— Е, добре! — рекох с досада, защото предчувствувах, че тоя самоуверен мой помощник ще отвлече вниманието ми от тържественото биене на онази, най-голямата камбана. — Какво като е срещнал портиерката?
— Разказал й е с няколко приказки за снощната трагична случка, а тя знаете ли какво му казала?
— Не знам! — повдигнах рамене.
— Рекла му: „Ами онази курва арестувахте ли?“
— Коя? — попитал сержантът Рашко.
— Ами Дора, икономката му! — казала портиерката.
— Защо икономката на професора да е курва! — възмутил се нашият човек.
— Защото тази мръсница живее с професора, а митка в същото време и мърсува в апартамента с неговия помощник, доктор Беровски!
— Хм! — казал сержантът Рашко. И отново попитал: — Дето митка си е нейна работа, но защо трябва да коли професора?
— Ами да му вземе апартамента бе, будала! — пукнала го с пръст по челото портиерката. — Когато една жена коли мъж, прави го по две причини — обяснила му тя. — Или заради друг мъж, или заради имот. А тази курва е заклала професора и заради едното, и заради другото. И не се пули такъв! — му рекла. — Защото веднъж, като й направих забележка, че не си трие както трябва краката на изтривалката, тя побесня и ми рече: „Ще видиш ти, кикиморо, какво хорце ще ми играеш, когато този апартамент стане мой!“
Помълчах някое време и отново повдигнах рамене.
— Виж ти! — рекох.
Голямата камбана на храм-паметника „Александър Невски“ като че ли беше престанала да бие.
— И аз — каза лейтенант Манчев, като се усмихваше много нахално, — и аз — рече той, — за да не ви смущавам, докато вие проучвахте кабинета на професора, заповядах в службата — от ваше име — да снемат още начаса отпечатъци от пръстите и обувките на икономката Дора и същата да бъде поставена под наблюдение до ново разпореждане. — Манчев отново се усмихна нахално: — Аз смятам — каза той, — че вие сам щяхте да издадете заповед в същия смисъл.
Рекох, загледан в снега, който прелиташе покрай прозореца:
— Благодаря на сержант Рашко за проявеното усърдие. Ще подам рапорт да му се изкаже похвала!
2.
— И същевременно — обърнах се към лейтенант Манчев — ще подам рапорт до Управлението да бъдете наказан с мъмрене!
— Защо? — почти подскочи от мястото си лейтенант Манчев. — В какво съм се провинил, другарю майор, та ще искате да бъда наказан?
— Проявили сте несъобразителност! — рекох. — Издали сте ни пред икономката. Толкова ли не ви минава през ум?
Манчев премига и лицето му като че ли започна да се удължава.
— Като изпращате нашите хора при нея, за да снемат отпечатъци, вие косвено я предупреждавате, че е под подозрение. И ако наистина участвува с Беровски в това престъпление, тя незабавно ще му се обади, за да се УГОВОРЯТ двамата какво да приказват пред органите на милицията и изобщо — какво поведение да държат!
— Прав сте, другарю майор! — въздъхна Манчев и по лицето му се изписа израз на безкрайно огорчение. — Избързах и туйто! — И той махна с ръка така, сякаш всичко, свързано със следствието, беше отишло вече по дяволите.
— Съобразителността е най-важното качество на един инспектор от милицията! — рекох.
— Безусловно, другарю майор! — каза Манчев. — Ако бях на вашето място, щях да направя същата забележка на провинения!
Стана ми и смешно, и тъжно. Хитър ли искаше да се прави тоя човек или изобщо си беше веселяк? Но да се заяждам беше безсмислено — и не защото не си струваше, а поради простата причина, че нямаше време. „Белезниците ще ръждясат, докато се разправям с такива екземпляри!“ — рекох си и се извърнах към сержанта Наум:
— Сержант Наум — рекох, — обадете в Управлението да прекъснат незабавно телефонната линия на икономката Дора. А вие, сержант Рашко, тичайте долу доведете вашата приятелка, портиерката!
3.
Всичко във външността й изглеждаше остро, остри костеливи рамене, остър изшилен нос, остра брадичка, остър поглед на остро взиращите й се котешки очи — затова ми се видя от тоя тип жени, дето са злобливо-любопитни и отмъстителни.
