Така че разказа историята си и не преигра. Просто му каза как щатската гвардия дошла в градчето им недалеч от Сан Антонио и им казала, че трябва да оставят всичко, защото вече няма да карат вода в града. Каза му как са излезли от Тексас на път на запад, понеже всички знаели, че Оклахома отпраща хората, а Луизиана била пълна с бежанци от ураганите. Каза му колко зле било в Ню Мексико. За накачените по бодливата тел на оградите трупове и за конвоите с пери-веселяци, за хуманитарните червенокръстки постове и как майка ѝ умря от чикунгуня79.
Каза му също и за плановете си. Как продава вода с Тууми. Описа му как се опитала да използва съвета му за цената на водата.
Майк се засмя при тази част от историята, беше впечатлен и реакцията му ѝ даде надежда, че успява да го закопчае. Само да беше в състояние да привърже този мъж към себе си и Сара, той можеше да ги отведе навсякъде.
— Нали знаеш, че Кейтрин Кейс е започнала с продажби на вода? — попита Майк.
— Това е госпожата, която притежава водата на Лас Вегас, нали?
— Горе-долу. Започнала е да продава вода от фермите на градовете, като взимала най-добрата цена, когато водните трансфери наистина набрали скорост. След като изцедила Лас Вегас, я наели да прави същото с всички останали. Постоянно търсела начин да пробие. Знаменита е със сделките, които прави.
— Не съм като нея.
Той сви рамене:
— Не си толкова различна. Важното е да се кара вода там, където хората я ценят. Кейс борави със стотици и хиляди кубични фута, ти работиш на галон. Но играта не е толкова различна.
За изненада на Мария той се отлепи от яйцата. Отиде до полиците и извади стара хартиена книга. Погледна я преценяващо, прелисти я и извади разни натикани между листовете документи. Подаде ѝ томчето и попита:
— Това попадало ли ти е някога?
Мария я пое и прочете бавно заглавието:
— „Кадилачена пустиня“? За коли ли се разправя вътре?
— Всъщност — за вода. Това е един вид разказ как сме стигнали дотук. Има и други книги. После издадоха доста. Може да прочетеш онлайн Флек или Фишман, или Дженкинс и другите… — Майк кимна към книгата в ръцете си. — Но винаги съм смятал, че хората трябва да започнат с тази. Това е библията, когато става дума за вода.
— Библията, а?
— Вехтият завет. Началото на всичко. От времето, когато си мислехме, че можем да караме пустините да цъфтят и водата винаги ще ни бъде подръка. Когато смятахме, че може да местим реки и да контролираме водата, вместо тя да контролира нас.
— Звучи интересно — Мария му подаде книгата, но той махна с ръка.
— Вземи я.
Както го каза…
— Ти заминаваш, нали? — попита момичето. — Ето затова не си против да платиш толкова много за нас със Сара.
Стори ѝ се, че му стана неудобно.
— Може и да тръгна.
— Кога?
Той сведе очи и не посмя повече да срещне погледа ѝ:
— Зависи… Скоро, предполагам.
Мария му тикна книгата:
— Задръж си я.
— Не мисля, че разбираш.
— О, разбирам. Това е книга. Не ми трябва книга да ми каже колко са тъпи хората. Това вече го знам. Ако имаш книга за това как се минава границата, без да те спипат дроновете — ето такава ми трябва. Може би книга и за това как да не те наръга койот — като всичките онези типове, дето ги копаят по телевизията… — тя изгледа гневно клиента си. — Не ми трябват книги, които разказват как са стояли нещата едно време. Всички говорят за „едно време“. Трябва ми книга за това как се очаква да живея сега. Освен ако не разполагаш с такава, не ми трябва излишна тежест — тя махна към захвърленото на плота томче. — Сериозно говоря. Това чудо е хартиено.
Стори ѝ се, че го е обидила.
— Първо издание е — каза Майк в своя защита. — Хората ги ценят. Можеш да го продадеш, ако решиш…
Но на Мария не ѝ пукаше. Внезапно ѝ беше дошло до гуша от него. Да бъде любезна с някакъв тип, който иска да ѝ даде книга за четене, та да се чувства добре от факта, че я е изчукал и напуска Финикс при първа възможност, която му се отвори?
