Не мисля, че когато един пияница разсъждава върху своя порок, поне веднъж на петстотин пъти може да се стресне от бруталната си физическа безчувственост. Нито пък аз, след като толкова дълго обсъждах положението си, бях осъзнал пълната морална безчувственост и несъзнателна готовност за злини — тези основни черти в характера на Едуард Хайд. И тъкмо от тях бях наказан. Моят демон е бил затворен дълго в клетка и изскочи оттам с рев. Почувствувах, още като взимах лекарството, по-необуздана, по-яростна склонност към злини. Това, предполагам, породи в душата ми бурното нетърпение, с което изслушах любезностите на моята нещастна жертва. Заявявам пред бога, че никой човек със здрав разум не би могъл да бъде виновен за подобно престъпление при толкова жалка провокация и че нанасях удари в не по-съзнателно състояние от това на едно болно дете, което чупи играчката си. Доброволно се бях изчистил от тези уравновесяващи инстинкти, благодарение на което и най-лошият сред нас продължава да се движи със сравнителна устойчивост между изкушенията. А в моя случай да бъда изкушен, макар и най-леко, означаваше да пропадна.
Внезапно духът на ада се пробуди в мен и се развихри. Със силно задоволство аз нанасях удари по несъпротивяващото се тяло, вкусвайки наслада при всеки удар. И едва когато умората започна да надделява, внезапно, в разгара на своя делириум, усетих как прободе сърцето ми студената тръпка на ужаса. Разпръсна се някаква мъгла; видях живота си погубен и избягах от мястото на тези ексцесии, едновременно тържествуващ и треперещ, с възнаградена и стимулирана страст към злото и с желание за живот, събудено в най-висша степен. Изтичах до къщата в Сохо и за да бъде всичко по-сигурно, унищожих документите си. После тръгнах по осветените с лампи улици в същия раздвоен транс на съзнанието: злорадствувах от извършеното престъпление и леконравно замислях други, но въпреки това бързах и се ослушвах за стъпките на отмъстителя. На Хайд почти му се пееше, когато състави лекарството и го изпи в чест на мъртвеца. Адските болки на преобразяването още не бяха престанали да го разкъсват и Хенри Джекил, със стичащи се от разкаяние сълзи, коленичи и издигна сключени ръце към бога. Булото на моето отдаване на удоволствията беше разкъсано от горе До долу. Видях живота си като на длан: проследих го от годините на детството, когато се разхождах, хванал за ръка баща ми, и през самоотвержения труд, посветен на моята професия, достигах отново и отново до проклетите ужаси на тази вечер. Искаше ми се да крещя високо, със сълзи и молитви търсех да успокоя тълпата зловещи образи и звуци, в която съзнанието ми се надигаше срещу мен, и въпреки всичко между молбите грозният лик на моята злина се взираше в душата ми. Когато силата на това разкаяние започна да стихва, то беше последвано от чувство на радост. Проблемът за моето поведение беше разрешен. Оттогава нататък Хайд стана абсурден: независимо дали желаех, или не, аз вече бях обвързан само с добрата страна на моето съществуване. Как се радвах при мисълта за това, с какво примирение прегръщах отново ограниченията на нормалния живот! С какво искрено отричане затворих завинаги вратата, през която така често бях излизал и влизал, и стъпках ключа в краката си.
На следния ден научих, че убийството се разследва, че вината на Хайд се смята от всички за безспорна и че жертвата е много уважавана от обществото личност. Това беше не само престъпление, това беше трагично безумие. Узнах вестта със задоволство; имах желанието моите добри пориви да бъдат по този начин подкрепени и запазени от ужасите на ешафода. Джекил сега беше опора на моето упование; нека Хайд посмее да се покаже само за миг и всички ще вдигнат ръка да го убият.
Реших в бъдещото си поведение да поправя грешките на миналото и мога с чест да кажа, че решението ми породи много добри дела. Ти самият знаеш през последните месеци на миналата година колко усърдно работех за облекчаване на страданията, знаеш, че направих много за другите и че дните ми минаваха спокойно и почти щастливо за мен. Не бих могъл дори да кажа, че съм се уморил от благодетелния и скромен живот, който водех, обратно — всеки ден му се радвах повече от предишния. Но аз си оставах прокълнат от двойнствеността на моите нужди. И когато първият пласт на покаянието ми се износи, моята долна страна, така дълго задоволявана и така отскоро окована, започна да търси правото си. Не че мечтаех да възкреся Хайд — само мисълта за това би ме стреснала до полуда, — но в самия себе си бях отново изкушен да поиграя със съвестта си, докато накрая при пристъпи на такова изкушение се чувствувах като най-обикновен потаен грешник.