— Как се казваш? — попитах я, като нарочно не я поканих да седне.
Тя отвърна сухо:
— Тука всички ми викат „лельо Маро“!
— Лельо Маро — рекох, — в колко часа пристига на работа икономката на професора Дора Басмаджиева?
— Къде 8 и половина.
— Не закъснява ли понякога?
— Не закъснява.
— Добре, лельо Маро. Иди за малко в коридора и почакай. Ще те повикам отново!
Когато затвори вратата подире си, аз рекох на инспектора Данчев:
— Направете всичко, каквото трябва, но тази Дора Басмаджиева не бива да се среща с доктор Беровски, преди ние да сме й видели очите тук! Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам! — изправи се Данчев.
По тънките му устни се мярна една скептична усмивка, но не проговори повече нито дума. Излезе.
Рашко въведе отново портиерката. Сега аз учтиво й посочих един стол:
— Заповядай, лельо Маро! Предполагам, че знаеш вече за нещастието с професора? Научила си?
— Че да не живея накрай света. Аз първа научавам всичко.
— Правилно. Портиерите знаят всичко, защото покрай тях минава всичко.
Леля Мара не обърна внимание на тази сентенция.
— Откога си портиерка на тази къща?
— Ами че, откакто я построиха.
— Значи познаваш, както се казва, от игла до конец всичко, каквото се е случвало по етажите, така ли?
— Ти питай, аз ще ти кажа, каквото зная.
— Да започнем от тавана. Кой живее на таванския етаж?
— Какъв ти етаж, горе има само една стая с кухничка.
— Е? Има ли някой горе?
— В днешно време, другарю, празно няма. Таванчето беше собственост на инженера от първия етаж. Когато той се спомина, вдовицата му го продаде на една медицинска сестра.
— Как се казва тази медсестра и къде работи?
— Казва се Калинка, работи в болницата за чужденци.
— Е, и какво знаеш за Калинка?
— Като млада била хуруспия първа класа, сега мели каквото й падне на късмета. Гледа, горкичката, да върже някой будала, докато мъзгата й не е секнала съвсем.
— Много добре. Да видим сега какво става на четвъртия етаж. Разправяй!
— На четвъртия етаж не му провървя. Споминаха се и стопанина, и стопанката. Остана едно синче, инженерче в Кремиковци. Хайванчето взема, че се ожени за една хуруспия, модистка ли, моделиерка ли от завода за готово облекло „Първи май“. Инженерчето деяни нощем в завода, а тя се търкаля с върколаци вкъщи. Разведоха се, ама апартамента стана неин, защото при нея остана детенцето им, едно момиченце на три годинки.
— А инженерът?
— Инженерът отиде да живее под наем, а тя повтори с един финансов ревизор, един дърт пръч, вдовец, двайсет лазарника над нея. Ревизорът прави ревизии из провинцията, а тя спи с едно биче, ама тъй му се пада на дъртия пръч!
— Къде работи касиерът?
— Сега прави далавери в ресторант „Северна звезда“, а преди беше в ресторант „Ялта“, но оттам го изгониха преди шест месеца, а още по преди не съм чула откъде са го изгонили.
— На първия етаж кой живее?
От тоя свят на хуруспии, хайванчета, дърти пръчове и бичета взе да ми се завърта главата, сякаш пушех серт цигара без филтър.
— Стопанинът на първия етаж се спомина преди две години, там живее вдовицата му, жена на години вече, пенсионерка. Има две дъщери, но и двете не са при нея. Тя е прибрала едно свое племенниче, издържа го да следва за архитект.
— Е, слава богу! — рекох, а Манчев, идиотът му, той се изсмя на глас.
— Ти прескочи втория етаж, другарю! — напомни ми леля Мара.
— Разсеян съм! — рекох. — Какъв човек беше по характер професорът?
— Пинтия беше, скръндза. Ако изпуснеше петаче например, ще сложи очила и ще търси кахърен туй петаче, гаче наполеон е изтърсил из кесията си! Иначе беше златен човек.
— Я виж! — направих се на учуден.
— Пинтилъкът му си беше наследствен, другарю, за наследствени качества човек не се кори!
— А златото? — рекох. — Какво беше „златно“ в характера му?
