Последното приключение на Авакум Захов - Андрей Гуляшки 12 стр.


Убийство, разбира се, той ще мечтае да извърши, но няма да успее да извърши, защото на евентуалното лобно място ще бди въпреки мъглата едно закрилящо око. Когато той пристигне с празната стъкленица и с пъклените си намерения, Авакумовият човек ще бъде вече там…

— Стига си зъзнал! — побутна ме Авакум по рамото. — Я си изпий коняка, за да дойдеш ща себе си! Какво току мърдаш с устни, сякаш си приказваш сам! Да не би да тежи нещо на съвестта ти? Я си признай, признай, и ти си се въртял около стъкленицата, и твоето място е само на няколко крачки от вирусите, и ти си разхождал насам и натам разни епруветки и шишетии! Да не би ти да си похитителят? Или да си съучастник на похитителя?

Той се разсмя весело и силно, от сърце, и това донякъде ме обиди. Защо трябваше да се смее на глас? Но онази топла вълна още се разливаше в гърдите ми, тя шумеше ласкаво в кръвта ми и в душата ми сякаш звучеше песен и духаха топли ветрове.

Отпих от коняка и кимнах с благодарност на Авакум.

— Добре направи, че изпрати човек при Марина! — казах аз. — В тази мъгла всичко може да се случи, а тя е една беззащитна жена!

— Хм! — каза Авакум.

Извърнах глава и учудено го изгледах.

— Какво ти минава наум? — попитах.

Той се наведе, стъкна огъня и притури още дърва. Сетне доля коняк в моята чашка, сложи и на себе си, но отпи от чашката си едва-едва.

— Остави тази жена на мира! — каза той и аз забелязах как по лицето му премина една мрачна сянка. — Нека тя да върви по своя си път, докъдето може, а ти си гледай твоите работи. Чувствата ти към нея са една измислица, аз ще ти кажа, че те са игра на въображението, игра, с която ти се залъгваш. Престани най-после с тия игри и въображения, а се хвани на хорото по мъжки. „Дръж бутилката за шията, а жената за кръста“ — според поговорката — и плюй на всякакви фантазии, жените не обичат фантазьорите!

Добрият човек! Той ме смяташе очевидно за най-пропаднал романтик, затова ми говореше така цинично и вулгарно, та дано ми подействува! Стана ми болно за самия мен, задето карах тоя фин човек да се прави на грубиян.

Изпих коняка си наведнаж и за да му угодя, направих една щастлива, дори лекомислена усмивка.

— Непременно ще се оженя за Марина! — казах. — Тази жена наистина е много хлътнала по мен!

Да беше ме погледнал поне недоверчиво, а той само тъжно поклати глава.

Сетне той сложи един голям чайник на огъня да възвира, напълни лулата си и като натъкми червено въгленче върху тютюна, издуха няколко клъбца ароматен дим и замислено рече:

— Има истински чувства и измислени чувства. Истинските са като част от живота, превръщат се в съдба, а измислените се появяват и изчезват като сутрешните сънища — нищо не остава от тях, разсейват се, като че не са били, но при условие, че не са настъпили усложнения, че преди да им махнем с ръка не сме направили някаква фатална стъпка. Имах в Италия една история, която искам да ти разкажа, а ти си извади поука от нея, за да ти бъде от полза. Надявам се, че ще успея да я разкажа, докато капитан Баласчев отново се обади и чаят за закуската възври.

РАЗКАЗ ЗА ЮЛИЯ

— В началото на месец юни миналата година аз напуснах Асизи не без тъга, разбира се, защото кой може да напусне тоя край на спомени и на тишина, на тъмнокоси и мургави сеньорини и на евтино гъсто вино, без да жали и въздиша?

След двуседмично скитане по музеите на Флоренция заминах за градчето Н в Южна Италия, което още отдалече лъха на две взаимно изключващи се миризми: на риба и на плодове. Пристанището, окъпано в изобилно слънце, ослепително бяло, мирише винаги на риба. На риба миришат лодките, моторниците, гемиите, пясъкът, камъните. Човек добива странното чувство, че и от лазура на небето лъха рибена миризма.

Но северните покрайнини на градчето ухаят на райска градила. Тука цъфти средиземноморският юг — портокалите, лимоните и мандарините. Редом с разкоша на по-южните ширини блести, разбира се, и хубостта на умерения пояс — черешите и ябълките, кайсиите. Липсват само Адам и Ева сред тия засмени овошки, за да си представи човек как е изглеждал примерно някогашният земен рай.

