На Анджула
Глава 1
Потта може да ти разкрие много.
Когато по четиринайсет часа на ден бъхти под жаркото слънце в лучената нива, превитата надве жена има по-различна пот от тази на мъжа, наближил пропускателен пункт в Мексико с молитва към Ла Санта Муерте1 точно тия federales2 да не си пълнят джобовете при враговете, от които бяга. Десетгодишно момче, втренчено в дулото на „Зиг зауер“, има пот, по-различна от тази на жена, която се влачи през пустинята и се моли на Девата скривалището с водата да се окаже точно там, където го показва дадената ѝ от койотите3 карта.
Потта е историята на едно тяло, сгъстена в наниз скъпоценни камъни на челото и в солени петна по ризата. Разказва ти всичко за това как някои са се озовали на правилното място в грешния момент и дали ще доживеят да видят следващото утро.
Кацнал високо над централния сондаж на „Сайпръс 1“, Анхела Веласкес следеше как нагоре по „Каскейд трейл“ се мъкне Чарлз Бракстън. Потта по челото на адвоката му говореше, че някои далеч не са така важни, както си мислят.
Нека в кантората си Бракстън да се перчи и да крещи на секретарките си. Нека в съдебната зала горделиво да крачи като сериен убиец на лов за нови жертви. Но все едно колко се големее адвокатът, в края на деня задникът му пак принадлежи на Кейтрин Кейс — и когато тя ти рече бързичко да свършиш нещо, не просто се юрваш, pendejo4, а търчиш, докато ти гръмне сърцето и не можеш мръдна повече.
Пътеката се виеше около охладителния сондаж и нагоре по склона Бракстън беше принуден да се навежда под папратите и да се препъва покрай пълзящите бенгалски фикуси. Промъкваше се между групички туристи, позиращи за селфита пред преплитащите се водопади и висящите градини, които се спускаха по етажите на аркологията5. Пробиваше си път нагоре, зачервен и каталясал. Покрай него се стрелкаха бегачи по шорти и потници с уши, задавени от музика и тътена на здравите си сърца.
Много може да се научи от потта на даден човек.
Тази на Бракстън говореше, че все още храни страх. И за Анхела това означаваше, че засега е благонадежден.
Адвокатът забеляза Анхела, кацнал на моста, обкрачил широката бездна на централния сондаж. Помаха му уморено и му даде знак да слезе и да го пресрещне. Усмихнат, Анхела му върна поздрава отвисоко и се престори, че не го е разбрал.
— Слез долу! — извика му Бракстън.
Анхела се усмихна и пак помаха.
Победен, адвокатът се прегърби и стисна зъби за последното изкачване към убежището на партньора си.
Анхела се облегна на перилата и се наслади на гледката. Отвисоко се процеждаше слънчева светлина, озаряваше бамбука и магнолиите, осветяваше тропическите птички и хвърляше по обраслите с мъх езерца слънчеви зайчета като от джобно огледалце.
Хората далеч отдолу бяха по-малки и от мравки. Изобщо не приличаха на живи — просто точиците на туристи, жители и персонала в казиното, досущ като в архитектурните модели на биотектите на „Сайпръс 1“: миниатюрни моделчета на хора, които пият миниатюрните си латета на миниатюрните тераски на миникафененца. Миниатюрни моделчета на дечица, преследващи пеперуди по пътеките, докато миниатюрни моделчета на играчи цепят и удвояват на миниатюрните моделчета на масите за блекджек в затънтените пещери на казината.
Бракстън тежко се изкачи по моста. Изпъшка:
— Защо не слезе долу? Казах ти да се смъкнеш!
Захвърли куфарчето си на дъските и се провеси на перилата.
— Какво ми носиш? — попита Анхела.
— Хартии — изхъхри адвокатът и махна с изтощена ръка към „дипломата“ си. — За Карвър Сити. Току-що получихме решението на съдията. Смазахме ги.
— И?
Бракстън се опита да каже още нещо, но не успя да събере дъх за думите. Лицето му беше подпухнало и зачервено. Анхела се почуди да не вземе да получи сърдечен удар, а после се помъчи да реши точно колко би му пукало, ако наистина стане така.