— Ще ти кажа, другарю. Той беше най-редовния от редовните хора на тази къща, най-прибрания.
— За умрелия не се приказва лошо, но ти имай предвид, лельо Маро, че пред властта се приказва всичко — и за доброто, и за лошото!
— Ти мене не ме учи, не съм аз вчерашна! — стрелна ме леля Мара. — Нали виждаш, че аз приказвам еднакво и за лошото, и за доброто! Никого не шамаросвам и никого не галя с перце!
— Хайде да говорим за златото у професора! — рекох. — Какво му беше доброто на тоя човек?
— Какво? Срещне ли ме сутрин: „Добро утро, лельо Маро!“ Вечер: „Добър вечер, лельо Маро!“ — и вдигне шапка, почит ми отдава като на кой знае каква лична жена! Той винаги ходеше с шапка — и зиме, и лете.
— Друго? — рекох.
— Лампата в неговия кабинет светеше до среднощ, делник и празник. Трудеше се като роб. Срещу болестите на хората лек изнамираше човека, а за самотията си — нищо!
— Чакай, лельо Маро! — прекъснах я аз. — Ти май се увличаш! Ще излезе според тебе, че професорът е живял като един отшелник. А туй не е за вярване. За какви самотности и прочие ще ни заблуждаваш, като знаем отлично, че той си имаше една икономка на име Дора Басмаджиева и че тя всъщност му беше държанка. Отшелник бил! Дай боже всекиму такова отшелничество! Да си имаш държанка на 36 години, ти „отшелничество“ ли наричаш това?
Леля Мара сбърчи вежди да ми отговори, но я изпревари лейтенант Манчев:
— Ако не бях женен, другарю майор, и аз бих се обрекъл на такова отшелничество, хе, хе!
Двамата сержанти наведоха глави, а по моя гръб като че ли полази насекомо. Ужасен беше тоя негов неуместен смях!
— Не чернете паметта на човека бре, че е срамота! — сряза ни с дрезгавия си глас леля Мара.
— Освен държанката — рекох, — професорът има дъщеря и зет. Извинявай — рекох, — но туй е компания — държанка, дъщеря и зет.
— Таз компания, дето споменаваш, правеше самотата му още по-гъста, другарю. Освен това — рече леля Мара и острите й очи се забиха като свредели в мозъка ми — държанката си имаше любовник, доктор Беровски, а доктор Беровски беше приятел на професора. Дъщерята на професора, Надя, си има мъж — Красето Кодов, и туй Красе също е в компанията, и също като Дора и Беровски чакаше с нетърпение доктора да умре. Към тази компания, другарю, аз ще притуря и синчето му Радой, дето вади нефт в Либия. Колко свят наброих? Четири лами! Четири лами, другарю, а сред тях той беше самичък, и при това болен, инфаркт беше изкарал. Туй ще ви кажа аз, а пък вие си приказвайте за компании, като си нямате друга работа!
Тя приличаше на една подивяла от глад котка и ако жълтите й очи имаха нокти — щеше всички ни да изподращи до смърт с погледа си, такъв яд беше се разразил в душата й!
— Не се сърди — рекох й, — нашият занаят е такъв, да разпитваме. Човек като разпитва — не до Цариград, а оттатък Цариград ще иде. Разкажи ни сега — рекох — какво знаеш за този апартамент. Кой ламтеше за него повече — Красето Кодов ли или любовниците Дора и Беровски? А освен това — продължих, — пали знаеш, че професорът има вила в Бояна и добър имот на село? Разправи ни кой за какво си точеше зъбите, голяма услуга ще ни сториш!
— Тоя лакът видите ли? — безсрамно ни показа островърхия си лакът вещицата. — Погледайте лакътя ми, пък ме оставете на мира да си гледам и аз работата! — рече тя.
4.
