Анхела покорно придърпа чаршафа в желаното положение.
— Слушай — рече, — имаше една приятелка тук. Работи за кървавата преса заедно с теб.
— Кой? Луси ли имаш предвид? — фотографът щракна още една поза. Отстъпи и обмисли ъгъла. — Тя не е баш по кървищата. Има даже няколко „Пулицър“.
— Сериозно? — Анхела се ухапа отзад, задето я пусна. — Е, трябваше да се сетя, че е добра. Задаваше умни въпроси, нали знаеш?
— Аха — фотографът кимна, все още съсредоточен върху снимките.
— Щеше ми се да я снабдя с малко допълнителни сведения, но… — Анхела махна към хаоса около тях. — Забравих да ѝ запиша името и телефона с всичката тази дандания наоколо.
— Просто я пусни в Гугъл. Луси Монро — фотографът изреди телефонния номер по памет, без да спира да щрака с апарата. — Може ли да го вдигнеш още малко?
Откъм коридора се надигна нова глъчка. И двамата се обърнаха в очакване на приливна вълна изкопани трупове, но се оказаха семействата им — една камара народ, и то не само тексасци. Местни, както изглеждаше. Цяла дъга различни цветове на кожата. Черни и бели, кафяви и жълтури. Всички — сплотени от загубата си, всички — напиращи покрай ченгетата, които губеха контрол върху положението, в тълпата дърдореха на испански, английски и с даласки акцент и в мига на скръбта езиците им ужасно си приличаха.
— О, човече, това ще е направо черешката на тортата! — възкликна фотографът. Развихри се, както подобава. Анхела се отдръпна до стената, без да изтърва от поглед калитата, които обикаляха добросъвестно.
Луси Монро. Даже няколко „Пулицър“.
Калитата спряха при трупа на Джеймс Сандерсън и се обърнаха към китайката, която ръководеше моргата. Двама спретнати мъжаги, които правеха абсолютно същото нещо, което бяха свършили Анхела и Хулио преди малко.
„Работата става интересна.“
Съдебната лекарка жестикулираше и спореше с калитата. Те ѝ показаха значки и ето че тя се обърна, цялото ѝ поведение се промени, докато оглеждаше хаоса…
Вдигна ръка и им показа Анхела.
„Много благодаря, госпожо!“
Той се ухили, килна към калитата въображаема каубойска шапка и оформи с устни в тяхна посока:
— Твърде бавни!
Разбира се, те се хванаха за пищаците, но дотогава Анхела се беше гмурнал сред тълпата от страдащи семейства.
Докато отстъпваше, привично катурна количка с трупове на два реда и те се изтъркаляха зад гърба му.
Калитата се пльоснаха право в хаоса, а семействата направо откачиха, като видяха милите си роднини захвърлени на земята. Юрнаха се след „ченгетата“ с кръвожадни отмъстителни викове.
Анхела сграбчи най-близкото истинско ченге и му показа значката си:
— Разкарай тези идиоти оттук! Това е местопрестъпление, дявол го взел!
Продължи да се движи и да се плъзга през тълпата, преди калитата да успеят да се измъкнат от побеснелите семейства и охраната.
Добри бяха. Един от тях успя да мине покрай ченгетата.
Анхела продължи да цепи тълпата, като се бореше с прииждащия поток трупове, семейства и парамедици. На минаване дръпна чаршафа от един труп, разголи поредния мъртъв тексасец, след това сви наляво в странична зала.
Калито зави зад ъгъла, плътно по петите на Анхела. Той метна чаршафа от количката върху главата на преследвача си. Онзи писна, но водосрезът го дръпна и заби лакът в носа му. Щом калито вдигна пистолета си, той го сграбчи за ръката и го фрасна в стената. Изби оръжието от хватката му. Обърна жертвата си, хвана я в клинч и тръгна да я влачи по коридора.
Пленникът му продължаваше да се бори и да крещи през приглушаващия го чаршаф.
— Полиция! — викна Анхела на ококорените зяпачи.
Пак удари мъжа и го стисна изотзад през врата. Няколко секунди по-късно пленникът му омекна.
Анхела го обърна и му сложи белезниците заради тълпата зяпачи, после го издърпа по-нататък по коридора и извън хаоса.
Пъхна го под една количка и прерови значките и портфейла му, след това уви чаршафа около него. Върна се в основния коридор в търсене на следи от партньора му.