Първата му среща с Бракстън се беше състояла в кабинета на адвоката в щаба на Водно стопанство на Южна Невада. Човекът разполагаше с изглед от пода до тавана към Карсън Крийк — риболовната река на „Сайпръс 1“ — в участъка, където тя шуртеше през различни етажи на аркологията, преди да я изпомпят обратно на горния край на системата, за да мине през нов пречиствателен цикъл. Голям и скъп прозорец към дъговите пъстърви и водната инфраструктура — и добро напомняне защо Бракстън повдига делата си от името на ВСЮН.
Тогава адвокатът се разпореждаше властно с трите си асистентки, по случайност и трите — хубавици, изловени още от колежа по право с обещания за разрешителни за постоянно пребиваване в „Сайпръс“, и говореше с Анхела, сякаш е второкласен посетител. Все едно е склонен да толерира поредния нищожен питбул на Кейтрин Кейс поне дотогава, докато продължава да оставя натръшкани подире си другите псета, по-големи от него.
На свой ред Анхела прекара срещата в опити да прецени как човек като Бракстън е станал толкова голям. Хората извън „Сайпръс“ не дебелееха като него. През целия си по-ранен живот питбулът не беше виждал подобно на Бракстън същество и откри, че е възхитен от него и обожава натрупаната плът на човек, който знае, че е в безопасност.
Ако краят на света настъпеше — както Кейтрин Кейс твърдеше, че ще стане — според Анхела от Бракстън щеше да излезе чудесно блюдо. И това на свой ред го улесняваше да подари живота на този pendejo от „Айви Лийг“, нищо че бърчеше нос срещу гангстерските татуировки на посетителя си и белега от ножа, цепнал бузата и гърлото му.
„Време е да си сменим ролите“ — помисли си Анхела, докато гледаше как от носа на Бракстън капе пот.
— Карвър Сити загуби обжалването — изпъшка адвокатът най-сетне. — Съдиите се канеха да се произнесат тази сутрин, но ние претоварихме графика на съдебните зали. Отложихме цялото дело до края на работния ден. Карвър Сити ще скача като хамстер в колело, за да попълни ново обжалване… — той вдигна куфарчето си и щракна закопчалката. — Няма да успеят.
Извади папка с лазерни холограми на документи.
— Това са ти съдебните заповеди. Имаш време до отварянето на съда утре, за да наложиш законните ни права. Щом Карвър Сити подаде обжалването, ситуацията се променя. Тогава като минимум ще те съдят за нанесени щети. Но до отварянето на съдебните зали утре ти просто защитаваш правото на частна собственост на гражданите на великия щат Невада.
Анхела разлисти документите.
— Това ли са всичките?
— Всичко, което ти трябва, стига да приключиш задачата тази нощ. Започне ли утрешният работен ден, връщаме се към мотаенето на дела и размяната на клюкарски сведения.
— И ще си се потил яката за нищо.
Бракстън ръгна Анхела с дебелия си пръст:
— Внимавай да не се случва!
Този намек за заплаха разсмя събеседника му.
— Вече съм си взел разрешителното за пребиваване, cabrón6. Върви да си плашиш секретарките.
— Това, че си любимец на Кейс, не значи, че не мога да ти вгорча живота.
Анхела не вдигна очи от съдебните заповеди:
— Само защото си псе на Кейс, не значи, че не мога да те метна от този мост.
Печатите и гербовите марки изглеждаха наред.
— С какво държиш Кейс, че си толкова недостижим? — поинтересува се Бракстън.
— Има ми доверие.
Адвокатът се разсмя, изпълнен с недоверие. Докато прибираше и подреждаше холокопията, Анхела му каза:
— Хората като теб си записват всичко, понеже знаят, че всички са лъжци. Така си вадите хляба вие, адвокатите… — той плесна Бракстън по гърдите със снопа съдебни документи и се ухили. — И това е причината Кейс да ми вярва на мен и да се отнася с теб като с псе — ти си онзи, който си записва всичко.
Остави дебелака на моста сърдито да се цупи на гърба му.