Хората на това градче не живеят райски, защото повечето са сиромаси и никога не са достатъчно сити. Хотел „Прентания“, където си наех стая за две вечери, гъмжи от хлебарки и поради неизправност в санитарните инсталации подозрително мирише на популярни дезодоранти. Нямах никакви интереси спрямо градчето Н, то не притежаваше дори музейна сбирка, затова на третия ден „дигнах платната“ и се преселих в съседното крайбрежно село Санта Барбара, на 12 километра югоизточно от Н. От своя страна пък Санта Барбара се намираше само на три километра от древното селище Фотия, което представляваше всъщност истинската цел на това мое последно пътуване по чудната италианска земя. Във Фотия има развалини от византийски храм, който по архитектура напомня храма в Месемврия, и от само себе си се разбира, че аз трябваше непременно да го видя и проуча.

Санта Барбара е малко рибарско селце с чудесен златист пясъчен плаж, със скътано между два хълма заливче, където вечно дремят изтеглени на суша лодки и където от сутрин до вечер възрастни жени кърпят усърдно скъсани рибарски мрежи. Петдесетината къщички са бедни, но блестят на слънцето, защото жените ги варосват през седмица. Улици и дворове няма, по фасадите са опънати нанизи от скумрии, а на прозорците аленеят цветя, посадени в консервени кутии. През деня мъжете и юношите са в морето, старите жени кърпят мрежи, невестите варят рибена чорба и кърпят ризите на домочадието си, а девойките майсторят рамчици от мидени черупки. Когато неделен ден пристигат излетници от Н, момичетата им предлагат тия рамчици, като ги украсяват с прелестните си усмивчици. Понякога те продават и усмивките си, но това се случва много рядко, когато бащата например се разболее, а синовете са се запилели по света и няма кой да излиза в морето.

Местната кръчма се казва „Сан Тома“. На „Сан Тома“ принадлежат и три дървени постройки, които според случая служат ту за складове, ту за странноприемници. Трябва да отбележа, че кръчмата се намира в сами устието на заливчето, а трите складове-странноприемници са наредени до нея като шафери. „Сан Тома“ е заел позиция на устието, за да посреща пръв излетниците, а в складовете си да дава подслон на хора, които имат временен интерес да странят от многолюдието и да са по-надалеч от хорските очи. Аз не страня от многолюдието, нито бягам от хорски очи, но в Санта Барбара няма други странноприемници, които да дават подслон, а пък и изгледът, който се откриваше от вратата към заливчето, беше такъв, че само заради него щях да обърна гръб на всичките най-модерни Хилтъни в света…

Фотия, това мъртво селище, лежеше също на морския бряг, в дъното на също такова тихо и кротко заливче, само че наблизо нямаше ни лозя, ни маслинови горички, хълмовете наоколо бяха голи и на места нащърбени като прогнили зъби. Всъщност самата Фотия беше отдалечена на километър от заливчето, а на морския бряг стърчаха само поломени каменни стени от някогашна крепост.

Бяха ми необходими само два-три дни, за да проуча стария византийски храм, да направя снимки и да опиша някои неща, но Санта Барбара не ме пускаше да отпътувам — беше ме толкова очаровала (тази изтъркана дума не звучи изтъркано, когато се отнася за Южна Италия), че аз все отлагах деня на заминаването — уж с по един ден, а после престанах изобщо да поглеждам към багажа си и да надзъртам в календара. За пръв път в живота ми бездействието не ме плашеше с мъчителни въпроси в сивите си очи, не изпитвах желание да взимам таблетки за сън или уж скришом да поставям до леглото си шишето с коняк. Ходех, скитах, гледах, дишах, възхищавах се — мога да изброя още десетина глагола, които да са синоними на тогавашното ми състояние. Бях просто кротко щастлив.

На десетия ден от моето кротко щастие в Санта Барбара пристигнаха трима души — двама мъже и една жена. Те се настаниха в двата съседни склада до мен. Съдържателят на „Сан Тома“, един тантурест благодушен човечец, започна да ходи с блажено лице, заприлича на блажения свети Августин. „Сан Тома“ доби вид на международен гранд хотел.

