— Аз ли? — навярно възнамеряваше да се възмути, задето бях започнал да разпитвам нея, дъщерята, но след като помълча тридесетима секунди, намери за благоразумно да отмине това обстоятелство. — Когато удари единадесет часът, татко беше в хола и разговаряше с някого по телефона — рече тя. Помисли отново тридесетина секунди и допълни: — Този зумер — посочи тя, — който татко инсталира, за да чува телефона, позвъня минута-две преди да удари единадесет часът.
— Минута или две — това не е едно и също! — рекох.
— Две минути! — обади се доктор Беровски. — Телефонът позвъня точно две минути преди да удари единадесет часът.
— Ти пък откъде си чул часовника? — учудено се извърна към него Надя. — По това време ти беше в кухнята. Оттам не може да се чуе кога бие часовникът!
Ето че разговорът започваше любопитно още от самото си начало! Идеше ми да извикам: „Спрете, милинки, карайте се, за косите се хванете, от това ще имам само полза!“ и доволно да потъркам ръце. Но се въздържах; когато Надя „настъпи“ доктора, аз дори не мигнах с око.
— Нямам предвид часовника! — усмихна се снизходително Беровски. — Камбаната му трябва да е като на катедралата „Александър Невски“, за да го чуя в кухнята чак, разбира се. Но от кухнята до хола е близо. Когато телефонът звъни в хола, в кухнята се чува. Аз тъкмо поглеждах часовника си, когато телефонът иззвъня.
— По какъв повод погледнахте точно в този момент часовника си? — намесих се аз.
— Имам навик да поглеждам често-често часовника си! — отговори д-р Беровски, след като помълча.
Направих се на наивен:
— Този навик е свързан навярно с професията ви?
Той повдигна рамене.
— Ами сигурно! — леко се ухили насреща ми окървавеният Кодов. — Докторът следи по часовник на колко минути забременелите бацили се освобождават от бременност!
— Ако ти е весело, излез навън да се посмееш! — стрелна го с убийствен поглед жена му.
— Напротив! — каза Кодов и запали цигара. — Когато ми е най-мъчно, тогава ме избива най-много на шеги.
— Колко остроумно! — направи презрителна гримаса жена му.
— Толкоз мога! — каза Кодов.
— Съпружеската двойка Астарджиева — Кодов ще се скара заради мен! — погледна ме д-р Беровски. Лицето му имаше насмешлив израз и в същото време изглеждаше замислено. — Как ви дойде наум този часовник! — погледна ме той с лек укор в гласа си.
— Просто ми хрумна! — рекох. И понеже знаех от Данчев кои от гостите са били в гостната, когато професорът е бил убит, направих ново „салто“: — В момента на убийството тук сте седели всички с изключение на доктор Беровски, който е бил в кухнята, доколкото разбирам, така ли?
— Така е, но с едно малко уточнение! — каза д-р Беровски. — Аз бях в кухнята наистина, а Красимир Кодов въобще го нямаше в апартамента. По същото време той е бил в мазето.
— В мазето ли? — изненадах се аз.
— Ами как иначе! — понечи да се усмихне Кодов, но като срещна потъмнялото лице на жена си, тутакси смръщи вежди. — Най-долните по образование слизат най-долу, в мазето. Такъв е законът в тази професорско-докторска къща. И понеже аз съм с най-долно образование, аз слизам в мазето. Аз имам полувисше образование, жена ми — висше, а братчето й — две нисши. Беровски и Буков имат докторати, Любенов е кандидат на науките. Затова моят тъст, покойният, вечна му памет, казваше: „Краси, я вземи каната и ножа да наточиш вино и да отрежеш от шунката!“ За такава работа все аз му се изпречвах пред очите. Защото аз съм един полувисшист, нали, а другите са по категория къде-къде по-горни от мен! Как тъй ще слизат? И аз слизах, понеже дамаджаната с виното и опушеният бут са долу в мазето, а да слезе човек в мазето трябва да слиза, а не да се изкачва. Никой не е виждал човек да слиза в мазето, като се изкачва, нали?
— Тази вечер в колко часа слязохте долу? — попитах Кодов.
— Вижте, аз нямам тоя навик да си поглеждам минута по минута часовника, както прави уважаемият доктор Беровски. Не знам в колко часа съм слязъл в мазето.
— А в колко часа излязохте?
— Това вече съвсем не зная. Долу, в мазето, съм загубил представа за време.
— Как?
— Така. Глътнах си индивидуално от виното и върху съзнанието ми започна да действува Айнщайновият закон за относителността.
Погледнах към Беровски.
— Доктор Беровски — запитах го, — вие бяхте ли тук, когато професор Астарджиев е наредил на зет си Кодов да слезе в мазето?
— Бях.
— Колко показваше часовникът?
— Единадесет без десет.
— Сигурно?
— Плюс-минус половин минута.
— В колко часа гражданинът Кодов се завърна от мазето?