Докато си проправяше път надолу по „Каскейд трейл“, Анхела извади мобилния си и позвъни.
Кейтрин Кейс вдигна на първото звънене, рязка и официална:
— Кейс слуша.
Лесно беше да си я представи: Кралицата на Колорадо, наведена над бюрото, а стените около нея от пода до тавана са покрити с карти на щата Невада и колорадския речен басейн, владенията ѝ — облечени от данни в реално време. Вените на всеки приток мигат в червено, кехлибарено или зелено според дебита от кубични футове7 в секунда. Над различни водосборни басейни в Скалистите планини проблясват числа в червено, кехлибар или зелено и проследяват колко снежна покривка остава и какви са отклоненията от нормата при топенето. Други числа отразяват дълбочината на водохранилищата и язовирите — от бента „Блу Меса“ на Гънисън до „Навахо“ на Сан Хуан и до насипа „Флейминг Гордж“8 на Грийн. А над тях витаят цените на спешните сделки9 по притоци и фючърсни оферти, скролвани през НАСДАК, както и налични на свободния пазар опции за покупка, ако на господарката ѝ се наложи да презареди дълбините на „Лейк Мийд“ — безпощадните цифри, които управляваха света на Кейс така неумолимо, както тя се разпореждаше в този на Анхела и Бракстън.
— Току-що приказвах с любимия ти адвокат — осведоми я Веласкес.
— Моля те, кажи ми, че не си го дразнил отново!
— Този pendejo е голям боклук.
— И ти не си цвете, да знаеш. Разполагаш ли с всичко необходимо?
— Е, Бракстън ми даде един куп отсечени дървета, това е ясно — Анхела размаха папката с документите от съда. — Не знаех, че още съществува толкова хартия.
— Държим да сме сигурни, че всички сме на една и съща страница — отвърна Кейс сухо.
— По-скоро на едни и същи петдесетина страници.
Кралицата на Колорадо се засмя:
— Това е първото правило на бюрокрацията — струва ли си едно съобщение да бъде пратено, значи си струва да се праща в три екземпляра.
Анхела излезе от „Каскейд трейл“ и се насочи надолу към асансьорите, които щяха да го изстрелят до централния паркинг. Каза:
— Смятам до час да съм във въздуха.
— Ще ви държа под око.
— Рутинна задачка е, шефке. Тия хартии на Бракстън имат към сто различни подписа и твърдят, че мога да правя каквото си искам. Типичните заповеди за прекратяване на дейността — точно по старата школа. Обзалагам се, че „Камилите“ биха могли да се справят и сами. То си е същинска прехвалена пощенска услуга.
— Не — отсече Кейс сурово. — „То“ си е десет години менкане на шапките в съда и държа да приключи вече. Този път завинаги. Омръзна ми да раздавам разрешителни за живеене в „Сайпръс“ на племенниците на разни съдии само за да мога да продължа да обжалвам нещо, което ни принадлежи по право.
— Нямаш грижи. Когато приключим, Карвър Сити няма да знае на кой свят е.
— Добре. Дръж ме в течение за края на операцията.
Тя затвори. Анхела хвана един експресен асансьор точно преди затварянето на вратите. Приближи до стъклото, а кабината започна пропадането си в бездната. Ускоряваше главоломно през нивата на аркологията. Прелитаха край хора като мъгляви сенки — майки, бутащи двойни колички, почасови „приятелки“, цъфнали в обятията на уикенд приятелите си, туристи от цял свят, щракащи снимки и пращащи у дома съобщения, че са видели Висящите градини на Лас Вегас. Папрати, водопади и кафенета.
На развлекателните етажи беше време за смяна на крупиетата. В хотелите целодневните купонджии би трябвало тъкмо да се будят, да гаврътват първия си шот водка, да пръскат блясък по кожата си. Камериерки и сервитьори, пикола и готвачи, както и екипите по поддръжката би следвало да бачкат като хали в стремежа да задържат работните си места и в борбата да запазят разрешителните си за живеене в „Сайпръс“.