Другият кали още се занимаваше с ченгетата и семействата, всички се сочеха един друг, вбесени, че нечие хлапе се е разпаднало по време на бъркотията.
Анхела присви глава и се промъкна през стоманените врати навън под жегата и глъчката на ченгетата, линейките и тексаските бежанци. Яркото аризонско слънце напичаше и правеше асфалта на лепило. Анхела си проправи път през пресата донякъде в очакване на преследване, но не забеляза такова.
Намери Хулио на паркинга. Изглеждаше така, все едно ще се опикае от нерви.
— Прав беше — каза му Анхела и му метна портфейла, докато се качваше в пикапа. — Калита са.
Хулио притисна летящата чантичка към гърдите си.
— Chinga tu madre70. Нали ти го казах!
— Право на Восович и онзи другия мъртвак се лепнаха.
— Фантастично. Ти си истински Шерлок Холмс — Хулио запали пикапа си и пусна климатика на макс. — А сега може ли да си обираме крушите оттук, а?
— Аха, да се махаме — Анхела си закопча колана. — Смятам, че е време да проверим онази журналистка.
— Мацето от окървавените вестничоци?
— Явно не е само по опляканите с кръвчица вестничета. Истинско журно е. Почти съм сигурен, че знае защо другият мъртвак е накълцан като Вос.
— Водният адвокат?
— Аха. Тъй като на адвоката му липсва език, да видим дали тя ще приказва с нейния, дето си е на място.
— Първо трябва да я намерим.
Анхела се разсмя, докато Хулио се изтегляше от полицейския паркинг.
— Журнотата лесно се намират. Обичат вниманието.
Хулио заобиколи няколкото преспи от прах, избутани настрани от екипите по почистване на улиците. Насочиха се към центъра, а пикапът подскачаше по напукания асфалт на шосето.
— Не са като нас — заяви той.
— Не… — Анхела гледаше как изкорубеният град минава покрай прозореца му. — Журнотата… те все едно имат желание да се самоубият.
Хулио смени лентите и изстреля пикапа покрай двойка на скутер. Праховите маски и каски обхващаха целите им глави и ги превръщаха в същински войници от „Фолаут 9“.
— Там имаше дяволски много трупове — отбеляза Хулио.
— Е, и?
— Май ще взема да заложа малко пари на loteria. Далече са от приключване на разкопките.
— Така ли си прекарваш времето тук, долу?
— Не се подигравай. Печалбите са големи. Криптовалута, така че никой не може да я проследи. Свободни от данъци пари. Е? — Хулио изчака с очаквателно изражение.
— Е какво?
— Е, искаш ли да сме партньори в залога? Трябва да имаше поне стотина трупа в моргата — плюс обичайния мъртвалеж навсякъде из града. Така, де, имаме шанс наистина да нацелим числата.
— Майка ти не те ли е учила, че няма безплатен обяд?
— Мамка му — разсмя се Хулио. — Тук наоколо всичко се плаща от тексасците.
Глава 12
Мария чу хиените далеч преди да ги види. Смехът им се надигаше и отекваше в гълчава над изоставения квартал в предградията.
Ветеринаря си беше присвоил цялото каре и го беше превърнал в личен охраняем комплекс — около тухлените къщи с испански керемидени покриви имаше опъната двойна бариера от телена мрежа, увенчана с намотки бодлива тел.
Ще умра — помисли си момичето. Но въпреки това продължи да крачи, а глъчката на хиените се превърна в хор.
Животинският смях се сдоби и със зверски лица. Сюрреалистични скокливи чудовища зад телената мрежа, които тичаха в ничията земя между двете огради. Гледаха девойката, провикваха се, оголваха зъби — целите сплъстена козина и люлеещи се глави — скачаха покрай нея и се придържаха на едно ниво, докато напредваше по улицата.
Когато седнаха със Сара след катастрофалния ѝ ден, стиснали спечелените от нея юани и долари, Мария си помисли дали да не избяга. Парите бяха същинска подигравка. Твърде малко за собствените ѝ нужди, да не говорим за Сара. Миниатюрна жалка купчина кеш, сложена на пълните им с пясък чаршафи.
— Можем да избягаме — предложи накрая Сара.
