Защото, когато Харолд не прекалява с досадните си забележки, двамата с Кихльо са чудесни приятели.
Трудно е да се каже, че приятелството им започнало безоблачно. Харолд бил едва ли не първото човешко същество, което Кихльо срещнал, но същото можело да се каже и за другата страна. В началото всеки от тях изпитал отвращение при вида на другия. В очите на Кихльо Харолд изглеждал възтлъстичък, дори подпухнал и зализан — досущ като труп, прекарал твърде дълго във водата.
От гледна точка на Харолд Кихльо изглеждал още по-зле.
Хората най-често сравняват хичиянците с мумифицирани и сбръчкани от дълъг престой в пустинята човешки трупове. Скелетният строеж на Кихльо наподобявал този на хуманоидите, но плътта по него едва се събирала в една шепа. И, разбира се, да не забравяме този смешен пашкул. Както и отвратителната миризма на амоняк, която се носи около всеки хичиянец.
Та както казах, приятелството им не възникнало спонтанно. От друга страна и двамата нямали кой знае какъв избор. На територията на Наблюдателното колело едва ли имало и петдесет деца и две трети от тях учели в останалите училища, разположени покрай външния периметър. Тъй че възможностите за избор били още по-ограничени. Ако не броим и новородените, както и децата под шестгодишна възраст, числото им съвсем се ограничавало. Тинейджърите пък не проявявали никакъв интерес към хлапаците — кой би искал подобни дребосъци да му се мотаят в краката?
Не че не биха могли да прескачат до съседните сектори. Дори осемгодишният Кихльо го правел много пъти, сам или в компанията на съученици. Но и там нямало нищо, което да е различно от техния собствен сектор, само децата били непознати.
По принцип на децата не било забранено да скитосват из вътрешността на Колелото, стига да не се доближават до забранените кабинки на външния периметър, където били разположени „кушетките на сънищата“.
Не им забранявали да играят в опасните зони, защото просто нямало опасни зони. Вярно, че в огромното вътрешно пространство на Колелото съществували такива места, където от време на време се отделяли грамадни количества енергия — било под формата на информационни сигнали за регулиране на въртеливото движение, било за преместване на гигантската маса на Колелото — но всяко от тези места било под постоянния контрол на съответната интелигентна охраняваща програма или на нечие съхранено човешко, или хичиянско съзнание. Нито пък децата били заплашвани от престъпни деяния. На Колелото нямало нито педофили, нито крадци. Нямало отворени кладенци, в които да паднат, или гори, в които да се изгубят. Тук-там се срещали горички, но толкова рехави, че дори едно осемгодишно дете не би се заблудило в тях.
Наблюдателното колело било толкова безопасно, че повечето от децата, както и немалък брой от възрастните, работещи на него, твърде често забравяли огромната опасност, заради която всъщност се намирали тук.
И тъкмо по тази причина трябвало от време на време да им се напомня. Учебните тревоги били не само за възрастните, но и за децата — най-вече заради децата, защото в случай че наблюдателите в „кушетките на сънищата“ някой ден откриели онова, което търсели, а това неминуемо щяло да се случи, децата трябвало сами да се погрижат за себе си. Нито един от възрастните нямало да може да го стори. Дори механичните изпълнители щели да бъдат заети с анализи, комуникационни проблеми и съхраняване на информацията. От децата се изисквало да открият подходящи скривалища, където да изчакат евентуалния благоприятен развой на събитията — ако въобще настъпел такъв.
Естествено, ситуацията не била лишена от прецеденти. Така например в средата на двайсети век учениците в САЩ и СССР знаели, че при сигнал за опасност трябва незабавно да се пъхнат под чиновете си, да положат ръце на тила си и да чакат, облени в трескава пот, докато — както им обяснявали учителите — атомните бомби ги превърнат в пламтящи факли. За децата от Наблюдателното колело залозите били дори още по-високи. Защото тук те можели да изгубят не само живота си. Този път на карта било поставено всичко.
С други думи, обяви ли се учебна тревога, също като предшествениците си от двайсети век, децата от Колелото се обливали в студена пот.
Освен когато тревогата била от втора степен.
