Виждаш, читателю, че не всичко беше безнадеждно лошо в единочките. При наличието на три ума като нашите имаше много неща, с които да убиваме времето. Много вероятно е, че ние се запазвахме един друг от полудяване, макар и да трябва да призная, че Опънхаймър бе гнил пет години в единочка съвършено сам, преди да дойде Морел, и пак бе останал с разума си.
От друга страна, недей погрешно мисли, че животът в единочката беше една безумна оргия на блажено общуване и ободряващи психологични проучвания.
Ние изпитвахме много и ужасни болки. Надзирателите ни бяха зверове — подлеци, платени от теб, данъкоплатецо. Обстановката ни беше гадна. Храната беше отвратителна, еднообразна, не беше питателна. Само хора, които си го налагаха с волята, можеха да преживеят с такава малокалорична диета. Сигурен съм, че нашите премирани говеда, овце, свини в Университетското показно стопанство в Дейвис биха залинели и умрели, ако не получаваха по-научно изчислени дажби, отколкото ние.
Ние нямахме прочетни книги. Самото ни разговаряне с чукане беше нарушение на правилника. Светът, доколкото това засягаше нас, фактически не съществуваше. Беше по-скоро призрачен свят. Опънхаймър например не беше виждал автомобил или мотоциклет. Понякога се промъкваха новини, но неясни, отдавна изживени, недействителни. Опънхаймър ми каза, че научил за Руско-японската война чак две години след нейния край.
Ние бяхме живи погребани, живи мъртъвци. Единочките бяха нашия гроб, в който при случай си говорехме с почукването на кокалчетата, както духовете почукват на спиритичен сеанс.
Новини ли? Какви малки неща бяха новини за нас! Смяна на хлебарите — можехме да го познаем по хляба. Какво е накарало Джоунс Тестяното лице да вземе една седмица отпуска? Дали за почивка, или поради болест? Защо Уилсън, само след десет дни на нощна смяна, е бил преместен другаде? Кой е насинил окото на Смит? Ние разсъждавахме със седмици за такива дреболии като последната.
Някой затворник, наказан с един месец в единочка, беше събитие. И въпреки това не можеше да научим нищо от такъв преходен и често пъти тъп Дантес, който оставаше в нашата преизподня твърде късо време, за да се научи да говори с чукане, и се връщаше пак в широкия бял свят на живите.
И все пак не всичко беше толкова незначително дребно в нашето царство на сенките. Например аз научих Опънхаймър да играе шах. Помислете си — какво огромно постижение е да научиш един човек през тринадесет килии с почукване на пръсти; да го научиш да вижда шахматна дъска, да може да си представи всичките фигури, пионките и разположението, да знае различните ходове; и да го научиш на всичко това с такова съвършенство, че двамата с него можехме накрая само с една зрителна представа да играем шах чисто мисловно. На края ли казах? Да отдам още веднъж дължимото на великолепния ум на Опънхаймър: накрая той започна да ме побеждава в играта — той, който никога в живота си не беше виждал шахматна дъска!
Каква представа например за офицер можеше да възникне в ума му, когато аз изчуквах основния ни код за офицер? Напразно често му задавах точно този въпрос. Напразно той се мъчеше да ми опише с думи мисловният образ на нещо, което никога не беше виждал, но с което въпреки всичко беше способен да оперира по такъв майсторски начин, че да ме обърка безброй пъти в течение на една игра.
Мога само да размишлявам за такава проява на воля и дух и да заключа, както тъй често заключвам, че тъкмо те представляват действителността. Само духът е действителен. Плътта е фантасмагория и призрак. Питам ви как — повтарям, питам ви как може материята или плътта да играе шах на въображаема дъска с въображаеми фигури пред един вакуум от тринадесет килии, свързани само с чукане с кокалчетата на пръстите?
ГЛАВА 15
Някога съм бил Адам Странг, англичанин. Периодът, в който съм живял, доколкото мога да го определя, е бил някъде между 1550 1650 година и съм доживял, както ще видите, до преклонна възраст. Откакто Ед Морел ме научи как да стигам до малката смърт, винаги съм съжалявал, че не съм се занимавал по-сериозно с история. Тогава щях да мога да разпозная и сложа на място много неща, които не са ми ясни. При сегашното положение съм принуден да напипвам и да отгатвам пътя си към времето и мястото на предишните си съществувания.