Всяко нещо обаче има край; идва момент, в който и най-обемистата мярка се препълва, и това мимолетно снизхождение към моето зло окончателно наруши душевното ми равновесие. Все пак не се изплаших: пропадането изглеждаше естествено, като възвръщане към старите дни преди да направя откритието си.
Беше ясен хубав януарски ден: мокра земята, къде то снегът се топеше, но небето безоблачно; Риджънтс парк бе огласен от зимното цвърчене на птиците и изпълнен с предпролетни благоухания. Седнах на слънце на една пейка; животното в мен със сладост се зарови в спомените, духовната ми страна бе позадрямала, но обещаваше бъдещо разкаяние, въпреки че още не беше настроена да започне. В края на краищата, разсъждавах аз, не съм по-различен от другите около мен и се усмихвах, сравнявайки се с останалите, сравнявайки собствената си активна добра воля с ленивата жестокост на хорската немара. И в същия този миг, при тази моя тщеславна мисъл, ми прилоша, почувствувах ужасно гадене и силни тръпки. Пристъпът ме остави напълно изтощен, а когато на свой ред и изтощението премина, започнах да осъзнавам някаква промяна в характера на мислите си, по-голяма смелост, презиране на опасността, разкъсване оковите на задълженията. Погледнах надолу: дрехите ми безформено ви сяха на смалените крайници, ръката, която лежеше на коляното, беше жилеста и космата. Отново бях станал Едуард Хайд. Миг преди това изпитвах пълна увереност, че хората около мен ме почитат, че съм заможен, обичан, че масата в дома ми е приготвена за вечеря, а сега бях обикновена набелязана жертва на обществото, преследван, бездомен, известен убиец, пленник на гилотината.
Съзнанието ми се разколеба, но не ми изневери напълно. Много пъти съм наблюдавал, че във втория си образ способностите ми се изострят и духът ми става по-напрегнато подвижен. За неща, за които Джекил не би издържал и би се огънал, Хайд отговаряше напълно на изискванията на момента. Лекарствата се намираха в едно от чекмеджетата в кабинета ми; как можех да стигна до тях? Това беше проблемът, който (стиснал слепоочията си) трябваше да разреша. Вратата на лабораторията бях затворил. Ако опитам да вляза през къщата, собствените ми слуги ще ме предадат на бесилото. Разбрах, че трябва за това да си послужа с друг човек, и се сетих за Лениън. Как можех да се добера до него? Как да го убедя? Да предположим, че избягна залавянето ми на улицата, как щях да се покажа пред него? И как можех аз, един непознат и неприятен посетител, да убедя известния лекар да нахълта в кабинета на своя колега доктор Джекил? Тогава си спомних, че от моя оригинален образ една черта си оставаше същата — почеркът. Веднъж доловил тази пламнала искрица, пътят, който трябваше да измина, се освети от начало до край.
Нагласих дрехите си колкото можах по-добре, качих се в минаващ файтон и поисках да ме заведе до един хотел на Портланд стрийт, името на който случайно си спомних. При вида ми (който беше наистина комичен, колкото и трагична съдба да криеха тези дрехи) файтонджията не можа да сдържи смеха си. Аз му се озъбих в изблик на сатанинска ярост. И усмивката замря на лицето му — за негово щастие и за още по-голямо мое щастие; защото в следващия миг щях да го смъкна от капрата. Като влизах в хотела, аз се огледах наоколо с такова мрачно изражение на лицето, което накара персонала да потрепери; не посмяха дори да разменят поглед, угоднически ме изслушаха и ме въведоха в една от стаите, където ми донесоха, каквото бях поискал за писане. Хайд в своя страх за живота си беше ново за мене същество: разтърсен от прекомерен гняв, напрегнат до предела на готовност за убийство, страстно жадуващ, да причини болка. И все пак това същество беше проницателно; с голяма сила на волята си овладя гнева си, написа своите две важни писма, едното до Лениън, другото до Пуул, и за да бъде сигурен, че ще бъдат непременно изпратени, ги предаде с наставления да ги подадат препоръчани. От този момент нататък той остана през целия ден край камината в стаята, гризейки ноктите си; там обядва, насаме със страховете си, при което келнерът бе очевидно изплашен от погледа му, и когато нощта настъпи, седна в дъното на един закрит файтон да го разкарват насам-натам из улиците на града. Говоря в трето лице, защото не мога да кажа, че това бях аз. Това изчадие на ада нямаше нищо човешко: в него живееше само страх и омраза. И когато накрая помисли, че файтонджията се е усъмнил, освободи файтона и дръзна да върви пеша, облечен в така неподходящите за него дрехи, обект, направо белязан, за Да се взират в него нощните минувачи. Низки страсти бушуваха в душата му като буря. Вървеше бързо, преследван от страховете си, говореше си сам, вмъкваше се в по-безлюдните, тесни улички, броеше минутите, конто още го деляха от полунощ. Една жена го заговори, предлагайки му, струва ми се, кутия със свещи. Той я удари през лицето и тя побягна.
