танус? Може ли някой от вас да свидетелства срещу господаря Интеф? Ако е така, то призовавам ви да говорите.
Преди да се осъзная какво върша, вече бях скочил на крака и извиках толкова силно, че сам се стреснах от гласа си:
— Аз съм Таита и навремето бях роб на господаря Интеф. Аз имам да покажа нещо на Ваше Величество.
Фараонът ме изгледа от трона си и леко се намръщи:
— Да, знам те кой си, лекарю Таита. Можеш да излезеш отпред.
Докато слизах от дървените трибуни, за да застана пред царя, за миг погледът ми срещна този на господаря Интеф и едва не се спънах. Сякаш омразата, която той изпитваше към мен, беше приела плът и искаше на всяка цена да ми прегради пътя.
— Божествени фараоне, това е просто някакъв си роб — хладно отбеляза господарят Интеф. — Нима може да се вярва на думата на един роб, когато свидетелства срещу висш държавен служител и при това благородник!