— Просто си я задръж.
— Съжалявам — промърмори Майк. — Мислех, че ще ти бъде интересна… — напъха си документите обратно в книгата и я сложи настрана.
— Както и да е. Няма нищо — тя се поколеба. — Може ли да си изпера дрехите?
— Разбира се — той кимна, на вид почти толкова уморен и смачкан, колкото тя се чувстваше. — В стаята ми има халат. Може да го облечеш, докато дрехите ти се перат. Опери и тези на Сара.
— Благодаря.
Тя се насили да му се усмихне по-широко, отколкото имаше желание — опитваше се да залепи счупеното и хидрологът май се поразведри. Може и да не ги вземеше със себе си, като си тръгне, но поне би могла да измъкне бакшиш от него. Или поне по още една нощ за себе си и Сара.
Мария се върна в спалнята и свали кърпите си. Потърси халата. Приятелката ѝ се обърна и се разположи върху цялото легло с опънати ръка и крак, но не се събуди.
Мария се поколеба, загледана в русокосото момиче и зарадвана, че то спи. Доволна, че ще си поспи до късно и поне веднъж — спокойно.
„Влюбена ли съм в нея?“ — запита се.
Знаеше си, че беше желала Сара. И че въобще не се интересуваше от Майк. Определено не и както го искаше Сара. Майк беше мил. Мария бе попадала на предостатъчно готини момчета в живота си, но да гледа Сара, ѝ се струваше така забранено и всепоглъщащо, както когато майка ѝ я спипа да се гали, докато гледаше в един таблет снимки на актрисата Амали Ксю. Когато беше със Сара, се чувстваше наелектризирана, все едно е сграбчила оголен кабел. Мария знаеше твърдо, че не иска да загуби приятелката си.
Порови из оплетените чаршафи за останалите им дрехи. Сръчка Сара:
— Знаеш ли къде ти е полата?
Русокоската промърмори нещо и я отблъсна.
— Добре, сама си пери нещата тогава.
От дневната се разнесе звънец. Мария застина, внезапно осъзнала, че е гола. Къде беше халатът на Майк?
Надникна през вратата на спалнята. Нечий глас каза:
— Здрасти, Майки, дърт копелдак такъв, как върви?
— Ти пък какво правиш тук, мамка му? — обади се Майк. — Казах ти, че ще се срещнем по-късно.
— Реших да не чакам.
— Ка…
Чу се влажно тупване. Последваха викове. Също и още удари и изпъшквания.
— Дявол го взел, Майк, ама че ти е твърда физиономията, мамка му! А сега какво ще речеш да поговорим за… о, не така!
Чу се приглушено изкашляне. Мария съгледа Майк да се препъва заднешком, стиснал рамото си. Последва го мъж с прицелен в него пистолет.
— Чакай! — изпъшка Майк. — Имахме сделка!
— Определено. И тя е, че ти ми даваш каквото искам, и си обираш крушите от Финикс!
Майк се хвърли към онзи с пистолета. Оръжието пак се изкашля. От тила на хидролога шурна кръв. Той се катурна заднешком.
Мария скочи към Сара. Изсъска:
— Събуди се! Скрий се!
Опита се да я измъкне от леглото.
— Остъй ме — простена Сара. — Остъй ме на мира!
От другата стая се разнесоха гласове:
— Що го утрепа, мамка ти?
— Щяхме да го гръмнем все някога, нали?
— Все пак трябваше да го питам къде са правата!
— Съжалявам, брато. Случват се такива работи.
— Шибаната му мамица. Претърси апартамента…
Мария сграбчи Сара за ръцете и я дръпна. Чуваше, че идва някой. Стъпки по дъсчен под. Все по-близо и по-близо.
Тя се хвърли на пода до леглото, щом вратата се отвори.
— Ка… — стресна се Сара.
Пистолетът се изкашля.
Мария се напъха под леглото, а оръжието изтрещя отново. Тя застина в скривалището си, като се опитваше да не скимти, натикана в тясното пространство.
— Дявол го взел, каква каша — обади се нечий глас.
— Какво има тук? — подвикна другият от дневната.
— Някаква тексаска чукалка…
Стъпките се отдалечиха.
— Нямаше нужда да ѝ гръмваш задника.
