— Директоре — казал Опънхаймър — лапнал си по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш. В случая въпросът не е да умориш Стандинг. Ще трябва да умориш трима, защото бъди сигурен, като го умориш него, рано или късно Морел или аз ще я разгласим тая работа и това, дето си го направил, ще се разчуе от единия край на Калифорния до другия. Избирай. Трябва или да оставиш Стандинг, или да убиеш и трима ни. Той, Стандинг, ти е трън в очите. И аз също. И Морел. Ти си смрадлив страхопъзльо, та не ти стиска задника да я свършиш мръсната касапска работа, дето ти се иска да я свършиш.
Опънхаймър получи за това сто часа в усмирителна риза, а когато го разшнуровали, се изхрачил в лицето на директора и получил за това втори сто часа. Когато го разшнуровали този път, директорът се погрижил да не бъде в единочката. В това, че думите на Опънхаймър са го поразтърсили, нямаше никакво съмнение.
Но архизвярът беше доктор Джаксън. За него аз бях нещо ново и много му се искаше да види колко още мога да издържа, преди да се предам.
— Той може да издържи двайсет дена без прекъсване — каза той на директора в мое присъствие.
— Много ви е скромна мярката — намесих се аз — Мога да издържа четиридесет дена. Пфу! Мога да издържа сто, когато ми ги дава такъв като вас — и като си спомних за четиридесетгодишното ми търпение като моряк, докато докопам гушата на Чон Монг Ю, добавих — Вие, тъмничарски псета, не знаете какво е мъж. Вие мислите, че мъжът е създаден по ваше свръхпъзльовско подобие. Вижте ме, аз съм мъж. Вие сте слабаци. Аз стоя над вас. Не можете да изстискате една дума от мене! Мислите, че това е изключително, защото знаете колко лесно бихте изказали и майчиното си мляко!
О, аз ги ругаех, наричах ги гадове, изчадия на ада, утайка на преизподнята. Защото аз стоях над тях, извън тяхната воля. Те бяха роби. Аз бях свободен дух. Само плътта ми лежеше затворена в единочката. Аз не бях затворен. Бях се поставил над плътта и безкраят на времето беше мой, за да блуждая в него, докато нещастната ми плът, дори без да страда, лежеше предадена на малката смърт в усмирителната риза.
Много от приключенията си с чукане разказах на двамата си другари. Морел вярваше, понеже сам той беше изпитал малката смърт. Но Опънхаймър, захласнат от моите приказки, оставаше скептик до край. Той изказваше наивно, а понякога трогателно съжаление, че съм посветил живота си на науката, вместо на писане на романи.
— Почакай, човече — спорех аз с него — какво зная аз за тоя Чосон? Мога да кажа, че е същото, което днес се нарича Корея, и това е горе доло всичко. Толкова съм научил от четенето. Каква вероятност има например да зная от досегашния си житейски опит нещо за „кимчи“. То е един вид кисело зеле. Когато се развали, смърди колкото си щеш. Казвам ти, когато съм бил Адам Сранг, аз съм ял кимчи хиляда пъти. Известно ми е добро кимчи, лошо кимчи, развалено кимчи. Зная, че най-доброто кимчи се прави от жените във Восан. Но откъде го зная? То няма нищо общо с моите знания, знанията на Даръл Стандинг. То е в кръга на знанията на Адам Странг, който през различни раждания и умирания е завещал житейския си опит на мен, Даръл Стандинг, наред с останалите преживелици в другите съществувания оттогава до сега. Не го ли разбираш, Джейк? Така човек започва да съществува, да расте, така се развива духът.
— Стига си ги разправял! — отговори той с бързи заповедни почуквания, които познавах толкова добре — Чуй какво ще ти каже чичо ти сега. Аз съм Джейк Опънхаймър, винаги съм бил Джейк Опънхаймър. Никой друг не е участвал в съзнанието ми. Каквото знам, знам го като Джейк Опънхаймър. А какво знам? Ще ти кажа едно нещо. Знам какво е кимчи. Кимчи е един вид кисело зеле, което се прави в страна, която едно време се е наричала Чосон. Жените от Восан правили най-хубавото кимчи, а разваленото кимчи смърдяло до бога… Не ми се меси, Ед. Чакай първо да му запуша устата на професора… Та сега, професоре, отде ги знам всички тия работи за кимчи? Те не са в кръга на моите знания.
— Как да не са? — зарадвах се аз — Аз ги сложих там.
— Добре де дяволе. Тогава кой ги сложи в твоя ум?
— Адам Странг.
— Не ти прилича на теб. Адам Странг е нещо, дето си сънувал. Прочел си го някъде.
