Можете да ми вярвате, защото го зная от първа ръка.
Никога не сте виждали по-щастлива тълпа от „съхранени“ личности от обитаващите Сбръчканата скала. Е, някога може и да е била скала, астероид като останалите, дето се реят из пространството около нашето Слънце, Юпитер, Марс или на друго място. Но вече не е. Защото точно този астероид отдавна е бил надупчен и издълбан от кора до кора. Не от хората. От някой друг. Ние само го използваме. И какво по-добро място да се отпразнува стогодишнината от старта на първия човешки междузвезден пилотиран полет?
Вече разбирате, че Сбръчканата скала е доста необичаен астероид, дори бих казал уникален. Първо, защото кръжи около Слънцето по орбита, която е перпендикулярна на еклиптиката. Това по въпроса за неговата необичайност. Уникалното е, че когато бил открит, оказал се натъпкан с хичиянски кораби. Не един или два, а впечатляващо количество — деветстотин двадесет и четири! И то напълно функциониращи съдове! Особено ако не ви безпокои въпросът къде отивате или кога ще се върнете. В началото това си оставаше неразрешима загадка. Качвахме се на корабите, пускахме двигателите и чакахме, преизпълнени с нетърпение и страх. И се молехме.
Понякога късметът ни спохождаше.
По-често вместо него идваше смъртта. Онези от нас, които принадлежат към първата група, тази вечер присъстват на купона.
Но всяко успешно пътешествие с хичиянски кораб ни разкриваше по една частица от истината и с течение на времето се понаучихме да пътуваме до разни места из галактиката и дори да се връщаме невредими. Даже съумяхме да усъвършенстваме някои от хичиянските уреди. Те са използвали ракети, за да се преместят на по-ниска орбита, ние прилагахме Лофстрьомови примки. С течение на времето астероидът престана да играе централна роля в изследването на космоса.
Ето защо хората решиха да го преместят на околоземна орбита.
Първо намислиха да го превърнат в музей. После им хрумна да го устроят като жилище за оцелелите от хичиянските пътешествия. Някъде по това време започнаха да го наричат Сбръчканата скала. Преди това името му беше Гейтуей.
И ето че се изправяме пред поредния проблем на общуването, защото как да ви обясня какво направихме двамата с Еси след това?
Най-лесно би било да се каже, че се разделихме.
Да, така е, в известен смисъл. Не го ли правят всички на купон? Реехме се наоколо, по нашия безтелесен начин, срещахме се с приятели, прегръщахме ги, разменяхме си поздравления и спомени — не че всички наши приятели на астероида са безтелесни, просто на първо време не обръщахме внимание на „телесните“. (Не бих искал да останете с погрешното впечатление, че ги презираме или ненавиждаме, напротив, те са ни скъпи колкото и съхранените. Но, Боже мили, телесните са толкова бавни!)
Ето защо през следващите десет хиляди милисекунди се чуваше само: „Марти! Отдавна не сме се виждали!“, „О, Робин, виж на какво се е направила младата Джени Йе-ксинг!“ или „Помниш ли как смърдеше това място!“ Така продължи доста дълго, защото, както вече споменах, много хора бяха дошли за купона. Добре де, ще ви дам известна представа. След първите петдесет прегръдки, направих кратка пауза, за да се свържа с моята помощна програма „Алберт Айнщайн“.
— Алберт — прошепнах аз, когато той изплува сънен в пространството пред мен, — колко са всъщност?
Той всмукна дим от лулата си и ме посочи с мундщука й.
— Бая множко, ако питаш мен. Общият брой на проспекторите от Гейтуей е тринайсет хиляди осемстотин четиридесет и двама. Някои от тях са невъзвратимо мъртви. Малка част отказаха да пристигнат, има и такива, които още пътуват. Да не забравяме и групата на така наречените бивши проспектори, каквато е госпожа Бродхед, да не говорим за немалкия брой пациенти, обитаващи астероида по причини, които нямат нищо общо с празнувания юбилей. И така, в настоящия момент присъстващите са три хиляди седемстотин двайсет и шест, като половината от тях са в програмно-съхранен вид.