„Тревога втора степен“ означавала вземане на рутинни предпазни мерки във връзка с пристигането на продоволствения кораб. Нямало нищо страшно в учебна тревога втора степен — стига да не даваш воля на въображението си. (Ако го сториш, току-виж си осъзнал, че всъщност повишената бойна готовност е заради хипотетичната възможност нещо друго да направи опит да се промъкне под прикритието на продоволствения кораб.)
В дните, в които пристигал корабът, учебните занимания били отменяни. Цялата работа на Колелото замирала (с изключение на наблюдателите в „кушетките“), защото всички предпочитали да присъстват при разтоварването на продоволствията. Освен това семействата, които били изкарали отредения им срок, вече си събирали багажа, за да се върнат обратно сред сиянието на звездите от родната галактика. Останалите пък любопитствали да видят новопристигналия персонал.
По времето, когато Кихльо достигнал уговорения ъгъл на училището, той вече бил изял своя сандвич, а Харолд го очаквал нетърпеливо.
— Пак закъсня, Сънливко! — сопнал му се той.
— Още не са подали сигнала за засичане. Тъй че не сме закъснели.
— Недей да спориш! Инатиш се като малко дете. Тръгвай да вървим!
Харолд показвал пътя. Предполагал, че това е негово изконно право. Не само бил по-възрастен от Кихльо (в неговото лично време, защото в действителност, погледнато през призмата на непрестанно разширяващата се вселена, Кихльо бил роден няколко седмици преди пра-прадядото на Харолд), но също така и притежавал по-масивно телосложение (три към едно в полза на Харолд). Харолд Врочек бил високо момче с русолява коса и очи с цвят на френско грозде. Двамата с Кихльо били почти еднакви на ръст, но не това предизвиквало раздразнението на момчето. За негова изненада, оказало се, че Кихльо не му отстъпва по сила. Под изсушената на вид, каишоподобна хичиянска кожа се криели неимоверно силни мускули и сухожилия. Въпреки че Харолд положил огромни усилия, за да изкатери стълбите към доковата платформа преди Кихльо, хичиянецът го следвал без никакво видимо усилие. Дори стигнал пръв горе, което предизвикало Харолд да подвикне заядливо: „Ей, Сънльо, внимавай да не се изпречиш на пътя на някой механичен носач!“
Кихльо даже не си направил труда да му отвърне. Дори двегодишно хлапе на Колелото знае как да се пази при подобна ситуация.
За една стандартна година пристигали не повече от четири-пет продоволствени кораба. Идвали и си отивали без излишна суетня. Никой не би си позволил да ги задържи повече от необходимото.
Веднага щом двете момчета се озовали във вретеновидното помещение на втори док, те се притиснали към най-близката стена, далеч от маршрутите на механичните носачи и от възрастните, които се трупали, за да позяпат кораба.
Всички товарни площадки, включително и втори док, се намирали от вътрешната страна на Колелото. Външната стена на дока била напълно прозрачна, но отвън не се виждало нищо особено, освен плавната извивка на Колелото и другите два озарени в светлини докове, които в момента пустеели.
— Не виждам никакъв кораб — оплакал се Харолд.
Кихльо не отговорил. Единственото, което можел да каже, било, че Харолд и не би могъл да го види, тъй като корабът се приближавал със скорост, надвишаваща тази на светлината, но вече знаел каква ще бъде реакцията на приятеля му: че не може да търпи да му обясняват неща, които добре знае, и че задава въпросите си, без да очаква какъвто и да било отговор.
Трафикът към Колелото бил почти еднопосочен, с изключение този на летателните екипажи. Както хората, така и хичиянците напускали станцията, когато приключвал определеният срок — приблизително равен на три стандартни земни години. След този период те се завръщали в познатата им галактика и по домовете си. Повечето от тях отивали на Земята, малцина — на планетата Пегис, други — по космическите станции. (Дори хичиянците предпочитали да отидат на някоя човешка планета или станция, вместо да се върнат в ядрото — както заради разликата във времето, така и защото съществувала постоянна необходимост от хичиянски специалисти.) Но припасите никога не пътували в обратна посока. Машините, инструментите, резервните части, ремонтните модули и медицинските уреди — всичко това оставало на Колелото. След като се изконсумирали, повредели или изживеели времето си (или от храна се превръщали в екскременти), те били рециклирани и запазвани като резервна маса за маневриране на Колелото. Защото колкото повече нараствала масата на Колелото, толкова по-малко то се влияело от вътрешни размествания и следователно толкова по-малко енергия била необходима за поддържане на стабилното му състояние.