Да, но не можеха. Не и наистина. Ако Сара не работеше на Златната миля, все едно беше мъртва. А ако Мария не можеше да продава вода до „Тайян“, тя също щеше да умре. Живееха във време назаем.
— Ще говоря с Деймиън — заяви Мария. — Да видим дали няма да ни отпусне отсрочка.
— Не мога да ида там… — Сара не я гледаше в очите, докато го казваше, а почесваше глезена си на мястото, където каишките на сандалите ѝ с високи токове се бяха врязали в загорялата кожа. — Аз…
— Няма нужда да участваш. Аз ще говоря с него — каза Мария.
— Не мога… — Сара млъкна. — Той им отваря оградата нощем. Виждала съм ги. Отваря ги и ги оставя да обикалят из къщите… — тя потрепери. — Не мога да ида там.
— Вече ми разказа — отвърна Мария.
Само дето не беше. Не и с думи във всеки случай.
Вместо това Сара се беше върнала от нощния купон на Ветеринаря и се беше сгушила в Мария, треперейки в омотаните им чаршафи, макар че в мазето беше горещо като във фурна. Момиче, което беше отишло на купона с най-хубавата си дреха — елегантна черна рокля, прелестна и скъпа, купена ѝ от скъпар, отнасял се с нея като с принцеса. Беше отишла на онзи купон с надеждата да срещне хора, които са дупе и гащи с Ветеринаря. С надежда да намери златния си билет. После същото това момиче се беше прибрало с препъване след изгрев и се беше сгушило в Мария, сякаш тя може да я защити от онова, което беше видяла.
— Не можеха да тичат достатъчно бързо — не спираше да повтаря Сара.
По-късно Мария чу от други свидетели, че хиените са били пуснати в ограждението и че бяха загинали доня Аройо и русият ѝ приятел Франц. Хиените ги догонили и ги изяли — ленив и лесен лов, понеже хиените бяха свикнали на по-трудни преследвания, а не просто да разкъсат на парчета двойка тъпи зонъри, решили, че могат да крадат от Ветеринаря.
Но хиените плашеха Мария дори и когато не беше чувала разказите за случката. В жълтите им очи сякаш блестяха древни знания, все едно спомените им за глад, суша и оцеляване бяха много по-значими от тези на момичето. Струваше ѝ се, че докато я следват, казват, че скоро ще е мъртва, но те ще са си тук завинаги.
Ръмженето се усилваше, понеже я надушиха още хиени. Изникваха от изкормените къщи, които Ветеринаря им беше отпуснал, джафкаха и квичаха, смееха се и се кикотеха. Събираха се. И след това се юрнаха покрай момичето право към някакво ново развлечение.
Мария се обърна да огледа главния вход на имението. Отвъд железните решетки мъж с бяла коса мяташе окървавени парчета месо над участъка, който използваха хиените. Зверовете се трупаха и се зъбеха един на друг, кикотеха се и търчаха, подскачаха да хванат парчетата разкъсана плът, които прелитаха над мрежата и бодливата тел.
Бяха големи чудовища — и над дузина. Имаше достатъчно високи да застанат лице в лице с Мария. Прашни, диви и бързи, те се хвърляха да докопат някое парче и после отстъпваха да се наведат и да хапнат, обикаляха напред-назад зад мрежата нащрек и възбудени, напълно съсредоточени върху Ветеринаря, който им хвърли още месо.
Животните се надигаха и скачаха.
На Мария ѝ се искаше да вкара в някаква позната категория движенията на хиените. Да каже, че скачаха като кучета или се навеждаха като котки. Да ги сравни с нещо, което да съответства на собствения ѝ опит, само че те сами по себе си образуваха отделна категория.
Поредното парче окървавено месо се превъртя над намотките на телта. Една хиена се изправи на задни крака. Щракнаха челюсти. В тази паст можеше спокойно да влезе главата на Мария.
Ветеринаря се засмя на хитрия номер на животното, а ръцете му бяха окървавени до лактите. Групичка от хората му пушеха цигари и си предаваха кутията, хвърляха по едно око на улицата, докато хиените джафкаха и просеха от господаря си по още някое парче. Естебан беше сред групата. Забеляза Мария, ухили се и подвикна на Деймиън:
— Йо. Малката водна риха е тук.
Зад тях Ветеринаря извади нещо твърдо от кофата си. Човешка ръка. Хиените ѝ се нахвърлиха с кикот и щракащи челюсти.