— Благодаря ти — кимнах аз и побързах и да го спра, защото понечи да си тръгне. — Още нещо, Алберт. Хулио Касата. Не ми дава мира един въпрос — какво толкова го дразнят нашите изследвания в Института и най-вече — какво търси тук. Ще ми се да поразучиш малко нещата.
— Но аз вече го правя, Робин — усмихна се Алберт. — Ще ти се обадя веднага, щом събера още информация. Междувременно, желая ти приятно прекарване.
— Ще се постарая — кимнах доволно аз.
Алберт Айнщайн е чудесен помощник, на който винаги може да се разчита. Оставям на него проблемите си и така мога да се порадвам на удоволствията в живота. И този път постъпих по същия начин, без следа от доскорошното безпокойство.
Не познавахме всичките 3726 присъстващи ветерани, но бяхме имали честта да се срещнем с немалък брой от тях. Ето защо ще ви спестя някои от подробностите, тъй като едва ли ще ви е интересно да прочетете десетки пъти репликата: „Хей, къде се губиш, бе човек!“, „Изглеждаш направо чудесно!“ или нещо от тоя род.
Носехме се нагоре-надолу из гигабитовото пространство, кръстосвахме безчислените квадранти, нива и тунели на стария къс скала, вдигахме ръце за поздрав към бившите ни колеги или махахме на появилите се пред нас съхранени. Обърнахме по няколко чашки със Сергей Борбосной — Сергей е състудент на Еси от Ленинградския университет, преди двамата да отлетят за Гейтуей и впоследствие да срещнат смъртта си от радиационно облъчване. Прекарахме известно време в музея, кръстосвайки с коктейлни чаши в ръце сред експонатите на изложбата — артефакти от Венера и планетата Пегис, огнени перли, молитвени ветрила, останки от непознати уреди от всички краища на галактиката. Срещнахме се с Джени Йе-ксинг, която излизаше с нашия стар приятел Оди Уолтърс III преди той да отлети към ядрото на галактиката за среща с хичиянците. Сигурно е искала да се омъжи за него, но въпросът вече не беше актуален, откакто Джени бе катастрофирала с вертолет, опитвайки се да го приземи по време на една зимна буря на планетата Персефона.
— Не можа ли да измислиш нещо по-тъпо! — посрещнах я с укор аз. — Вертолетна катастрофа!
След което трябваше да се извиня, защото никой не обича да му натякват, че начинът, по който е напуснал този свят, бил тъп.
Това бяха съхранени души като нашите, с които можехме да разговаряме без никакво усилие и без каквито и да било посреднически устройства. Имаше, естествено, и немалко хора от плът, които също искахме да видим.
Но това е съвсем друг проблем.
Не е лесно да ви опиша какво е да си безтелесен ум в гигабитовото пространство.
В известен смисъл наподобява секса. Не можете да го обясните с думи на някой, който не го е правил. Зная го от личен опит, защото ми се е случвало да описвам какво е да правиш любов на разни доста странни хора — дори не точно хора, а разумни създания — и помня добре усилията, които трябваше да полагам. След цял куп милисекунди, в които те изслушваха търпеливо моите описания, литературни отклонения и обяснения — прекъсвани нерядко от пояснителни въпроси, накрая обикновено произнасяха нещо от рода на: „А, да, сега разбрах! Прилича на онова другото нещо, дето го правите. Кихане или както там му викахте. Знаете, че не е прието да го правите, но ви се налага… Ако пък се забавите, започва все повече и повече да ви сърби, докато накрая не можете да издържате, кихате и изведнъж ви става по-добре. Познах, нали?“
„Не, ни най-малко“ — отвръщам тогава, но и това не ми помага особено.
Та по същия начин се чувствам сега, когато трябва да ви разкажа за усещанията си в гигабитовото пространство. Все пак мога да ви опиша поне част от нещата, които правя там. Например, докато си пийвахме със Сергей Борбосной във „Вретеното“, всъщност не бяхме там. Не че „Вретеното“ не съществува вече, това е централната кухина на астероида Гейтуей. На времето тук е имало бар — прочутият „Синият ад“, любимо място за разпивки и комар на всеки проспектор и незаменим източник на кураж преди поредния полет на хичиянски кораб. Но истинското „Вретено“ отдавна не се използваше за това. Беше превърнато в солариум и тук пристигаха за нагревки най-тежките гериатрични пациенти.
