По Via Apia някога бяха преминавали победоносни легиони, триумфиращи императори, преситени патриции, куртизанки, носени в носилки и накичени с венчета като весталки. Сега безлюдният и смълчан път, устремен към хоризонта, със стърчащи развалини тук и там напомняше на задрямал на сянка старец, комуто се присънват чудесни, но отдавна отминали неща. Как ми домъчня! Бедната Via Apia!!
Той можеше да ми напише поне още няколко думи — например как се чувствува или в краен случай мен да запита как се чувствувам. Нищо не му пречеше да на пише две думи за времето: Тук е слънчево! И да ме уведоми или залъже, все едно, както правят отсъствуващите от родината: Тогава и тогава възнамерявам да се завърна! Нищо не му е струвало да напише тия няколко общоприети приказки. Той не ги беше написал. Нещо повече — той не си беше обозначил дори адреса! Накратко — не желаеше ответ.
Е, добре, Via Apia, старецът, дето си припомняше славните минали неща, но забравени вече, тази картичка не биваше да ми разваля настроението, аз не съм сантиментален човек и не обичам тъжните изгледи! Скъсах картичката на парченца, а парченцата захвърлих в огнището, да се превърнат на дим.
После се сетих за някогашния си войнишки живот и си казах, че ще бъде добре отново да нарамя войнишката торба и пак да тръпна по старите пътеки, макар че трябваше да си седя преди всичко в района, както беше редно за един старши лекар. Аз бях повишен в чин старши лекар и затова не ми отиваше да нарамвам разни торби и да скитам по всякакви пътеки.
Както и да е, тръгнах. Но старите пътеки не бяха същите, каквито ги знаех отпреди десетина години, някои бяха се превърнали в асфалтирани пътища, по тях препускаха леки коли. Миризмата на здравец, опойващият лъх на разцъфнал бъз, ароматът на мащерка — тия прелести съжителствуваха сега с пушилките на изгорелите автомобилни газове. Дядо Рашид не беше между живите, Хаджидие пристанала на някакъв знатен миньор и заминала с него за Мадан. Онази Балабаница, която замайваше главите като силно вино, тя беше прехвърлила четиридесетте, приличаше сега на една солидна матрона и за никаква Месалина не можеше да става дума. Да, изменил се беше светът и за войника не беше кой знае колко интересно да броди по облагородените пътеки.
Кого да побеждава, чии женски сърца да покорява, кой рунтав цар на горите да предизвиква? Дори кравата Рашка и кравата Лалка, и двете тия хубавици бяха се превърнали на спомени.
И ето дойде време войникът да се почувствува като оня космонавт, дето уж летял само някакви си десет години из галактическите простори, а когато се завърнал на земята, разбрал, че е летял всъщност не десет, а сто години. Защото десетте небесни години се равнявали на сто земни. Толкова, се бил променил родният му свят през тия сто години и на външност, и по нрави, че не могъл да го познае, и се почувствувал пришелец.
Ето до каква мъртва точка бях стигнал в житейския си път! Дали щях да я прекрача — един бог знае, защото в гърдите ми не пламтяха жизнеутвърждаващи чувства. Около сърцето ми се беше възцарила пустота. Работите вървяха на лошо, но преди да се случи най-лошото, а то изглеждаше неизбежно, от Италия пристигна Авакум. Сякаш съдбата го беше изпратила или някоя друга кибернетична организация, или пък навременното му пристигане беше чиста случайност. От трите вероятности една беше действувала, а може би да са вършили работа в моя полза и трите едновременно. Както и да е. Той веднага, на часа, още разбра, че моите чувства не са в ред, стана му ясно от пръв поглед, че в Дания има нещо гнило, затова на следващия ден ми предложи, уж случайно му беше хрумнало, да напусна Доспатския край.
— Човек, като стои дълго време на едно място и на една работа, започва да се вкисва! — рече той. И се усмихна. — Освен ако службата не е владишка!
Заведе ме на обяд в едно ханче сред околностите на Витоша и там, както беше наредил предварително, сервитьорът ни поднесе печен петел, напълнея с подлютена подробина, туршия, козе сирене и топли ръжени питки, украсени в средата с по едно печено яйце. Насипаха ни в дълбоки глинени чаши червено вино.