Деймиън се запъти към портата.
— Мислех си, че си избягала през границата с всичките пари.
Въпреки че се канеше да покаже смирение, Мария се озъби:
— Питай Естебан за парите. Той взе всичко. Ето го, там стои.
— И какво очакваш, да ти го доведа? Да поседнем и да изпушим лулата на мира? Да обсъдим ситуацията като малки деца в училище?
Деймиън ѝ се усмихваше подигравателно… не беше дори изненадан, че не ѝ стигат пари. Знаеше, че не ѝ стигат.
Беше се уговорил с Естебан. Беше имал намерение да не ѝ стигнат.
— Вече си взехте парите.
Деймиън се хилеше открито, наслаждаваше се на цялата ситуация.
— Да се оплачеш ли искаш? — той врътна глава към Ветеринаря, който хвърляше поредните парчета месо на любимците си зад оградата. — Ето ти го бюро „Оплаквания“.
Мария го изгледа злостно. Всичко беше наредено срещу нея. Всичко беше срещу нея! Не се предполагаше да печели пари. Не се очакваше да се измъкне оттук. Двете със Сара би трябвало да продължат да се потят, да се чукат и да умират, докато от тях не остане нищо. А после?
После момчетата ще си вземат още тексасци и ще повторят операцията.
Видя света ясно. Най-накрая осъзна, че го вижда ясно. Нищо чудно, че тате упорито се преструваше.
— Хей! — извика. — Мистър Ветеринаря! — И взе да размахва ръце. — Мистър Ветеринаря!
Белокосият мъж я чу да го вика и се обърна.
Деймиън застина. Местеше поглед от Мария към Ветеринаря и обратно, сгърчил лице в школувана стегната и недоволна усмивка.
— Нямаш си представа в каква гадост се забъркваш.
Ветеринаря остави кофата си и махна на няколко от своите cholobis да я отнесат. Те му връчиха парцал и той отсъстващо избърса просмуканите си с кръв ръце, докато се приближаваше.
Мария се постара да прикрие страха си, а Ветеринаря дойде до портата и надникна през решетките.
— Какво си имаме тук? — попита.
— Нищо особено — отвърна Деймиън. — Момиче, което закъснява с наема.
Погледът на Ветеринаря се премести от него към Мария:
— И какво общо има това с мен?
Той обърса още малко кръв от ръцете и лактите си. По парцала имаше тлъстини, парченца месо и гъста, мазна кръв.
— Бях си събрала наема. Продавам вода край „Тайян“ — обясни Мария. — Бях си събрала наема и те ми взеха парите. Той накара Естебан да ги вземе.
— И заради това идваш при мен — Ветеринаря се усмихна. — Не познавам особено много хора, които биха решили да дойдат право при мен.
Беше с масивно телосложение. Същински бик с едри рамене, щръкнала побеляла коса и сини очи. Светлосин взор, студен и безличен като небето по обед. Със зеници като топлийки. Той се взираше в Мария през оградата и я оглеждаше със същия глад като хиените си. Лакома твар, която обмисляше откъде е най-добре да я почне, ако се докопа до отсрещната страна на оградата.
Мария внезапно разбра грешката си. Ветеринаря изобщо не беше човек. Беше съвсем друг звяр. Демон, изкатерил се от дълбините на земята. Някаква твар, която само плюскаше и плюскаше, и сега демонът я беше забелязал. Облизваше устните си. Оградата не представляваше никакво сериозно препятствие. Можеше да се пресегне и просто да си я вземе.
— Ела насам.
Протегна се окървавена ръка с разтворена петносана длан, с присвити очаквателно пръсти. Помаха ѝ.
— Дай да те разгледам!
За неин ужас Мария се хвана, че изпълнява нареждането на окървавените му пръсти.
Той я погали по бузата и я стисна под брадичката.
— Как се казваш?
— Мария.
Той я придърпа още по-близо и присвитите му очи блеснаха. Животински и гладни.
— Какво виждам тук? — промърмори белокосият бандит. Изглеждаше очарован, докато въртеше лицето ѝ насам-натам с лепкавата си от кръвта ръка. — Какво виждам?
— Не мога да печеля, ако той все ми взима парите — прошепна Мария, а белокосият продължаваше да я стиска за брадичката. Имаше чувството, че се намира извън тялото си и наблюдава отстрани.