Нима за нас това е някаква пречка? Ни най-малко!
Двамата със Сергей създадохме доброто старо „Вретено“, в комплект с казиното „Синият ад“, след това се настанихме вътре, поръчахме си по една леденостудена водка и поискахме за мезе пушена сьомга. Симулацията съдържаше още маси, барман, красиви, сексапилни сервитьорки, трима джазмени, които ни заливаха с парчета от края на миналия век, и шумна, многолюдна, празнуваща тълпа.
Картината имаше всичко, от което се нуждаехме, с изключение на едно-единствено нещо. Не беше „реална“.
Нищо тук не беше истинско. Лицата на присъстващите бяха взети от базата данни на компютъра. Но нима ние със Сергей и Еси идвахме от другаде?
Виждате ли, не ни се налага да ходим където и да било. Решим ли да сменим обстановката, просто го правим. Така е и с Еси. „Къде искаш да вечеряме?“ — пита ме тя. „Ами, какво мислиш за «Лутесия»? — отвръщам. — «Ла Тур д’Аржант»? Не, яде ми се пилешко. Какво ще кажеш за пикник пред Тадж Махал?“
Разбира се, нито обстановката, нито храната са „истински“. Също като нас. Еси е само съхранен в компютъра вариант на моята скъпа жена, която все още се рее някъде по широкия свят. Официално не сме разделени. Аз пък съм съхраненият вариант на самия себе си, останал, след като първообразът загина при нещастен случай по време на епохалната първа среща с хичиянците. Същото важи и за Сергей, а Алберт…
Алберт е нещо напълно различно. Държим го край нас, защото е ненадминат веселяк и страшно освежава купоните.
Всъщност, какво значение има всичко това? Та нали напитките ни опияняват по същия начин, пушената сьомга е ароматна и солена, а нарязаната на ситно салата е все така хрупкава и освежаваща. Не ни е страх, че ще надебелеем, нито че на сутринта ще ни измъчва махмурлук.
Докато телесните хора…
Е, телесните са съвсем друга работа.
Имаше немалко телесни сред 3726-те ветерани от Гейтуей, пристигнали, за да ознаменуват стогодишнината от откриването на Скалата. Много от тях ни бяха добри приятели. За немалко от останалите бих искал да кажа същото, защото старите проспектори притежават много общи черти.
Това, което ме затруднява при телесните, е мъчителният начин, по който поддържам разговор с тях. Аз съм бърз — защото обитавам гигабитовото пространство.
Те са бавни.
За щастие, съществува един начин да се преодолее затруднението, защото в противен случай опитите да общувам с тези неимоверно мудни и флегматични телесни създания биха ме лишили от здрав разсъдък.
Когато бях хлапе в Уайоминг, ужасно се възхищавах на шахматистите, които се навъртаха в градския парк и местеха с бавни движения лъскавите дървени фигурки върху лакираните шахматни дъски. Някои от тях можеха да играят до двайсет партии едновременно, сменяйки подред дъските. Как можеха да запомнят разположението върху двайсет различни шахматни дъски, когато аз не бях в състояние да го направя с една-едиаствена?
После разбрах. Те не запомняха нищо.
Просто се приближаваха към шахматната дъска, оценяваха позицията, откриваха най-добрия ход, правеха го и продължаваха нататък. Без да се стараят да запомнят нищо. Притежаваха невероятно бързи умове, толкова бързи, че да вземат решения, докато противникът им се почесва зад ухото.
Нещо подобно е с нас и телесните. Докато разговарям с цяла тълпа от тях, върша още поне няколко полезни неща. А те стоят като статуи! Когато зърнах старото приятелче Франки Херейра, той си облизваше устните, докато някой друг отваряше бутилка шампанско. Сам Стратърс току-що излизаше от тоалетната, отворил уста, за да поздрави някой от новодошлите. Не заговорих нито единия, нито другия. Дори не направих опит. Просто създадох подобие на самия себе си — по едно за всеки от тях — и го пуснах да се оправя. След това си „тръгнах“. Чакаха ме и други неща. Не беше необходимо да вися тук, поне докато моите двойници не доближат Франки и Сам и си отворят устата, за да ги заговорят. Тогава щях да се върна и да им кажа онова, което възнамерявах.