Разнесъл се мелодичен сигнал, показващ, че корабът се е появил в нормалния космос.
— Светлините! — обявил някой по високоговорителите, което не било заповед, а по-скоро проява на вежливост към присъстващата публика, тъй като и без това целият процес се контролирал и управлявал само от машини и специализирани програми.
Светлините във втори док угаснали. Също както и всички останали светлини, което можело да се види през прозрачната външна стена.
Но Кихльо не можел да откъсне очи от небето.
Нямало много за гледане. Не се виждали например никакви звезди. Единствените слънца, достатъчно ярки, за да бъдат наблюдавани от Колелото, били от собствената им галактика, но в момента не гледали към нея. Имало и много други галактики — стотици милиони само в посоката, в която гледали, но едва ли повече от десетина били доловими за невъоръженото око, а и те изглеждали като неясни, мъждукащи сияния.
И тогава, докато Колелото завършвало поредната си обиколка и в западния край на небосвода сиянията започнали да потъмняват, зрителите зашумели развълнувано.
Една бледа, безцветна светлинка, немощна като пламъче на свещ, се превърнала в ослепителен блясък и корабът пристигнал.
С вретеновидната си форма и дължина над 800 метра, продоволственият кораб поразявал въображението. Съдейки по контурите, това бил звездолет с оригинална хичиянска конструкция, а не някой от новите кораби, които отскоро строели хората. Кихльо бил завладян от чувство на гордост. Не че имал нещо против хората и техните звездолети, които най-често приличали на гигантски цилиндри или торпеда. Както и децата знаят, формата няма никакво значение в междузвездното пространство. Биха могли със същия ефект да наподобяват сфери, кубове или дори хризантеми — очертанията не са нищо повече от прищявка на конструкторите. Повечето от продоволствените кораби, които посещавали Колелото, били конструирани от хората и с човешки екипаж, а в последно време дори новоназначените служители били хуманоиди, с което броят на хичиянците на Колелото започнал бързо да се стопява.
Но хичиянски кораб означавал свежи попълнения, които да възстановят равновесието! Така поне си мислел Кихльо…
Не и този път.
Грамадното вретено се отпуснало в прегръдките на Колелото. С приближаването си то изравнило скоростта си с тази на станцията и направило широк завой, за да излезе на същата орбита, дори се завъртяло в синхрон с въртеливото движение на Колелото. Механичните ръце го прихванали. Шлюзовете се допрели. От долния край на звездолета се отделили подвижни кабели, които се скачили със скобите пред първи и трети док, така че продоволственият кораб се превърнал в неразделна част от цялостната конструкция. Същевременно във вътрешността на Колелото били извършени необходимите промени в разположението на баласта, за да се коригира влиянието на новоскачеаия съд. Харолд се олюлял, когато подът под краката му се разклатил. Кихльо подскочил и го сграбчил, но Харолд го отблъснал грубо.
— Грижи се за себе си, Сънливко — посъветвал го той.
Най-сетне операцията по скачването на кораба приключила и от търбуха му започнали да бликат съкровища.
Механичните носачи били първите, които преминали към действие — те изчезвали във входа на шлюза, за да се появят отново, натоварени с палети, сандъци с мебели, апаратура и машини. Не след дълго отвътре били извадени първите кашони с пресни плодове и тогава докът се изпълнил с примамливи ухания на праскови, портокали и ягоди.
— Ей, гледай само какви банани! — извикал Харолд като размахвал развълнувано ръце. — Де да можех още сега да си хапна един от тях!
— Не бива, преди да са пожълтели — отвърнал Кихльо, горд от познанията си за странните човешки храни. В отговор, естествено, получил злобен поглед.
— Зная. Исках да кажа, че едва се сдържам да не си отмъкна един още сега. А това там май са ягоди.
Кихльо се навел за консултация към пашкула си и след това кимнал.
