Като порив на вятър в лятна нощ, революцията — дворцова революция, разбира се, премина и стихна. Чон Монг Ю завзе властта. Императорът утвърди всичко, което пожела Чон Монг Ю. Чосон само се потресе от оскверняването гробовете на кралете, възхвали Чон Монг Ю и остана безучастен. Навсякъде се търкаляха глави на сановници, които се заместваха от привърженици на Чон Монг Ю, но нямаше никакви метежи против династията.
А сега, какво ни сполетя нас. Йоханес Маартен и тримата му моряци, след като ги водиха в половината села и укрепени градове на Чосон, за да бъдат заплювани от сганта, бяха закопани до врата на откритата площ пред дворцовата порта. Вода им даваха да пият, за да живеят по-дълго и да ламтят за храната, която, гореща и вдигаща съблазнителна пара, сменяха пред тях час през час. Казват че стария Йоханес Маартенс останал жив най-дълго и издъхнал след цели петнадесет дни.
На Ким мъчителите бавно чупеха кост по кост и става по става и той умираше дълго време. Хамел, за когото Чон Монг Ю се досещаше, че е бил моят мозък, бе предаден на смърт чрез бой с пръчки — накъсо казано, биеха го непрекъснато и усърдно, докато не умря под възхитените крясъци на жителите на Кейджо. На Юнсан позволиха да умре от смела смърт. Той играел на шах с тъмничаря, когато пратеникът на императора, или по-правилни на Чон Монг Ю дошъл с чаша отрова. „Почакай малко — рекъл Юнсан — трябва да бъдеш по-възпитан и да не прекъсваш човека, когато играе шах. Ще я изпия веднага щом свърши играта.“ И пратеникът зачакал, докато Юнсан завършил играта; той я спечелил и след това пресушил чашата.
Само един азиатец може да превърне озлоблението си в неотстъпно и непоклатимо отмъщение до живот. Това Чон Монг Ю наприви с принцеса Ом и мен. Той не ни унищожи. Не бяхме дори хвърлени в затвор. Принцеса Ом беше лишена от благородническото си звание и имотите. С императорски указ, опвестен и разлепен и в най-последното село на Чосон, се съобщаваше, че аз съм от династията Корьо и никой няма право да ме убие. По нататък се съобщаваше, че останалите живи осем моряци не бива да се убиват. Също така никой не бива да ги подпомага. Те трябвало да останат отвъргнати, просяци по пътищата. И това е, което станахме аз и принцеса Ом — просяци по пътищата.
Последваха четиридесет дълги години на преследвания, защото омразата на Чон Монг Ю към принцеса Ом и мен беше безсмъртна. Нещо още по-лошо — той бе благословен с дълъг живот, също както ние бяхме прокълнати с него. Казах вече, че принцеса Ом беше чудо-жена. Освен да повтарям безкрай това твърдение, не мога да намеря думи, с които правилно да я оценя. Някъде съм чул, че една високопоставена дама казала веднъж на любимия си: „Някакъв покрив и кора хляб с теб!“ Всъщност, това е каквото принцеса Ом каза на мен. Повече отколкото да го каже — тя го изживя до сетната буква, когато твърде често корите хляб бяха по-малко от достатъчни, а за покрив ни е служело небето.
Чон Монг проваляше всеки мой опит да избегнем просията. Аз станах носач на гориво и двамата с принцеса Ом се подслонихме в една колиба, което бе безкрайно по удобно от откритите пътища през лютата зима. Но Чон Монг Ю узна за това и мен ме биха, сложиха ми дъска на врата и изхвърлиха на пътя. Беше ужасна зима, същата, когато нещастният „Ами сега“ Вандервоот умря от измръзване по улиците на Кейджо.
В Пьонян станах носач на вода, защото трябва да знаете, че този стар град, стените на койо са били прастари още по времето на Давид, се смяташе от хората за ладия и следователно да изкопаеш в него кладенец би значило да пото пиш града. Затова цял ден хиляди кули с делви за вода на гърба си сноват от портата към реката и обратно. Станах един от тях, докато Чон Монг Ю узна и това и аз бях бит, сложиха ми дъска на врата и ме изхвърлиха на пътя.