— Копелдачката повърна върху мен.
Сърцето на Мария тупкаше толкова силно в ушите ѝ, че едва чуваше гласовете на мъжете. Разговорът им заглъхна, докато обикаляха апартамента, а думите се сливаха в повишаването и затихването на разговора, изумителен със спокойствието си.
Те току-що бяха убили двама души, но звучаха така, все едно си приказват на чаша кафе. Момичето чу единия да се смее. Отваряха шкафове. Не спираха да си говорят.
Стъпките се върнаха.
„Моля те, не, моля те, моля моля.“
— Тези копелета от „Ибис“ определено знаят как да си живеят — коментира мъжът.
— Сметките им са служебни.
Мария виждаше обувките му. Черни каубойски ботуши, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги пипне. Лъснати и скъпи. Ботушите спряха на място. Пистолетът пак плю и Мария трепна.
Дали се подсигуряваше, че е убил Сара? Или го направи просто за забавление?
Мария осъзна, че плаче. Чувстваше сълзите, които се стичаха по бузите ѝ. Зрението ѝ се замъгли. Под леглото, скована от страх, тя хълцаше, но от устата и не излизаше нито звук.
Плачеше мълчаливо, спотаена като мишка, и се молеше мъжът с ботушите да не забележи, че пръснатите из стаята момичешки дрехи са прекалено много и че на килима са захвърлени четири обувки на висок ток.
Мария плачеше от ужас и от мъка. Все още усещаше топлата ръка на Сара в своята, пръстите ѝ, изплъзващи се от хватката ѝ, докато се гмурваше в скривалището си…
Заплака, тихо и безнадеждно, наясно, че сънищата ѝ са се сбъднали. Независимо дали ангел, дявол, светец или призрак бе шепнал в ухото ѝ, тя като пълна глупачка не се вслуша в кошмара предупреждение и сега беше твърде късно да стори каквото и да е, освен да се моли за прошка и спасение.
В другата стая трополенето и стърженето продължаваха.
— Тук няма нищо — каза единият от мъжете. — Претърси спалнята.
Моля те не моля те моля моля.
Глава 19
Охранителят вървеше редом с Луси, за да се убеди, че наистина ще напусне.
Беше виждала да прогонват хора и преди, но не беше обмисляла процеса от перспективата на прогонения.
Веднъж седя в кафене „Сагуаро“, от другата страна на площада, на среща с китайски инженер, специалист по биодизайн. Той говореше за това как езерцето, до което седяха, всъщност е част от цялостната структура за пречистване на водата, как всяко стръкче зеленина и всяка рибка са щателно създадени и подбрани да изпълняват специфични задачи за почистване.
Насред разговора Луси беше видяла охраната да изкарва един човек навън. Отпиваше от кафето си и наблюдаваше какво се случва. Съжаляваше човека, но не изпитваше отчаянието му.
А сега подкарваха навън нея и посетителите в кафенето се преструваха, че не се случва нищо интересно.
Зад нея някой изпъшка. Звукът беше достатъчно силен, та Луси се обърна.
Почти очакваше да види някой наръган — така уплашено и зашеметено ѝ прозвуча възклицанието. Човекът обаче стоеше вцепенен и зяпаше нагоре. Мнозина други наскачаха на крака със зейнали усти. През целия площад „Тайян“ премина вълна на почуда. Всички гледаха небето с изненада и тревога. Не, не небето…
Мониторите. Гледаха огромните телевизионни екрани, които висяха над атриума.
Луси проследи погледите им.
— Какво, по дяв…
Ченгето я сръчка да продължава нататък, но тя отърси хватката му.
— Чакай!
Той пак посегна да я сграбчи, но после на свой ред спря и ето на, вече не бяха охранител и нарушител, а двама души, гледащи телевизия. Двама души заедно, внезапно станали брат и сестра поради промяната в обстоятелствата.
Горе на екраните се появиха изображения на огромно, спокойно езеро. Язовирна стена. Текстът под снимките гласеше: „Водохранилище «Блу Меса». Гънисън, Колорадо“.
Лазурен скъпоценен камък, излят сред жълти глинени скали, назъбени канари и магнолии.
В единия край на езерото земният насип затапваше дълбок, назъбен каньон и спираше сините води от изливане в него.