— Не мога да ви кажа с абсолютна точност, другарю следовател. В момента, когато аз се завърнах от кухнята и влязох тук, той вече стоеше на прага.
— Когато той вече стоеше на прага, колко показваше часовникът?
— Около единадесет часа и три минути.
— Гражданино Кодов, вие сте се завърнали тук в единадесет часа и три минути. Носехте ли шунката и виното или тия неща оставихте в кухнята?
— Нищо не е оставял в кухнята! — каза натъртено доктор Беровски.
— Ах, да! — рекох. — Вие, докторе, сте били по това време в кухнята. Извинявайте.
— Моля! — кимна ми д-р Беровски.
— Гражданино Кодов, къде оставихте шунката и виното? Или носехте тия неща с вас?
— С дясната си ръка, другарю следовател, носех ножа и каната с виното, а с лявата — паницата с няколко парчета шунка. — Той замълча.
— После? — подканих го аз. — Къде оставихте ножа, каната с виното и паницата с шунката?
— Не ги оставих никъде, защото ги изтървах. И вие щяхте да ги изтървете, ако бяхте видели такава картинка, каквато видях аз!
— Какво видяхте?
— Моят тъст лежеше на пода върху дясното си рамо, между масичката за телефона и входната врата за коридора. Под него, върху балатума, тъмнееше локва кръв. Като видях тази картина, аз направо, както се казва, се шашнах! И кой не би се шашнал на мое място, ще попитам?
— Да, разбира се! — рекох. — И какво стана с ножа, шунката и виното?
— Изтървах ги. Най-напред в позамаяната ми глава се мярна мисълта, че професорът е получил мозъчен удар или нещо подобно. Той отиваше напоследък зле, туй може да го потвърди и уважаемата ми съпруга, дъщеричката му. Така ли е, Надя? Вървеше зле.
— И по-нататък? — прекъснах мълчанието, което някак си зловещо беше се възцарило в гостната. — Вие изтървахте ножа, шунката и виното?
— Майната им? Извинявайте! Извинявай, Надя. — Той ме изгледа с тежки и изпълнени с ненавист очи. — Ако вие продължите — рече той и поклати глава — с този нож, с тази кана вино и с тази шунка — и на вас ще кажа същото. Дявол да го вземе, не ви ли иде наум друго да питате, ами все за това?
— Да, да! — рекох. — Значи ги изтървахте. Кога? В секундата, когато влязохте, или…?
— В моя недоучен мозък — продължи Кодов, като отмина въпроса ми — представата за мозъчен удар винаги се е свързвала с представа за кръв. От устата и носа ли, от ушите ли, но непременно шурти кръв, разбирате ли? „Получил е удар!“ — рекох си и моментално коленичих до него, опитах се да вдигна главата му, изобщо — да го повдигна някак, да видя жив ли е… знам ли! Просто исках да разбера навярно каква е работата, да помогна? И тогава забелязах, че кръв тече не от устата му и не от носа му, а откъм гърба, изпод лявото му рамо? Работата светкавично ми стана ясна като две и две: някой го беше намушкал с нож!? Изтичах дотук и извиках от прага: „Професорът е убит!“? Чак по-късно видях, че целият съм се омацал с кръв.
Настъпи мълчание за известно време, после аз запитах д-р Беровски:
— Доктор Беровски — рекох, — вие къде точно бяхте, когато гражданинът Кодов извика от тоя праг: „Професорът е убит!“
— На половин стъпка от него — усмихна се тънко докторът. — Когато той застана на прага и произнесе ужасните си думи, аз бях по средата на коридора, между кухнята и гостната, така че можах добре да го чуя. Когато влязох в гостната, той все още стоеше на прага, не можеше да се помести от смущение.
— Така ли беше? — обърнах се аз към лаборанта Веселин Любенов.
— Ами… почти! — отговори уклончиво лаборантът.
— Обяснете! — рекох. — Защо „почти“?
— Доктор Беровски иска да каже, че е бил на една-две секунди разстояние от Красимир Кодов, когато Красимир Кодов е произнасял фразата си „Професорът е убит!“ И затова го е чул, защото, казва той, разстоянието между него и Кодов е било равно на някакви си една-две секунди. А според мен — в никакъв случай не твърдя, че съм точен, но така ми се струва — д-р Беровски влезе в гостната 7 до 8 секунди след като Кодов беше произнесъл вече своята фраза.
— Твоите секунди, момчето ми, са били доста длъжки! — усмихна се полуснизходително, полупрезрително д-р Беровски.
— Вие искате да кажете, другарю Любенов, че д-р Беровски едва ли е могъл да чуе думите на гражданина Кодов? — рекох аз с възможно най-спокоен тон, макар че в мен бучеха тържествените химни на сто оркестъра от по сто души. — Помислете си — рекох, — това ваше уточнение съдържа едно много тежко подозрение по отношение на доктор Беровски!