Винаги беше все същото. В далечния Виджу станах колач на кучета, убивах животните пред отворената си сергия, насичах ги и закачах за продан, щавех кожите в калта под краката на минувачите, като ги разпъвах с вътрешната страна нагоре в мръсотията на улицата. Но Чон Монг Ю ме откри. Бил съм чирак на вапцар в Пхенян, златотърсач в пясъците на Кангвун, въжар и пресуквач на върви в Чиксан. Плетох сламени шапки в Падок, събирах трева в Ханхай и Масанпо, продадох се на един оризар, да работя превит одве в наводнените оризища за по-малко от надницата на кули. Но нямаше време или място, където дългата ръка на Чон Монг Ю да не ме стигне, накаже и изхвърли на пътя като просяк.
Принцеса Ом и аз търсихме две есени и намерихме един корен на див планински женшен, който се смята за толкова рядко и скъпоценно нещо от лекарите, че двамата с принцеса Ом бихме могли да преживеем охолно цяла година от продажбата на този едничък корен. Но ме хванаха при продаването му, корена конфискуваха а мен ме биха повече и ми сложиха дъска на врата за по-дълго от друг път.
Навсякъде членовече на големия еснаф на бродещите търговци съобщаваха за мен, за моето отиване и идване и за това, което вършех, на Чон Монг Ю в Кейджо. Само два пъти през всичките дни след падането ми срешнах Чон Монг Ю лице в лице. Първия път беше една бурна зимна нощ с виелица, високо в планините Кангвун. Няколко с мъка спестени медни монети бяха осигурили за принцеса Ом и мен място да преспим в най-мръсния и най-студения ъгъл на голямата стая в един хан. Ние тъкмо се канехме да започнем оскъдната си вечеря от бакла и див чесън, сготвени на яхния с парче месо от вол, сигурно умрял от старост, когато се чу звънкане на бронзови звънчета и тропот от копита на дребни кончета отвън. Вратата се отвори и вътре влезе Чон Монг Ю, живо въплащение на благополучие, охолство и власт, и отърси снега от безценните си монголски кожи. Веднага направиха място за него и десетината му предружители, а имаше място за всички, без да се притесняват, когато той случайно зърна принцеса Ом и мен.
— Тия гадове там в ъгъла, махнете ги! — заповяда той.
И конярите му ни прогониха с бичове навън, на виелицата. Но щеше да има още една среща, подир много години, както ще видите.
Нямаше спасение. Никога не са ме оставили да прекося северната граница. Никога не са ме оставили да стъпя на сампан в морето. Еснафът на бродещите търговци предаде тези заповеди на Чон Монг Ю във всяко село, на всеки жив човек в Чосон. Аз бях белязан.
Боже, боже, Чосон, на мен ми са познати всеки твой път и планинска пътека, всичките ти укрепени градове и най-малкото ти от селцата. Четиридесет години скитах аз и гладувах по лицето ти, и принцеса Ом скиташе и гладуваше заедно с мен. Какво ли не сме яли в крайната си нищета! Остатъци от кучешко месо, сплути и негодни за продан, подхвърлени ни от месарите за подигравка; „минари“, водорасли, събрани от застояли, зеленясали локви; развалено „кимчи“, кисело зеле, което смърдеше от триста крачки. Да… отнемал съм кокали от кучета, събирал съм изронени зрънца ориз по обществените пътища, крал съм в мразовити нощи горещата бобена чорба от дребните кончета.
Няма нищо чудно, че не съм умрял. Аз знаех и бях крепен от две неща: първо, принцеса Ом беше до мен; второ, изпитвах сигурна вяра, че ще дойде времето, когато пръстите ми ще се впият в гушата на Чон Монг Ю.
Пъдени винаги от градските порти на Кейджо, където търсех Чон Монг Ю, ние кръстосвахме през четирите годишни времена и десетилетия от четири годишни времена Чосон, всяка педя от чийто пътища бе стара песен за сандалите ни. Нашата история и самите ние бяхме толкова широко познати, колкото широка беше страната. Нямаше жив човек, който да не знаеше за нас и нашето наказание. Имаше кули и бродещи търговци, които подхвърляха оскърбления на принцеса Ом и усещаха гнева на хватката ми в брачния възел на косата си или гнева на юмруците ми в лицата. Имаше стари жени в далечни планински села, които поглеждаха просякинята до мен, загубената принцеса Ом, и въздишаха, и клатеха глави, а очите им се замъгляваха от сълзи. А имаше и млади жени, в чийто лица грейваше съчувствие при вида на широките ми рамене, сините очи и дългата ми жълта коса — към мен, бившият принц Корьо и управител на провинции. Имаше и рояци деца, които се влачеха подире ни с подигравки и дюдюкане, подхвърляха мръсни забележки и ни замеряха с буци кал от пътя.