— Какъв ден сме днес? — попита Авакум.
— Сряда, 24 октомври — отговорих машинално.
— На същия този ден преди единадесет години седяхме на една подобна софра, но истинска, селска. Гощавахме се с печени петли, сирене и лютиви чушки, Сещаш ли се къде?
През кръвта ми премина топла вълна и в изстиналата ми душа изгря слънце.
— При бай Гроздан, в Момчилово! — усмихнах се аз.
— На днешния ден се склопят единадесет години от Момчиловската афера — каза умислено Авакум. — Единадесет години! — повтори той и се умълча. После наля вино и повдигна чашата си. — Това са минали работи — каза той. — Минали и заминали! — И се засмя.
Забелязах, че както и да се стараеше, усмивката му не изглеждаше съвсем весела, две горчиви гънки се бяха вдълбали в краищата на тънките му устни.
— Човек като стои дълго време на едно и също място, непременно се вкисва! — подхвана ненадейно нишката на приказката си, която беше започнал заранта.
Сега чак научих, че той не бил вече по „онези“ истории, че бил потънал в късноримската епоха и се надявал да стигне след няколко години до ранновизантийската. Що се отнася до моя милост, бил на мнение да напусна Доспатския край и изобщо — ветеринарната служба. По-добре съм щял да направя, ако постъпя на работа в някой научноизследователски институт.
— Има ги толкова! — махна с ръка Авакум. — Сега например откриват една лаборатория за специални вирусологични изследвания. В това заведение ще се работи и за хората, и за добитъка. Ето подходящо място за крехката ти душа!
В Доспатския край, както вече споменах, аз се чувствувах от някое време пришелец. Все едно ми беше къде ще ида, но подготовка за научна деятелност нямах, затова повдигнах със съжаление рамене.
Авакум, който беше свикнал да чете мислите ми, поклати глава.
— Не се тревожи! — рече той. — Ще те проводят за една година, където трябва, и там ще те въведат в науката за вирусите. Какъв учен ще ми станеш ти, какъв учен!
Не можеше да се разбере по гласа му какъв учен ме виждаше, както не беше възможно да се отгатне и каква е усмивката му — весела или тъжна.
Ето как стигнах до нашето „отделение за специални поръчки“. Тръгнах от Момчилово, където се подвизаваше на времето с рекордния си млеконадой кравата Рашка, и през разни донжуановски истории, тъмня шпионски афери стигнах най-после до тихото пристанище, наречено „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. На тоя пристан се надявах да прекарам най-после някоя и друга безметежна година, омръзнали ми бяха авантюрите, но не би… Само преди два дни бях натопен в центъра на кражба, не каква да е, а достойна да бъде наречена „Кражбата на века“.
П. П. Що се отнася до моите срещи с Авакум — от само себе си се разбира, че те оредяха. Вируси и късноримска епоха, това са наистина несъбираеми величини. Но като му дойде времето, аз пак ще кажа някои неща за Авакум… Ако следователят не ме предаде на прокурора, разбира се, или новото същество, дето извадихме от червото на дявола, както безсрамно се изразява колегата Кирилков, не ме изпрати без време на оня свят!
В стремежа си към добруване човечеството ражда мечтатели. Едни от мечтателите запретват ръкави и се мъчат да измислят генерален философски цяр против злото; други — генерално химическо средство за добиване на изкуствено злато; трети — генерална ваксина против всички видове грип… Не е моя работа да се бъркам в опитите на философи и алхимици и да гадая дали ще успеят и колко; твърдя с положителност обаче, че професор Марков щеше да хване „генералната“ за рогите, ако дяволът не му беше скроил една мръсна шега. Както казва Найден Кирилков, в търсенето на „генералната“ професорът без друго се е ползвал от помощта на дявола, иначе как щеше да създаде своя чумоподобен вирус. От само себе си се разбира, че човек създава чумоподобни само с помощта на дявола. А дяволът, като проумял доброто, което се задавало за хората, тутакси решил да действува по свой образец: задигнал новото същество от огнеупорната каса сам или чрез подставено лице, а на устата на топа изправил професора и ревнал: „Дръжте крадеца!“ Така с един удар дяволът улучил две цели: лишил човечеството от „генерална антигрипна“ и лепнал върху челото на професора позорната фирма „Обществен враг!“
И така, дотук аз водех записките си успоредно със самото следствие, час по час, но след като арестуваха професора, захвърлих молива и пратих всичко по дяволите. Само ми беше до писане!