Странното в съществуването ми като Адам Странг е, че си спомням толкова малко за първите му тридесет години. Адам Странг се е появявал много пъти, когато съм бил в усмирителната риза, но всеки път той се съживява напълно порасъл, мускулест, навършил тридесет години.
Аз, Адам Странг, неизменно идвам на себе си на група ниски, песъчливи острови, някъде под екватора, което вероятно е западната част на Тихия океан. Винаги се чувствам у дома там и, изглежда съм прекарал там известно време. Има хиляди хора по тези острови, при все, че аз съм единственият бял. Туземците са великолепна раса, мускулести, плещести, високи. Мъж, висок шест фута е нещо обикновено. Кралят Раа Коок е поне половин фут по-висок и макар да тежи сигурно цели триста фунта, е тъй добре сложен, че човек не би го нарекъл дебел. Мнозина от главатарите му са също толкова едри, а жените не са много по-дребни от мъжете.
Голям е броят на островите в групата, на които Раа Коок е крал, въпреки че купчинката острови на юг са размирни и от време на време се бунтуват. Зная, че тземците, при които живея, са полинезийци, защото косата им е права и черна, кожата им има топъл залтистокафяв цвят. Езикът им е звучен, богат и мелодичен, беден откъм съгласни и се състои главно от гласни. Те обичат цветя, музика, танци и игри и са по детински непресторени в забавленията си, макар и да са зверски жестоки, когато се ядосат и на война.
Аз, Адам Странг, зная миналото си, но като че ли не мисля много за него. Живея с настоящето. Аз съм лекомислен, нехаен, непредпазлив и щастлив поради чудесното си здраве и излишък на жизнени сили. Риба, плодове, зеленчуци и водорасли — пълен стомах — и аз съм доволен. Заемам високо положение при Раа Коок, който стои най-високо, по-високо дори и от Аба Таак, който е най-висшия жрец. Никой не смее да вдигне ръка или оръжие срещу мен. Аз съм табу — свещен, както хижата на свещеното кану, под пода на която почиват костите на само бог знае колко предишни крале от рода на Раа Коок.
Аз зная всичко за претърпяното корабокрушение и как останах единствен от всички моряци на кораба; беше голямо крушение и голям вятър, но аз не размишлявам много-много за бедствието. Когато изобщо мисля за миналото, мисля повече за детството си край полите на моята млечнобяла, лененокоса, напета майка англичанка. Там съм живял в мъничко селце от десетина къщи със сламени покриви. Чувам отново косовете и дроздовете в живите плетове и виждам отново сините камбанки, изсипали се от дъбовата гора и по кадифената морава, като пяна на синя вода. А най-много си спомням грамадния жребец с космати глезени, когото често водеха по тясната уличка, а той тацуваше, ходеше странишком и цвилеше. Аз се плашех от огромното животно и винаги с писък бягах при майка си и успявах ли да я намеря, хващах се за полите й и се криех в тях.
Но стига толкова. Не е детството на Адам Странг това, за което се каня да пиша.
Няколко години живях на островите, които останаха без име за мен и на които — сигурен съм — аз бях първият бял човек. Бях женен за Леи-Леи, сестрата на краля, която беше само един-два пръста по-висока от шест фута и с тези един-два пръста по-висока и от мен. Аз имах прекрасна фигура като мъж — плещест, строен, добре сложен. Жените от всички раси, както ще видите, ме заглеждаха благосклонно. Под мишниците, запазена от слънцето, кожата ми бе млечно бяла, както на майка ми. Очите ми бяха сини. Мустаците, брадата и косата ми имаха този жълтозлатист цвят, какъвто виждаме понякога на картините, на северни морски царе. Да, трябва да съм бил потомък на тези стари заселници в Англия и макар и роден в къща на земеделец във вътрешността, в кръвта ми все още е имало морска сол, та рано намерих пътя към корабите и станах морски вълк. Това и бях — нито офицер, нито господин, а прост моряк, отруден, търпрлив, издръжлив.