Няма да описвам подробно мъжете. Единият беше едър южняк, къдрокос, по-млад от мен, с интелигентно лице. Въпреки жегата, той ходеше с черен костюм и носеше мека шапка. Имаше вид на предприемчив и започнал да преуспява вече провинциален адвокат. Приятелят му беше по-нисък, по-широкоплещест, по-дебеловрат, с месесто лице и смачкан нос. Личеше си, че в бокса не му беше провървяло. Носеше широко сако от ленено платно, широки панталони, ходеше разгърден. И той носеше шапка, но сламена, с увиснала периферия а ла сомбреро.

В жената като че ли се влюбих от пръв поглед. Не зная дали се влюбих, но ужасно ми хареса. Толкова ми хареса, че непрекъснато изпитвах желание да я гледам, да се въртя около нея, да не я изпущам от погледа си, да й се радвам, па макар и отдалече. Това е момчешко и не отива на зрелите ми години, но ето, случи се, може би оня южен лазур ме подведе, кой знае.

Две думи за жената. Беше около тридесетгодишна, чернокоса, мургава, но със светли, топло сини очи. Заоблена в раменете и гърдите; иначе беше висока и тънка в кръста, стройна като бездетка. Гласът й беше малко гърлест, но топъл и мамещ, сластен — както казват някои по-старомодни поети. С една дума, тя не беше сантиментално хубава, а повече — порочно хубава, като се изключат от сметката очите и — те бяха светли и чисти.

И така, аз имах вече съседи, но те изглеждаха някак странни, особняци. Най-напред те правеха впечатление с необщителността си. Необщителният човек в Южна Италия е нещо като бялата лястовица у нас. Поздравяваха студено, не разговаряха с никого, сядаха да се хранят на отделна маса. Разхождаха се сами. Не бяха приказливи, особено мъжете. Жената понякога пееше и аз искам да отбележа веднага, че тя пееше чудесно. Тя пееше като школувана естрадна певица. Акомпанираше си с китара. Нейните песни бяха весели, мелодични, репертоарът, който изпълняваше, беше най-често народен, от южноиталианския фолклор. Спътниците й слушаха тези песни равнодушно и аз си казвах, че те имат сигурно рибешки сърца. Да бях аз на нейно място, щях да им пея само погребални маршове. Отвратителни мъже!

Няма да споменавам, защото това се разбира от само себе си, че поведението на тия хора ме озадачи, че като бивш „търсач на неизвестни“ подуших следи на дивеч, и то на едър дивеч. Моите съседи прекарваха сутрин по-голяма част от времето си в своите хамбари, като си показваха носовете навън само за закуска. Към обяд излизаха да се поразходят по крайбрежието, при това внимаваха да не се приближават много-много до селцето. По време на усамотените им разходки аз често чувах мургавата хубавица да пее. Обикновено тя следваше своите приятели на пет-шест крачки, стараеше се да не ги застига, но и да не изостава твърде, и пееше, акомпанираше си с китарата, и пееше, Имах чувството, че и морето затихваше, за да я слуша.

Всеки следобед те отиваха до Фотия. Те не проявяваха никакъв интерес към византийската базилика, като че ли тя не съществуваше. Заемаха позиции по скалите около заливчето и вторачваха очи в морето. Мъжете пушеха и мълчаха, а жената от време на време дърпаше струните на китарата и кадифеният и и зовящ глас по-литваше в простора като чайка.

Време е, струва ми се, да кажа, че жената се наричаше Юлия. Адвокатът се наричаше Лучияно, а боксьорът — Карло. Лучияно и Карло чакаха някого, очакваха нещо, а Юлия скучаеше. Очевидно беше, че Юлия служеше за прикритие на двамата мерзавци.

Макар и да бях изоставил търсачеството, разкриването на неизвестните, ловджийският глад в кръвта ми съвсем не беше се уталожил и затова аз си позволявах понякога да си устройвам малки игри на брега. Причаквах ги, криех се, доближавах невидим наблюдателните им пунктове на нищожно разстояние, слухтях. Но освен песните на Юлия и звъна на китарата й друго не чух. Мъжете мълчаха като риби.

Веднаж, малко преди залез слънце (беше съботен ден, една седмица след пристигането им), в заливчето на умрялата Фотия влезе платноходка. Лучияно и Карло се спуснаха от скалите с бързина и лекота на хора, израснали в планината, можех да завиждам искрено на сръчността им. Заедно с пристигналия те изтеглиха лодката на плажа, а сетне седнаха на пясъка tete a tete и започнаха оживено да си шепнат. Стори ми се, че опя, който беше дошъл с лодката, даде на Лучияно един не особено голям пакет. Докато приказваха, Лучияно държеше пакета на коленете си, а когато станаха да си ходят, даде го на боксьора и тоя тутакси го мушна в бездънния джоб на панталона си.