Отвъд Ялу се простираше четиридесет мили широка пустош, която представляваше северната граница и стигаше от море до море. Тя не беше истинска пустиня, а земя нарочно опустошена, за да осигурява политиката на изолация на Чосон. В тази ивица бяха разрушени всички стопанства, села и градове. Това беше ничия земя, която гъмжеше от диви зверове и където обикаляха ловци на тигри, чиято работа беше да убиват всяко намерено човешко същество. Нямаше как да избягаме от там, както не можехме да избягаме и по море.
С минаването на годините седемте ми другари моряци започнаха все по-често да идват във Фусан. Той беше разположен на югоизточния бряг, където климатът беше по-мек. Но по-важно от климата бе, че от целия Чосон той беше най-близко до Япония. Отатък тесните проливи, малко по-далече, отколкото можеше да види окото, се намираше единствената надежда за избавление, Япония, където без съмнение понякога идваха кораби от Европа. Много ярко виждам пред себе си тези седем състарени вече мъже по скалите на Фусан да се взират с копнеж отвъд морето, по което никога вече нямаше да плават.
От време на време се виждаха японски джонки, но нито веднъж не се мярна на хоризонта познатия топсел на стара Европа. Години идваха и отминаваха и седемте моряци, както и аз и принцеса Ом, стигнали старостта след средната възраст, все по-често насочвахме стъпките си към Фусан. А с идването и отминаването на годините ту един, ту друг не се явяваше на обичайното място. Пръв умря ханс Амден. Якоб Бринкер, който скиташе заедно с него донесе вестта. Чкоб Бринкер бе последния от седемте и беше почти деветдесет годишен, когато умря, след като надживя Тромп само с две години. Много добре си ги спомням и двамата, към края, съсипани и грохнали, с просяшки дрипи и с просяшки чаши, да се препичат един до друг на скалите, да си разправят стари истории и да се кискат като деца. И Тромп пак и пак разправяше как Йоханес Маартенс и моряците ограбили кралете на планината Табонг, а всеки от тях бил балсамиран в златен ковчег с по едно балсамирано момиче от двете страни, и как тези древни величия се разпаднали на прах за един час, а моряците псували и се потили, докато начупят ковчезите.
Колкото сигурна била плячката, толкова сигурно било и стария Йоханес Маартенс да избяга и да преплува Жълто море с тази плячка, ако не била мъглата на другия ден, в която се загубил. Тази проклета мъгла! За това имаше съчинена песен, която мразех, но я чувах из целия Чосон до смъртния си час. Ето два реда от нея:
Четиридесет години бях просяк в Чосон. От четиридесетте, които бяхме изхвърлени на брега, само аз бях останал жив. Принцеса Ом бе замесена от същото несломимо тесто и ние стареехме заедно. Към края тя беше дребничка, съсухрена, беззъба бабичка; но все оче си оставаше същата чудо-жена и пазеше моето сърце в своето до самия край. За седемдесет годишен старец аз бях все още много силен. Лицето ми се беше сбръчкало, жълтата коса — побеляла, широките ми рамене се бяха свили, но въпреки това голяма част от силата от моряшките ми дни бе останала в смалилите се мишци.
Благодарение на тази сила можах да направя това, което сега ще ви разкажа. Беше пролетна сутрин по скалите на Фусан близо до големия път, където принцеса Ом и аз седяхме и се греехме на слънце. Бяхме облечени в просяшки дрипи, унижени в прахоляка, и аз пак се смеех от сърце на някаква духовита забележка, промърморена от принцеса Ом, когато върху ни падна сянка. Беше големият паланкин на Чон Монг Ю, носен от осем кули с конна охрана отпред и отзад и угодливи придружници от двете страни.
Бяха се изредили двама императори, гражданска война, глад и десетина дворцови революции, Чон Монг Ю бе останал и до сега най-силния властни на Кейджо. Трябва да беше близо осемдесет годишен тази пролетна утрин на скалите, когато даде знак с трепереща ръка да оставят паланкина на земята, та да може да погледа нас, които бе наказал за толкова дълго време.