Така е с телесните. Добре, че има толкова много съхранени личности, инак сигурно щях да умра от скука.
Някои от тях са стари приятели, други ги познавам, просто защото всички ги знаят. Детуайлър например, човекът, открил вуду-прасетата, Лайо Сичън, прочут терорист до появата на хичиянците, но след това преминал на другата страна. Той бе човекът, предал на властите цялата група от терористи и диверсанти, проникнали в редовете на Американската космическа програма. Зърнах дори Хариман, известен с това, че пръв присъствал лично на избухването на свръхнова и успял да се задържи достатъчно дълго на последвалата разширяваща се вълна, за да спечели наградата от пет милиона долара, която се давала в онези далечни дни. Наблизо беше Мангроув, откривателят на хичиянска станция в околностите на неутронна звезда, установил, че причудливите, синкави сфери, прикачени от външната страна на станцията, били подвижни сонди, които можели да се спускат до повърхността на звездата и да вземат със себе си приблизително единайсет тона — инак парченце с размер на човешки нокът — от неутроний. По-късно Мангроув загинал от радиационно облъчване, но това не му пречеше сега да е тук, сред нас.
И така, аз се носех сред светилата на Гейтуей, срещах стотици приятели, разпитвах за други. Понякога към мен се присъединяваше и Сгъваемата Еси. После се разделяхме. Алберт също се навърташе наблизо, макар да не вземаше участие в прегръдките и поздравителните реплики. Стараеше се да се показва само пред мен и пред никой друг. В края на краищата, това беше не само купон, но и официална среща и появата на една обикновена информационна програма можеше да се възприеме като нарушение на общоприетата етикеция. Излишно щеше да е да обяснявам, че Алберт е може би единственият ми най-добър приятел.
Едва когато със Сергей отново се върнахме във „Вретеното“ и пак се захванахме да обръщаме чашите, си позволих да прошепна полугласно:
— Алберт?
Еси ме изгледа навъсено. Знаеше какво съм намислил. (В края на краищата, тя бе написала неговата програма, да не говорим, че и моята.) Оказа се, за щастие, че няма нищо против, защото просто продължи да си бъбри на руски със Сергей. Нищо лошо, защото аз също разбирах руски — говоря го перфектно, както и дузина други езици. Разполагах с предостатъчно време за лингвистични занимания. Неприятното беше обаче, че разговаряха за хора, които нито познавах, нито исках да зная.
— Повика ли ме, о, господарю? — прошепна Алберт в ухото ми.
— Недей да оригиналничиш — сопнах се аз. — Откри ли нещо за Касата?
— Не съвсем, Робин. В противен случай отдавна да съм се явил на доклад. Все пак събрах някои интересни сведения.
— Да ги чуя — кимнах усмихнато, докато Сергей ми наливаше поредната доза ледена водка, без дори да ме поглежда.
— Разработвах три дискретни направления — произнесе Алберт с глас на училищен наставник. — Въпросът за връзката между семинарите на Института и Обединената служба за наблюдение на Убийците, за маневрите и за присъствието на генерал Касата тук. Последният може да бъде разделен още на…
— Чакай — прошепнах. — Сега не му е времето. Кратко и ясно.
— Много добре. Семинарите, разбира се, са пряко свързани с основния въпрос за Враговете — как могат да бъдат разпознати чрез техните сигнали и защо искат да променят еволюцията на вселената? Единствената истинска загадка е защо точно сега Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява загриженост за семинарите в Института, след като е оставала пасивна при многобройните предишни научни конференции с подобна тематика. Струва ми се, че по някакъв начин това е свързано с въпроса за маневрите. Още повече, че след началото на споменатите маневри върху всички комуникации от спътника на Обединената служба и от Наблюдателното колело е било наложено ембарго.
— Ем… какво?