Нищо друго не можех да направя на негодниците, освен да ги поизплаша, затова, когато те се разделиха с лодкаря, аз изведнаж се изправих на скалата в целия си ръст, махнах им с ръка, като за привет, дори извиках едно тиролско „ало-ри-пий!“ и благоразумно си духнах на петите.

После научих, че мошениците ме взели за човек на Интерпол и помислили, че с това дръзко „ало-ри-пий“ съм им давал условен знак за преговори, тоест, че съм бил съгласен да си държа устата затворена срещу съответен подкуп от тяхна страна. Вечерта те изчезнаха някъде, а на моята маса в кръчмата цъфна Юлия, нагиздена, с червено цвете в косите си, но без настроение. Попита ме може ли да разчита на покровителството ми за един час, тъй като нейният годеник слязъл с приятеля си до Санта Барбара, за да се обади по телефона в кантората си. Странна беше тая кантора, която работеше до тоя късен час! Както и да е, казах на Юлия, че съм съгласен да я покровителствувам не само за един час, а ако желае — през цялата нощ. Тя се засмя и ми каза, че съм много добър. После пихме вино и когато чукнахме чашите си, аз забелязах върху безименния пръст на лявата и ръка златен пръстен с апликиран отгоре огромен бръмбар от смолистопрозрачен кехлибар. Докато говорехме разни глупости, както правят непознати хора, когато се срещнат за първи път, аз наблюдавах скришом пръстена и с учудване забелязах, че кехлибарът не пречупва и не отразява светлината. Тоя бръмбар беше от стъкло. При това той беше кух и напълнен с течност и затова именно не отразяваше светлината… Да, разбира се, аз познавах тоя вид „украшения“, съдбата ме беше сблъсквала вече с тях.

— Знаеш ли какво — казах на Юлия и интимно се наведох към нея, — горе, в моята стая, имам чудесен коняк. Искаш ли да изпием по чашка?

На това място от Авакумовия разказ сигналният механизъм на радиотелефонната уредба тревожно иззвъня. Обаждаше се Баласчев. Както го слушаше, Авакум сви вежди, лицето му се опъна, застина в мрачен израз и заприлича на каменно.

— Откъде се обаждаш? — попита Авакум.

Оттатък отговориха и Авакум кимна с глава.

— Чакам те! — каза той.

— Какво се е случило? — попитах и усетих сърцето си да бие зачестено.

Авакум напълни чашките с коняк.

— Изпий си коняка и ще ти кажа — рече той.

Лицето му си оставаше все така опънато и мрачно.

— Нещо около Марина ли? — попитах.

— В четири часа и пет минути Марина е била застреляна пред квартирата й — каза Авакум.

Оставих чашката на пода. От зачестено сърцето ми започна да бие по-бавно, но затова пък ударите му звъняха в ушите ми като камбани.

— Ти за какъв ме мислиш, та ме подготвяш толкова отдалече? — попитах.

— Не те подготвям, а събирам мислите си — каза Авакум. — Още имах пред очите си Юлия, когато Баласчев се обади.

Погледнах часовника си. Часът беше четири и двадесет.

Баласчев пристигна след десет минути. Мушамата му беше мокра. Той донесе в стаята хлад, влага, усещане за тъмнина и чувство за нещо невъзвратимо.

Авакум му наля чай, настани го близо до камината и го помоли да разказва.

— От момента, когато ние напуснахме последни лабораторията, часът беше…

— Три и половина — каза Баласчев. — Точно три и половина. Мъглата не беше стигнала още до нас, но се виждаше как пълзи, от Подуяне до камбанарията на „Ал. Невски“ всичко беше захлупено под жълтеникав облак. Валеше. На площадката пред лабораторията се суетеше около москвича си само Недьо Недев. Ту повдигаше капака на мотора и заничаше под него, ту палеше и натискаше стартера, колата само подкихваше веднаж-два пъти и гаснеше. Попитах го дали иска да го отведе някое от нашите момчета, но той категорично отказа. Дежурният милиционер стоеше на сушина под козирката на входа, гледаше го как се труди и се подсмиваше. Тръгнах за техническата служба, както вие ми бяхте заръчали. Имаше кой да се занимава с Недьо Недев!

Назад Дальше