— Какво подозрение? — изправи се от мястото си д-р Беровски. Лицето му се изопна и придоби един суров и зъл израз. — Какво подозрение могат да възбудят срещу мен необмислените приказки на това момче?
— Не закачай следователя, аз ще ти обясня! — стана на свой ред от мястото си окървавеният Красимир Кодов. — Ако ти, докторе, си дошъл 7 или 8 секунди след като АЗ съм съобщил новината на почитаемите гости, ти естествено не си могъл да чуеш от мен нито една думичка. Питанката е такава; като не си чул от мен печалната новина, КОЙ тогава ти е съобщил за убийството! И КАК си узнал изобщо, че моят тъст е убит?
— Ако ти си „откачил“ — каза Беровски, като седна отново в креслото си и сложи крак върху крак, — това не ме учудва ни най-малко, тъй като тази вечер ти си пийна достатъчно винце, за да съзнаваш какво дрънкотиш. Но ме учудва това момче — Любенов! На неговата възраст да нямаш чувство към секундите? И при това той е лаборант, моля ви се! Лаборантът трябва да има чувство дори към частите от секундата, камо ли към самата секунда като единица мярка за измерване на бактериологичните процеси! — Той разпери ръце и по лицето му се изписа израз на безкрайно и на горчиво недоумение.
— Аз изказах само едно свое впечатление! — обади се Любенов. — И не разбирам защо д-р Беровски взима думите ми толкова надълбоко!
— Ха де! — каза с мрачна шеговитост Кодов.
— Вие какво мислите по въпроса? — обърнах се към д-р Буков. — Имате ли мнение за секундите?
— Смятам въпроса относно секундите за мъчно установим! — отвърна тихо д-р Буков. — А може би и за неустановим! — добави той, след като помълча.
Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно — рекох си наум. — Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“
— Благодаря! — кимнах на д-р Буков. — Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.
— О, да! — каза д-р Буков.
Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ — рекох си наум.
Изправих се от мястото си:
— Петнадесет минути почивка! — рекох. — Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но — поединично.
С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.
Сипеше се дребен сняг.
5.
— Другарко Кодова, освен баща ви, кой друг живееше в този дом?
— Баща ми живееше сам. Откакто се нанесохме с мъжа ми в собствено жилище, той остана в апартамента сам.
— Но нали казахте преди малко, че имате брат, който работи в Либия. Когато се завръща в София, не отсяда ли при баща си?
— Отсяда, но бих казала — формално. Повечето време от отпуската си прекарва? — Тя повдигна рамене.
— Да — рекох. — Баща ви е живял сам. Е, добре, но жилището, простете ме за израза — не прилича никак на ергенско, нали?
Личеше си, че тази тема не й беше приятна, но понеже продължавах да я гледам въпросително, тя отговори на въпроса ми подчертано кратко и сухо:
— Баща ми си услови една жена за „икономка“ още в деня, когато ние се изнасяхме.
— Което означава, че той е познавал предварително тази жена?
— Баща ми беше вдовец от двадесет години!
— Имам предвид икономката — рекох.
— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.
— Значи е възрастна жена?
— Не бих казала. Дора е на моите години.
— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.
— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!
— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?
— Освен мен и брат ми?
— Освен вас и брат ви!
— Дора. Тя ще си направи устата.
— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?
— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.
— А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?
— Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село — къща с два декара двор. После му дойде друг ум — реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!
Аз нарочно се усмихнах и попитах:
— Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?
— Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. — Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. — Не знам! — Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.
А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.
Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.
— Гражданино Кодов — рекох аз, — повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?
— Колко пъти ще ви разправям едно и също! — рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. — С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата — паницата с шунката!
— Оставихте ли някъде ножа, каната и паницата, преди да влезете в хола?
— Че защо да ги оставям?
— Помислете си! — рекох.
— Какво има за мислене, дявол да го вземе! — избухна Кодов.
— Кодов — рекох му и повдигнах пръст, — сега ще заповядам да сложат в ръцете ви пълна кана, нож и паница с шунка и ще поискам да видя как ще си отворите външната врата, без да оставите тия неща на земята поне за един миг!
— Глупости! — каза Кодов. — Вратата беше отворена, аз я побутнах само с крак!
— Отворена казвате. Хм? Нима сте оставили вратата на апартамента отворена, когато сте тръгнали за мазето? Не ми се вярва, Кодов! Помислете!
Кодов помълча една минута, после рече:
— Какво ще му мисля! Друг човек в мое отсъствие нито е влизал, нито е излизал! Значи проклетата врата съм оставил отворена аз!
— Да речем! — рекох и помълчах на свой ред. — Бутнали сте с крак отворената врата, влезли сте вътре, видели сте трупа на професора и от изненада или уплаха — все едно — изтървали сте нещата си на пода. Добре! После сте коленичили до трупа и след като сте разбрали, че тъстът ви е бил намушкан с нож — хукнали сте за гостната, да съобщите там тази ужасна новина.