За Раа Коок цена нямах, оттам бе и височайшето му покровителство. Аз умеех да кова желязо, а останките от нашия кораб бяха доставили първото желязо в страната на Раа Коок. От време на време ние отивахме с някое и друго кану да докараме желязо от крушението. Корпусът беше се освободил от рифа и лежеше на деветдесет фута дълбочина. И ние вадехме желязото от деветдесет фута. Чудни гмурци и подводни работници са тези тиземци! Аз се научих да се гмуркам на тази дълбочина, но не можех да се изравня с тях в плувната им ловкост. На сушата, благодарение на английското ми обучение и силата, можех да преборя кой да е от тях. Научих ги на бой с тояги, и тази игра се превърна в истинска болест, тъй че счупените глави не бяха рядкост.
След корабокрушението ми бе останал един дневник, толкова разпокъсан, разкиснат и станал на каша от морската вода, с така размито мастило, че почти нищо не можеше да се разчете. Обаче с надеждата, че някой любител на старини би могъл да посочи по-определено датата на събитията, които ще опиша, давам тука една извадка. Особеният правопис може да послужи за ключ. Забележете, че макар буквата „с“ да се използва, на повечето места вместо нея стои буквата „ш“.
Понеже вятърът беше благоприятен, това ни даде възможността, да изшушиме част от провизиите ши. Особено няколко китайски шунки и шушена риба, които шъштавяха чашт от хранителните ни запаши. Божествената шлужба бе шъшто отслужена на палубата. Шлед обеда вятърът беше южен с резки пориви, но шух, така че на другата шутрин можахме да почистим твиндека и шъщо да опушим кораба с барут.
Но трябва да побързам, защото този ми разказ не е за Адам Странг, претърпелият крушение морски вълк на коралов остров, а за Адам Странг, наречен по-сетне Йи Йонк-ик, могъщия, който е бил някога фаворит на всесилния Юнсан, любовник и съпруг на принцеса Ом, от царския род Мин, и който дълго време бе просяк и парий във всички селища по всички брегове и пътища на Чосон. (Аха, ето ви на — Чосон. Това значи страната на утринната свежест. На съвременен език тя се казва Корея)
Помнете, това е било преди три-четири века, когато аз живях като първия бял човек на кораловите острови на Раа Коок. В онези води и по онова време корабно платно се виждаше рядко. Можех да остана там до края на дните си и да живея в мир и чревоугодничество, под слънчеви лъчи, където нямаше слана, ако не беше „Спарвер“. „Спарвер“ беше холандски търговски кораб, потеглил в неозначени на картите морета за Западна Индия отвъд Западната Индия. И вместо Западна Индия намери мен, и аз бях единственото, което той намери.
Нали ви казах, че аз бях лекомислен, златокос, безотговорен великан, останал хлапак въпреки годините. Почти без да ми се свие сърцето, щом „Спарвер“ напълни бъчвите си с вода, напуснах Раа Коок и приятната му родина, напуснах Леи-Леи и всичките й накичени с цветя сестри и с усмивка на устните и познатите корабни миризми, гъделичкащи приятно ноздрите, отплавах пак като прост моряк под заповедите на капитан Йохане Маартенс.
Чудесно скитничество беше това, което последва на борда на „Спарвер“. Ние търсехме нови земи с коприни и подправки. В действителност намерихме треска, насилствена смърт, гибелни райски кътчета, където смъртта и красотата устройваха заедно костници. Този старик Йоханес Маартенс, лишен от всякаква следа на романтика на безстрастното си лице и побелялата си скандинавска глава, търсеше островите на Соломон, мините на Голконда — да, той търсеше старата загубена Атлантида, която се надяваше да намери непокътната и непотопена. А вместо това намери ловци на глави, живеещи на дървета човекоядци.
Ние слизахме на непознати острови, където морето се разбиваше в бреговете, а от планинските върхове се издигаше дим, където къдрави, дребни, звероподобни хора виеха като маймуни в гъсталаците, преграждаха горските си пътеки с тръни и вълчи ями и ни замеряха с отровни стрели от смълчаната и здрачна джунгла. И всеки жилнат от такава стрела умираше в стршни мъчения и писъци. Сблъсквахме се и с други хора, по-свирепи, по-едри, които влизаха в открит бой по бреговете и ни обсипваха с копия и стрели, а огромните тъпани от дървесни дънери и малките тамтами гърмяха и бумтяха бойния зов през обрасли с дървета долове, и по хълмовете като колони се издигаха сигнални пушеци.