„Всички сте тук заради мен — помисли си Анхела. — Без мен до един щяхте да сте малки пустинни плевели без корен. Мънички тела от кост и кожа като хартия. Без зарове за хвърляне, без курви за купуване, без колички за бутане, без питие под ръка, без работа за вършене… Без мен сте нищо.“
Асансьорът стигна до дъното и звънна тихо. Вратите се отвориха пред автомобила на Анхела, марка „Тесла“, вече докаран от пиколото.
Половин час по-късно Анхела крачеше през нажежения плац на въздушна база „Мълрой“, от асфалта на вълни се вдигаше омара и слънцето залязваше окървавено над Спринг Маунтийнс. Сто и двайсет градуса10 и светилото едва сега привършваше работния си ден. Прожекторите на базата грейнаха и прибавиха и своя дял към жегата.
— Документите ни в теб ли са? — надвика воя на „Апачите“ Рейес.
— Властите ще ни ближат пустинните задници! — размаха пачката хартии Анхела. — Поне през следващите четиринайсет часа, де.
Рейес едва-едва се усмихна в отговор, просто се обърна и се захвана да издава заповеди за излитането.
Полковникът беше едър и чернокож, служил в разузнавателните служби на морската пехота в Сирия и Венесуела, преди да влезе в топилнята в Сахел11 и после в Чиуауа и накрая да се намърда на сегашното си топло гнезденце при гвардейчетата от Невада.
Казваше, че щатът плащал по-добре.
Рейес махна на Анхела да се качи в командния хеликоптер. Около тях нападателните машини до една завъртаха перки, гълтайки синтетичното гориво с барели — Щатската гвардия на Невада, известна още като отряд „Камилите“, също и като „ония шибани партенки от Вегас“, зависи точно по чий задник в момента е било палнато снопчето ракети „Хадес“ — всички те се стягаха да наложат волята на Кейтрин Кейс върху враговете ѝ.
Един от гвардейците метна на Анхела защитна жилетка. Той намъкна кевлара, докато Рейес се настани в командирското кресло и взе да издава заповеди. Веласкес включи военните очила и слушалката в интеркома на вертолета, така че да чува разговорите.
Летящата им крепост се юрна към небето. В очите на Анхела потече потокът данни от пилотското „оче“, военните графити шареха Лас Вегас с ярки настойчиви етикети: изчисления за мишените, съществените структури, маркери „свой/враг“, сведения за ракетите „Хадес“ и информация за 50-калибровите муниции за долната картечница, предупреждения за горивото, топлинни сигнали от земята…
Деветдесет и осем цяло и шест градуса12.
Човешки същества. Едни от най-хладните обекти наоколо. Всяко едно — маркирано, без да го знае.
Една девойка от отряда се приближи да провери дали Анхела е закопчан добре. Той се ухили, докато момичето проверяваше коланите му. Мургава, с черна коса и очи като въглени. Прочете името ѝ на табелката — Гупта.
— Мисля, че знам как да се закопчавам, а? — надвика Анхела рева на двигателите. — Навремето и с това съм се занимавал.
Гупта дори не се усмихна:
— Нареждане на мисис Кейс. Ще излезем големи глупаци, ако се разбием и ти останеш на място само защото не си си затегнал колана.
— Ако се разбием, всички остават на място.
Тя обаче пренебрегна възраженията му и все пак го провери. Рейес и отряд „Камили“ не оставяха нещата наполовина. С времето се бяха окичили със собствени елегантни ритуали, полирани до огледален блясък.
Гупта каза нещо в микрофончето си, а после се закопча на собствената си седалка зад паравана за картечницата на вертолета.
Стомахът на Анхела се обърна, когато леталото им се наклони странично, за да се присъедини към формацията на останалите летящи хищници. Обновяването на статуса се търкулна по военните му цайси, по-ярко от нощния пейзаж на Вегас:
ВСЮН 6602, излетял.
ВСЮН 6608, излетял.
ВСЮН 6606, излетял.
През полезрението му скролнаха още знаци и цифри. Дигитално потвърждение за почти невидимия стършелов орляк, изпълващ чернеещото небе и сега полетял на юг.