Продължих Записките чак когато следствието по кражбата приключи. С една дума — Post factum. Но и това си има добрата страна: ползувам се от магнетофонни записи, от протоколи, от разкази на трети лица.
Този ценен материал, в много случаи автентичен, ми помогна да възстановя събитията в истинския им вид, неподправено и без измислици. Измислени са само имената на въведения в действието персонаж. И ако въпреки тази предохранителна мярка някой все пак познае себе си или се усъмни, че съм имал него пред вид, да знае, че се лъже и че за това му чувство на мнителност аз нямам вина.
ИЗ ЗАПИСНАТА КНИЖКА НА ПОЛКОВНИК ЛЕОНИД ЕЛЕФТЕРОВ
На 24-и октомври, заранта към 9 часа специалният телефон на бюрото ми, ням обикновено, ненадейно иззвъня и аз приятно се развълнувах. Викаше ме министърът. В кабинета на министъра заварих генерал Анастасов, началникът на нашето управление. Генерал Анастасов имаше много високо мнение за моя предшественик, полковник Манов. Той наричаше времето на полковник Манов „златно време“ за отдела, затова, срещнех ли го, макар да ми беше симпатичен, изпитвах киселото чувство на състезател, когото съдията несправедливо е ощетил. Аз трябва да кажа, че и министърът имаше същото отношение към моя предшественик. Когато встъпвах в длъжност, той каза: „Надявам се, полковник Елефтеров, че вие ще продължите традициите, които вашият предшественик полковник Манов създаде, и ще умножите славата, която той ви остави в наследство!“ Да му се не види славата! По времето на полковник Манов тя се е купувала по пет пари килото, нали зная какви бяха методите на шпионажа през ония години… Примитив! Човек с четвърто отделение образование можеше да стане Наполеон!
— Голяма работа се отваря за вас, Елефтеров! — каза ми министърът.
„Е, дай, боже — помислих си. — Дай, боже, и на моята улица да грейне слънчице! Защото човек става нещо, когато печели точки, а не когато стои със скръстени ръце!“
— Работата е наистина голяма! — кимна на свой ред генерала.
„Дано, дано! — рекох си. — Дано да е така! Защото от една година, откакто съм поел отдела, нищо значително не е зарадвало душата ми. Само тиквички на фурна и пенсионерски кафета с локум!“
Министърът ме покани да седна. Докато той преглеждаше бележките си, генералът подхвърли:
— Една история в стил „Авакум Захов“, другарю Елефтеров! — и се усмихна с предизвикателни пламъчета в очите си.
По-добре да ме беше полял със студена вода! Тоя човек явно не ме обичаше! Той знаеше отлично, че аз не признавам легендата, наречена „Авакум Захов“, или най-малкото — че не я превъзнасям, и тъкмо затова, изглежда, не изпускаше случай да ме подразни. Извинявай, генерале, извинявай! Аз не съм от тия, дето плащат данък на разните митологии. Сега времената са други, контраразузнавачът не ходи със сгъваема лупа в портфейла си, с изкуствена брада в куфарчето си и с правилата за дедуктивното мислене в главата си! Сега контраразузнавачът е част от една умна електронноизчислителна машина, наречена „Управление X“, и неговият майсторлък е в това да изпълнява точно и безупречно функцията си на една частица от голямата машина. Всичко друго е книжнина и овехтяла суета!
— Какво ви е? — попита министърът, като ме гледаше изпитателно. — Да не ви боли зъб?
Генералът се засмя. Той беше весел човек и не пропускаше случай да се посмее, когато имаше за какво.
— Другарят генерал ме заприказва за полковник Захов, а пък вие знаете, че аз не съм от обожателите му! — казах аз.
— Не, не знаех — каза равнодушно министърът.
— И аз не знаех, че вие толкова се дразните на тая тема! — забеляза генералът и ме изгледа с не особено весели очи.