Като не могла да се свърже по телефона с доктор Беровски, Дора Басмаджиева тръгнала за квартирата му, наела по пътя едно такси и насмалко щяла да се изплъзне от погледа на Данчев, ако случаят не се оказал благосклонен към моя помощник — след няколко секунди се появило друго такси и с него Данчев успял да я изпревари. Макар този инспектор да не ми се нрави, струва ми се скептично настроен към мен и моите методи на работа, аз го похвалих заради съобразителността му — преди да излезе оттук, тон погледнал в телефонния бележник на професора и на буква „Б“ открил адреса на доктор Беровски. Сега съжалявам за галантността си. Вместо да остане доволен, че го похвалих, и още по-доволен, задето му изразих похвалата си, той се усмихна пренебрежително и… високомерно си замълча. Да, тия „професионалисти“ мъчно възприемат издигането на един „теоретик“ за „детектив“? Но няма как, ще преглътнат, дявол да го вземе, ще преглътнат! В живота става така, както по време на футболен мач — върти се, дявол да го вземе, върти се!
Като съдя от портрета на Астарджиев, рисуван в цял ръст, професорът ще да е бил доста висок и едър човек и едва през последните една-две години е взел да слабее и да се смалява поради тежкото си сърдечно заболяване. Затова аз си представях държанката му за „ячка“ жена, каквито са най-често жените към 36-те си години, закръглена, със солидна пазва и с овален задник като на охранена кобилка. Ето защо аз се учудих и вътрешно се стреснах, когато пред очите ми застана „жена-чивьов“, крехка и нежна като порцеланова статуйка, с миловидно лице и бистри небесносини очи. Тази малка мадона портиерката беше нарекла курва. Ха де! При това тя отговаряше толкова на понятието „икономка“, колкото един борец от свръхтежка категория би отговарял на представата например за лаборант. Един такъв от свръхтежката би изглеждал на мястото си сред колбите и другите фини стъкларии така, както миньончето-жена можеше да бъде сред масивната тежка мебел на Астарджиевия дом. Но водейки се от принципа „какво ли няма по тоя свят“, аз приех нещата такива, каквито бяха, и не дадох израз на вътрешното си смайване.
— Кой ви уведоми за трагичната кончина на професора? — попитах Дора Басмаджиева.
— Надя, дъщерята на професора.
— В колко часа?
— Предполагам, че беше около 6. Току-що бях станала от леглото и телефонът иззвъня.
— В колко часа обикновено ставате?
— Около 6.
— Как си обяснявате тогава, че на ВАС именно се обади толкова рано?
— О, много просто! — каза Дора и страните и леко порозовяха. Тя ми поиска ключа от апартамента. Сега тя се чувствува за законна стопанка на апартамента и не допуска друг да има ключ от входната врага.
— Вие какво й отговорихте?
— Отговорих й, че ще й дам ключ.
— Ключ, а не „ключа“ — така ли?
— А има ли значение?
— Вие ще отговорите, тъй като аз ви разпитвам!
— Казах на Надя, че ще й дам „ключ“ и вие разбрахте съвсем точно смисъла, които АЗ влагам в тази дума.
— Вие ще дадете на Надя „ключ“, а не „ключа“. Вие се чувствувате законна наследница на апартамента, поне толкова, колкото и дъщерята на професора. Тъй ли?
Малката женичка никак не се смути от думите ми. Тя повдигна рамене и спокойно отговори:
— В момента не мога да ви кажа нищо определено. По всяка вероятност професорът се е погрижил приживе да изрази волята си по този въпрос.
— Защо не спахте тук, а си отивахте вкъщи?
— Защото бях „икономка“ на професора, а не негова съпруга!
— Но ако бяхте „само“ икономка на професора, надали щяхте да имате претенции върху апартамента, нали?
— Аз не бях съпруга на професора. А защо се надявам на права върху апартамента — това си е лично моя работа!
— Вие може да не сте били съпруга на професора де юре, но де факто да сте били!
— Аз бях икономка на професора. Получавах от него заплата, върху която профсъюзите ми удържаха вноска за пенсионния фонд. А дали съм му била съпруга де факто — това са въпроси от чисто интимен характер, на които съвсем не съм длъжна да отговарям! По тези въпроси всеки може да мисли каквото си иска, това не ме интересува!
— Какво образование имате?
— Следвах френска филология, но не завърших.
— И с това си образование сте могли да работите на държавния или на обществения сектор. Защо избрахте „частпрома“?
— Нашето общество смята всяка трудова дейност достойна за уважение, другарю!
— Отговорете ми, моля: от частпромовския характер ли е работата на една икономка или се лъжа?