Хендрик Хамил беше суперкарго и съсобственик в това приключение на „Спарвер“, а каквото не беше негово бе притежание на капитан Йоханес Маартенс. Капитанът говореше малко английски, а Хендрих Хамел малко повече. Моряците, с които се събрах говореха само холандски. Но от един морски лъв само да поискаш да научиш холандски… да-да, и корейски, както ще видите!
Към края стигнахме отбелязаната страна на картата Япония. Но хората не искаха да имат нищо общо с нас и чиновници с по две саби, с широки копринени роби, от които на капитан Йоханес Маартенс му потекоха лигите, дойдоха при нас на борда и учтиво ни помолиха да си отидем. Под вежливите им обноски се долавяше желязна воля на войнолюбив народ и ни го разбрахме и си взехме пътя.
Бяхме прекосили японските проливи и навлизахме вече в Жълто море на път за Китай, когато „Спарвер“ заседна на скали. Той беше едно разнебитено корито, старият „Спарвер“, толкова мъчноподвижен и обрасъл с водорасли и миди по дъното, че не можеше отново да поеме курса си. Обърнат рязко в бейдевинт, не можеше да се завърти на повече от шест румба и тогава се заклати нагоре-надоло, като захвърлена във водата ряпа. Един галиот19 можеше да мине за клипер20 в сравнение с него. Не можеше и да се сънува да се лавира с него; да направиш завой през фордевинд трябваше целият екипаж и половин вахта. При това положение ние бяхме хванати на подветрения бряг при вятър, променил посоката си с осем румба и стигнал силата на ураган, който ни беше вадил душите четиридесет и осем часа.
Ние дрейфувахме към сушата в студената светлина на бурно съмване през безмилостни напречни вълни, високи като планини. Беше посред зима и между кълбящи снежни вихри съзирахме настръхналия бряг, ако можеше да се нарече бряг, толкова беше нарязан. Имаше неизброими мрачни острови и островчета, смътни, покрити със сняг планини отвъд и навред щръкнали канари, твърде стръмни, за да задържат снега, издатини на носове и зъбери и отломки от скали, подали се от кипящото море.
Нямаше име за тази страна, към която отивахме, и никакви белези да е била някога посетена от мореплаватели. Бреговата й линия беше само загатната на картата ни. От всичко това трябваше да заключим, че жителите й бяха толкова негостоприемни, колкото и малкото от страната им, което можехме да видим.
„Спарвер“ отиваше с носа напред към една канара. В отвесното й подножие имаше дълбока вода, така че насоченият ни към небето бушприт се смачка от удара и се пречупи в основата си. Фокмачтата бе отнесена през борда със страшно пукане на вантите и щагите и падна напред срещу канарата.
Винаги съм се възхищавал на стария Йоханес Маартенс. Една внезапна вълна ни отнесе от високият ют и ни търколи и просна на шкафута, откъдето с мъка се добрахме напред до вдигналия се стръмно нагоре бак. Към нас се присъединиха и други. Вързахме се там здраво и се преброихме. Бяхме осемнадесет. Останалите бяха загинали.
Йоханес Маартенс ме побутна и посочи нагоре, през изливащите се отгоре ни потоци вода, отблясквани от канарата. Аз разбрах какво искаше той. Двадесетина фута под клотика предната мачта се триеше и стържеше в една издатина на канарата. Над издатината имаше пукнатина, капитанът искаше да знае дали ще посмея да скоча от върха на мачтата в пукнатината. От време на време разстоянието ставаше само някакви си шест фута, защото мачтата се клатеше като пияна според клатенето и удрянето на корпуса, върху коъто лежеше пречупилият й се долен край.
Аз се заизкачвах. Но те не останаха да чакат. Един по един се развързаха и тръгнаха подир мен по несигурната мачта. Имаше основание да се бърза, защото всеки миг „Спарвер“ можеше да потъне в дълбоката вода. Аз изчаках удобен момент за скока и сполучих; стъпил криво-ляво в пукнатината, се приготвих да помагам на тези, които щяха да скачат след мен. Беше бавна работа. Ние бяхме мокри и полузамръзнали от брулещия вятър. Освен това скачането трябваше да се съчетае с клатенето на корпуса и люшкането на мачтата.