Когато дойдох на себе си у Лениън, ужасът на моя стар приятел навярно ме развълнува; не зная, това беше може би само капка в морето в сравнение с отвращението, което сега изпитвам, припомняйки си тези часове. Бях обладан от нещо различно. Не страхът от бесилката, а ужасът да бъда Хайд ме терзаеше. Укорите на Лениън възприемах в някакво полусънно състояние, в полусвяст се прибрах у дома и си легнах. След изтощителния ден спах дълбоко и този сън даже кошмарите, които ме измъчваха, не можеха да нарушат. На сутринта се събудих разтърсен, изгубил сили, но освежен. Все още мразех и се страхувах от мисълта за звяра, който спеше в мене, и, разбира се, не бях забравил страшните опасности, на които бях изложен предишния ден; но аз се намирах отново в дома си, в собствения си дом и близо до моите медикаменти. Задоволството, че съм се отървал, блесна така силно в душата ми, че почти съперничеше на най-ярката надежда.
В отпуснато, спокойно състояние вървях из двора след закуска, поемайки жадно прохладата на въздуха, когато отново ме обхванаха онези неописуеми усещания, които предвещаваха промяната; едва успял да използвам прикритието на моя кабинет, ето че отново започнах да беснея и се вледенявам от страстите на Хайд. Този път ми беше необходима двойна доза, за да дойда в нормалния си вид, ала — о, ужас! — шест часа по-късно, както седях до камината, тъжно загледан в огъня, ужасните болки се появиха отново и лекарството трябваше пак да бъде взето. Накратко казано, от този ден нататък само благодарение, изглежда, на големи усилия като гимнастически упражнения и под непосредственото въздействие на лекарството можех да нося образа на Джекил. По всяко време на деня и нощта получавах предупредителното разтърсване; особено ако спях или задрямвах за миг на стола си, винаги се събуждах като Хайд. От продължителното напрежение на тази неизбежна съдба, от безсънието, на което сега се обричах далеч повече, отколкото съм смятал възможно за един човек, аз се превърнах в отпаднало, съвсем изнемощяло от треска същество, безжизнено слаб и телом, и духом и обзет от една-единствена мисъл: ужаса от моето друго „аз“. Когато спях или когато въздействието на лекарството отслабнеше, придобивах почти без преобразяване (защото мъките на преобразяването от ден на ден ставаха по-малко чувствителни) съзнание, което преливаше от представи за насилие, душа, кипяща от безпричинна омраза, и тяло, недостатъчно силно да побере бесуващите енергии на живота. Мощта на Хайд, изглежда, нарастваше със засилващата се болезненост на Джекил. И сега вече омразата, която ги разделяше, беше еднаква и от двете страни. При Джекил това бе въпрос на жизнен инстинкт. Той беше вече видял пълната уродливост на съществото, което споделяше с него някои явления на съзнанието, и беше сънаследник с него до смърт; отвъд тези връзки на известна общност, които от само себе си съставяха най-болезнената част от неговото злочестие, той гледаше на Хайд въпреки всичката му енергия като на нещо не само сатанинско, а и лишено от живот. Това именно беше странното: че тинята на бездната можеше да издига глас и да крещи, че аморфният прах жестикулираше и грешеше, че това, което беше мъртво и нямаше форма, трябваше да сложи под своя власт жизнените дейности. И също така фактът, че този метежен ужас, който го обвързваше по-тясно, отколкото съпруга и по-неспоредствено от окото, лежеше затворен в собствената му плът, където той го чуваше да шепне и го чувствуваше как се бори да бъде роден; и при всеки миг на слабост, и в уюта на дрямката ужасът надделяваше над него и го изтръгваше от живота. Омразата на Хайд към Джекил беше от друго естество. Неговият страх от бесилката го подтикваше непрекъснато да извършва временни самоубийства и да се връща към своето подчинено състояние на своеобразна