— Сега, о, княже мой! — тихо ми промърмори принцеса Ом и се обърна да хленчи за милостиня от Чон Монг Ю, когото се престори, че не познава.
И аз разбрах мисълта й. Нима не бяхме я споделяли четиридесет години? И мигът на изпълняването й най-сетне бе дошъл. Тогава аз също се престорих, че не съм познал врага си, направих се на видиотил се старец и също се доближих до паланкина и захленчих за съжаление и милост.
Придружителите понечиха да ме пропъдят назад, но с грачещо старешко кискане Чон Монг Ю ги възпря. Той се повдигна на несигурен лакът, а с другата трепереща ръка отдръпна повече копринената завеса. Сбръчканото му старо лице се беше преобразило от възторг, докато ни поглъщаше с погледа си.
— О, княже мой! — напевно по просяшки ми изхленчи принцеса Ом и разбрах, че е вложила цялата си отдавна изпитана обич и вярата в предстоящия ми подвиг в тези напевни думи.
И слепият гняв се надигна в мен, като се мъчеше да се освободи и да излезе на воля. Нищо чудно, че аз се тресях от усилието да се овладея. За щастие те взеха треперенето ми за старческа слабост. Аз вдигнах бронзовата си просяшка чаша, захленчих още по-плачевно, замъглих очите си, за да скрия синия пламък, който — аз знаех — блестеше в тях, и пресметнах разстоянието и силата си за скока. Тогава ми пречерня пред очите. Чу се събаряне на завеси и подпорките им и крясъците и писъците на придружителите, когато ръцете ми стиснаха гърлото на Чон Монг Ю. Паланкинът се претърколи и аз не знаех вече какво става с мен, ала ръцете ми не се отпуснаха.
В бъркотията от възглавници, постелки и завеси, първо ме стигнаха няколко удара на слугите, но скоро се намесиха конниците и тежките дръжки на камшиците ме заудряха по главата, а неизброими ръце се вкопчиха в мен и ме дърпаха. Бях замаян, но в съзнание и блаженствах, впил старите си пръсти в тази суха, мършава шия, за която бях копнял тъй дълго. Ударите продължаваха да се сипят върху главата ми и в главата ми се въртеше вихрушка от мисли, в които оприличавах себе си на булдог, стиснал жертвата с челюстите си. Чон Монг Ю не можеше да се откопчи от мен и беше вече съвсем мъртъв, когато ме обгърна мрак там, върху скалите на Юсан, край жълтото море.
ГЛАВА 16
КОГАТО ПОМИСЛИ ЗА МЕН, ДИРЕКТОРЪТ Атъртън Може да изпита всяко друго чувство, освен гордост. Аз му показах какво значи силен дух, унизих го с моя дух, който се издигна неуязвим, победоносен над всичките му изтезания. Аз седях тук във Фолсъм, в отделението за убийци, и чакам да ме екзекутират; директорът Атъртън все още е запазил политическия си пост и царува над Сан Куентин и всичките прокълнати в стените му, но въпреки това дълбоко в душата си той съзнава, че аз съм по-велик от него.
Напразно се беше мъчил директорът Атъртън да пречупи духа ми. А беше имало моменти, когато, без всяка сянка на съмнение, той щеше да се зарадва, ако аз умрех в усмирителната риза. И така дългата инквизиция продължаваше. Както ми беше казал и както продължаваше да повтаря, имаше само един избор: или динамита, или край на представлението.
Капитан Джейми беше ветеран на тъмничните ужаси, но дойде времето, когато и той не издържа напрежението, с което натоварвах него и другите си мъчители. Той стигна до такова отчаяние, че да си позволи да възрази на директора и да си умие ръцете за тази работа. От този ден до края на изтезанията ми той не стъпи вече в единочката.
Да, дойде времето когато Атъртън се уплаши, макар и да продължаваше да се мъчи да изтръгне от мен къде е скривалището на несъществуващия динамит. Към края той беше здравата разтърсен от Джейк Опънхаймър. Опънхаймър не познаваше страх и говореше без заобикалки. Беше изтърпял несломен всички преизподни на затвора. Със силата на несъкрушимата си воля се осмеляваше да им се озъбва в лицето. Морел ми разказа с чукане цялата случка. Тогава съм бил в безсъзнание в усмирителната риза.