— Да, Ягоди са. Уф, и на мен ми се доядоха.
— Ягоди… — шепнел замечтано Харолд. Много отдавна не бил опитвал вкуса им. Колелото отглеждало собствени хранителни култури, но сред тях нямало ягоди. Наистина не е никак трудно да се придаде ягодов вкус на храната — или какъвто и да било друг, защото храните „ЧОН“ се отличават с безкрайното си разнообразие. Но уханието, консистенцията и сочността на плода — ей това били направо непостижими неща. Нищо не можело да се сравни с неповторимото усещане от която и да било истинска храна. Момчетата се спуснали до един от конвейерите за храна, за да се насладят отблизо на невероятния букет от ухания. Тук, между конвейерната линия и стената, имало достатъчно място да се поберат, но твърде тясно, за да влезе възрастен.
— Виж, това там са малини — продължавал да сочи с пръст Харолд. — А след марулите идват и череши!
— Аз все пак бих предпочел да си хапна от ягодите! — държал на своето Кихльо и неочаквано механичният носач, който минавал по линията край тях, натоварен с кашон с надпис „ВНИМАВАЙ — ЧУПЛИВО!“, заковал на място, сякаш чул заповед. Сетне една от манипулаторните му ръце бръкнала в кашона, извадила отвътре пластмасов плик с ягоди, отново запечатала кашона и подала плика на Кихльо.
— Ей, благодаря ти! — извикал любезно Кихльо.
— Няма защо, Стернутатор — долетял отговорът на хичиянски и Кихльо подскочил.
— Виж ти! Познавам ли те?
— Аз бях твоят учител по тай-чи. Дай малко и на Харолд.
След това машината се обърнала и продължила по пътя си.
Първоначално Харолд я изпроводил с гневен поглед, но лицето му почти веднага се разведрило — кой би се поддал на ревност заради вниманието на някаква си обслужваща машина? Двете момчета си поделили ягодите и започнали лакомо да поглъщат сочните плодове, Възхищението им нямало граници.
— Всеки момент ще започнат да излизат хората — обявил Харолд, мляскайки доволно, но изведнъж забелязал, че Кихльо не яде. Погледът му бил втренчен в кораба.
Харолд се извърнал в същата посока. Пред вратата имало вече петнайсетина пасажери — възрастни и деца.
Новопристигналите винаги будят интерес, но не това била причината за любопитството, изписано на лицето на Кихльо. Всъщност след миг Харолд осъзнал, че не е само любопитство, но и изумление, страх и гняв. Така поне предполагал, защото всеки знае, че не е никак лесно да се разгадават израженията върху хичиянските лица. Във всеки случай за Харолд новодошлите изглеждали съвсем хуманоидни, като се изключи странният начин, по който ходели, но от това разстояние не можел да определи точно какво го смущава.
Харолд се загледал по-внимателно и забелязал нещо друго.
Колелото се било извъртяло още малко. Точно зад тъмния масив на звездолета, сред пустотата на междугалактичното пространство се виждал куп от мръсножълтеникави светлинни петна, заради които всъщност се поддържало постоянното наблюдение.
Да започнем с това, че светлината не била съвсем жълта. Спектроскопските изследвания показват, че над деветдесет процента от радиационната емисия на кугелблица е разположена във виолетовия край на оптическия спектър и отвъд него, но тези честоти са вредни са хичиянските очи. Ето защо прозрачната обвивка на Колелото била обработена по такъв начин, че да ги филтрира. Единствено жълтата светлина можела да преминава през филтъра.
Харолд се засмял доволно.
— Какво става, Сънливко? — запитал надменно той. — От кугелблица ли се изплаши?
Кихльо премигнал с големите си, розови, кръгли хичиянски очи.
— Да съм се уплашил от кугелблица? Не. За какво говориш?
— Ами, изглеждаш толкова смешно — обяснил Харолд.
— Не съм смешен. Направо съм побеснял. Виж това! — Кихльо размахал кльощавата си ръка към другия край на дока. — Това е хичиянски кораб! И тези, които слизат от него, носят пашкула на древните. Но това са човеци, разбираш ли?
Ако Харолд бил хичиянско, а не човешко дете, навярно щял да се разсмее на подмятането за кугелблица.