част от организма, не личност. Но той ненавиждаше тази необходимост, отвращаваше се от унинието, в което Джекил беше изпаднал, и се чувствуваше обиден от неприязънта, с която се отнасяха към самия него. Оттук и маймунските шеги, които ми устройваше, драскайки със собствената ми ръка сквернословия по страниците на книгите ми, горейки писмата и унищожавайки портрета на баща ми; <и наистина, ако не беше страхът му от смъртта, той отдавна би се унищожил сам, за да въвлече и мене в тази гибел. Но любовта му към живота е прекрасна; ще кажа дори нещо повече — аз, който се поболявам и леденея само при мисълта за него, когато си спомня за унижението и страстта на този двойник-принаденост, и като зная колко много той се страхува от моята власт да го унищожа чрез самоубийство, улавям се, че го съжалявам.
Безсмислено е, пък и времето не ми достига да продължа това описание. Никой никога не е изпитвал такива страдания, стига вече; но и те, колкото бяха, донесоха не облекчение, а коравосърдечност на душата, известно съгласие с отчаянието. И наказанието ми би продължавало с години, ако не беше последната беда, която ме сполетя и която окончателно ме лиши от собственото ми лице и натура. Моят запас от солта, неподновяван от деня на първия опит, започна да намалява. Пратих да ми вземат нови количества и смесих съставките; последва кипенето, първата промяна на цвета, но не и втората. Изпих медикамента — никакъв резултат. От Пуул ще разбереш как го накарах да обърне целия Лондон, напразно! И сега съм дълбоко убеден, че първото количество, с което съм се снабдил, е било нечисто химически и че именно този неизвестен примес е бил причина за действието на лекарството.
Мина вече около седмица и аз привършвам това изложение под влиянието на последните дози от старата смес. Следователно за последен път Хенри Джекил може да мисли със собствената си глава или да види в огледалото собствения си образ (сега колко тъжно променен!).
Не трябва да отлагам и приключването на моите писания, защото разказът ми се спаси досега от унищожение само поради голямата ми предпазливост, съчетана с голям късмет. Ако спазмите на преобразяването настъпят по време на писане, Хайд ще разкъса листата на парчета, но мине ли известно време, след като съм ги завършил и оставил настрана, неговият чуден егоизъм и ограничаване в рамките на момента вероятно отново ще го спасят от маймунския му бяс. И наистина гибелта, която виене над двама ни, промени и сломи и него. След половин час, когато отново и завинаги ще се въплътя в тази омразна личност, зная, че ще седя в стола си, разтърсен и ридаещ, или ще продължа в крайно, породено от страх напрежение да се ослушвам, да крача нагоре-надолу из стаята (моето последно земно убежище) и да давам ухо на всеки предвещаващ заплаха шум. На бесилката ли ще умре Хайд? Или ще намери сили да се отърве в последния момент? Господ знае, мен не ме е грижа. Това е часът на моята истинска смърт и оттам нататък всичко ще засяга другиго, не мен. С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил.
Информация за текста
© 1975 Евгения Паничерска-Камова, превод от английски
Robert Louis Stevenson
The Strange Case of Dr. Jekyll and Mr. Hyde, 1886
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2008
Издание:
Робърт Луи Стивънсън
Островът на съкровищата
Доктор Джекил и господин Хайд
„Народна култура“, София, 1975
Английска. Първо издание
Литературна група V
Превела от английски Евгения Паничерска-Камова
Редактор Христо Кънев
Художник Стоян Шиндаров
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Емилия Спасова
Дадена за набор 10.III.1975 г. Подписана за печат 25.V.1975 г. Излязла от печат 10.VI.1975 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 18. Издателски коли 13.87. Цена 1,02
Печат: ДП „Ст. Добрев — Странджата“, Варна