В огромния кабинет настъпи за някое време неловко мълчание, после министърът каза:
— Преди половин час ни известиха, че от Четвърто отделение на Лабораторията за специални вируоологични проучвания е изчезнала стъкленица, която съдържала вируси, сходни с бацилите на чумата. Ако тия вируси бъдат пуснати в градския водопровод например или в някое от звената на системата за обществено хранене, градът, пък и цялата страна ще бъдат поразени от страшна епидемия, сходна с чумната. За да не се създава паника, ние с генерала решихме това изчезване да се държи под най-строга тайна. Хората от лабораторията ще знаят, че е изчезнал далече по-невинен разтвор, а персоналът на Четвърто отделение няма да напуска работното си място до второ разпореждане. Общото ръководство на операцията по издирването на стъкленицата възлагам на генерал Анастасов, а с пряката оперативна работа разпореждам да се заемете лично вие и да включите в операцията по спешност целия отдел.
Тръпки ме побиха. Задачата беше голяма, това се наричаше удар, нищо общо нямаше с постните тиквички. Но пък, дявол да го вземе, кога съм работил аз с вируси и съм имал вземане-даване с вирусологията и с хората, които работят в тая област на науката?
— Мога ли да ви задам един въпрос за моя лична ориентация? — попитах аз министъра. И когато той ми кимна с глава, че може, аз го попитах: — Щом като възлагате тази работа на нашето управление, вие сте убеден, че изчезването на вируса има политически характер. Така ли да ви разбирам?
— А как иначе? — учуди се искрено министърът.
В приемната, преди да се разделим, генералът ми рече:
— Точно в 12,00 ще ви чакам в кабинета си, за да чуя вашата хипотеза. Ако ми донесете и стъкленицата, уверявам ви, че ще бъда напълно доволен!
Той се усмихна и макар че ми заговори на протоколен език, стисна ми дружески ръка и ми пожела успех.
Същия ден. Най-напред ще кажа за времето — то е отвратително. Вали и вали, не спира. И не вали като хората, да се изцеди за час, два, а ръми ситничко, упорито, със спокойствие, което може да ти скъса нервите. Човек би помислил, че така си ръми от началото на сътворението. Ужасно! Разправят, че Авакум обичал дъждовното време. Смахнат човек. Попитах доцент Калмуков какви са тия хора, дето обичат дъждовното време, а той поклати глава и каза, че тия хора вероятно са болни. Тогава го запитах дали мисли и Авакум Захов за болен човек. Той се изчерви и смутено смънка, че се бил изказал въобще за хората, които обичат дъждовното време, но че конкретно никого не е имал пред вид.
За моя доклад генерал Анастасов побърза да ми изпрати за помощник капитан Баласчев. Докато аз премислях кого да взема за помощник, мое право е да си избирам помощник, ето го, Баласчев пристигна. Дяволите да го вземат! Подозирам го, че симпатизира на Авакум, иначе генералът не би го изтърсил на главата ми.
За консултант по научната част взех доцент Калмуков.
По пътя за лабораторията доцент Калмуков ме запозна набързо с вирусите като първична форма на живота и с експеримента на професор Марков за създаване на генерална антигрипна ваксина. Попитах го как гледа лично той на тоя въпрос. Калмуков ми отговори, че в научните среди се отнасяли скептично към експеримента на професор Марков. Попитах го дали вярва, че професорът е създал един нов вирус и дали е възможно тоя нов вирус да притежава токсичната сила на чумния бацил. Калмуков ми каза, че теоретически е възможно да се получи по генетичен път вирус с нови качества, макар практически това да не е постигнато досега. Той каза още, че теоретически е напълно възможно който и да е от новосъздадените вируси да наподоби чумните и дори да ги надмине по токсична сила. Той каза на края „за съжаление“ и аз веднага усетих, че нещо ме жегна през сърцето. Обикновено Авакумовите хора подчертаваха, че държат на хуманизма. И аз държа на хуманизма, но извергите от типа на Пиночет и прочие с велико удоволствие бих почерпил с по една порция чумни и чумоподобни бацили. Не, аз не съм сантиментален хуманист!