Само дето от преградената фасада на язовирната стена се процеждаше вода. Три отделни водопада. И разпенените струи видимо нарастваха.
Луси успя да различи катерещи се по стената хора, търчащи като миниатюрни мравчици — смалени в сравнение с течовете, които се бяха отворили. Една кола хвърчеше по магистралата, минаваща върху язовирната стена.
На въжета по стена се спускаха ремонтни екипи и се опитваха да измислят какво да направят…
Насипът започна да поддава.
Ръката на охранителя падна от рамото на Луси. Зад нея някой изкрещя, ужасен. От стената бликаше все повече и повече вода. Откъртваха се цели монолитни късове. През процепите потичаха нови и нови фонтани. Разрастваха се все по-бързо и по-бързо. Инженерите, същински точици по язовирната стена, се разбягаха. Мащабът беше прекалено голям за възприемане, а хората — миниатюрни в сравнение с мощните струи, които под налягане излитаха през насипа.
Срути се цял участък от горния ръб. С него падна и бетонобъркачка, която се преобърна и литна надолу между тесните стени на каньона. Играчка, захвърлена от водата, която плаваше в усилващото се течение и се въртеше.
Някой включи звука на мониторите. Задъханият глас на новинар изпълни атриума, изброявайки дълъг списък от градове, уязвими за потока вода:
— Просто не знаем докъде ще стигне! Бюрото по мелиорациите очаква да се срутят и насипите „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Щабът на инженерните войски препоръчва евакуационни тревоги в следните населени места: Хочкис, Делта, Гранд Джънкшън, Моуаб… вълната може да стигне чак до „Глен Каньон“!
Новинарят продължи да изброява имена на градове, докато камерите се местеха от срутващата се стена към тясното гърло на каньона и кипналата кална вълна. В прииждащата река се поклащаха канари с размерите на къщи. Новинарите първо нарекоха събитието „терористичен акт“, след това се поправиха и заявиха, че можело да се окаже и структурен проблем. Самият язовирен насип беше издигнат преди почти сто години и сега умираше. Нови и нови струи кална вода избликваха от нея.
Част от стената на каньона се отчупи, подкопана от силните струи, и от нея се обели огромен нанос напукан гранит, парчетата се разлетяха и пометоха част от наблюдателите. Подобни на мравчици, зяпачите се разбягаха от ръба. Новинарят крещеше:
— Там имаше хора! — сякаш не беше очевидно, но той продължаваше да го повтаря, задъхан и ужасен. — Там пострадаха хора!
— От Бюрото по мелиорациите получихме съобщение, че стената е проверявана наскоро и сметната за стабилна. Конструкцията и геологичното разположение са били идеални. Няма сведения за язовирна стена, срутила се спонтанно, след съществуване в стабилни условия толкова дълго…
— Значи е терористичен акт — обади се трети глас в студиото. Но новинарят продължаваше да се дърпа от определението. Луси се зачуди дали нещастникът има връзка с Калифорния.
Ако е притискан да кара по-полека с щата, както бяха притискали и нея. Ако в момента изживява личното си plata o plomo80…
Стената се срути под напора на кипнала вода.
Пороят щеше да се излее през каньоните, да пресече щатските граници, да удави градове, да изтрие всякакви следи от човешка дейност по течението си, а новинарят още се мъчеше да избегне твърдението, което всички знаеха, че няма начин да не е вярно — на Калифорния ѝ беше писнало да се пазари за дела си от реката и беше направила нещо по въпроса. Луси осъзна, че ѝ се отваря мечтаната възможност.
Трябваше само да се размърда, докато всички други са парализирани.
Тя се изплъзна по-далеч от охранителя. Промъкна се през сборището, спокойна и целеустремена — вървеше, докато всички останали стояха и зяпаха омагьосани.
Все едно не съществуваше. Бродеше като призрак.
Прескочи въртележките на входа и стигна до асансьорите. Пъхна се след шокиран до смърт мъж в една от кабинките и го остави да включи таблото с картата си. Натисна собствения си бутон.
Докато вратите се затваряха, мерна за последно всичките онези богати скъпари, привилегированите от „Тайян“, до един да зяпат новините и до един — обърнати на прашинки пред лицето на мощта на Калифорния.