— Нищо подобно! — протестирах аз — Малкото, което съм чел за Корея, е било в заглавията на военните кореспонденции по време на руско-японската война.
— Спомняш ли си всичко, дето си го чел? — попита Опънхаймър.
— Не.
— Туй-онуй си забравил?
— Да, но…
— Стига толкоз, благодаря — прекъсна ме той като някой адвокат, който приключва кръстосан разпит, след като е изтръгнал съдбоносното признание на свидетеля.
Невъзможно беше да убедя Опънхаймър в искреността си. Той настояваше, че измислям всичко, както го разказвам, макар и да посрещаше с удоволствие това, което наричаше моето „продължение следва“, и в промеждутъците, в които ми даваха почивка от усмирителната риза, непрекъснато ме молеше и убеждаваше да разкажа още няколко глави.
— Хайде, професоре, стига тия интелигентски приказки — прекъсваше той метафизичните ми дискусии с Ед Морел — и ни разправи още нещо за „кисанг“ и моряците. И, знаеш ли, докато говорим за това, разправи ни какво стана с принцеса Ом, след като тоя побойник, нейния мъж, удушил дъртия дядка и пукнал.
Колко пъти казах вече, че плътта загива. Да го кажа още веднъж: плътта загива. Материята няма памет. Само духът помни, както тука в килиите на затвора, с векове по-късно знанието за принцеса Ом и Чон Монг Ю беше останало в моя ум и бе предадено от мен на ума на Джейк Опънхаймър, а от него е било предадено на моя ум на жаргона на западняците. А сега, аз го предадох на твоя ум, читателю. Опитай се да го заличищ от ума си. Не можеш. Докато си жив разказаноте от мен ще остане в ума ти. Ум ли? Няма нищо вечно освен ума. Материята прелива, кристализира и отново прелива и формата й никога не се повтаря. Формата се разпада във вечното нищо, от което няма завръщане. Формата е привидна и преходна, както са преминали физическите образи на принзеса Ом и Чон Монг Ю. Но споменът за тях остава, ще остане завинаги, докато пребъдва духът, а духът е неразрушим.
— Едно нещо боде в очите като игла — беше последната критична бележка на Опънхаймър за моите приключения като Адам Странг — А то е, че си се въртял из нощните вертепи и пушални на опиум в китайския квартал повече, отколкото е било полезно за един почетен университетски професор. Вредна среда, да ти кажа. Сигурно това те е докарало до тука.
Преди да продължа с приключенията си, виждам се принуден да разкажа за един забележителен случай в единочката. Забележителен е в две отношения. Той показва изумителната умствена способност на тази рожба на бордеите Джейк Опънхаймър; и той е сам по себе си удивително доказателство за верността на преживелиците ми, когато изпадах в кома в усмирителната риза.
— Слушай професоре — изчука ми един ден Опънхаймър — спомням си, че като ми разправяше тая твоя приказка за Адам Странг, спомена веднъж как си играл шах с тоя къркач, брата на императора. Кажи ми техния шах еднакъв ли е с нашия, дето го играем?
Разбира се, трябваше да отговоря, че не зная, че не си спомням подробностите, след като се върнах в нормалното си състояние. И разбира се, той се изсмя добродушно на това, което наричаше моите щуротии. Въпреки всичко аз ясно си спомнях, че в съществуването ми като Адам Странг често бях играл шах. Бедата беше, че колчем идвам в съзнание в единочката, несъществените и дребни подробности избледняваха в паметта ми.
Трябва да помните, че за удобство аз събрах своите епизодични и повтарящи се преживелици в усмирителната риза в свързани и последователни разкази. Никога не знаех предварително къде ще ме отведат пътуванията във времето. Например в двадесетина различни случаи съм се връщал към Джеси Фанчър и кръга от фургони в планинските ливади. За едно десетдневно лежане в усмирителна риза съм отивал и съм се връщал от живот в живот и често съм прескачал цели редици съществувания, които в други случаи съм изживявал чак в праисторическо време и в дните преди цивилизацията.
Затова реших при следващото си завръщане от преживелиците на Адам Странг, когато и да стане това, незабавно щом дойда в съзнание, да съсредоточа виденията и спомените, свързани с игри на шах. Така се случи, че трябваше да понасям подмятанията на Опънхаймър цял месец, преди това да стане. И тогава щом ме освободиха от ризата и възстанових кръвообращението си, започнах да изчуквам интересуващото го.
Нещо повече, аз научих Опънхаймър да играе този шах, който Адама Странк преди столетия бе играл в Чосон. Той се различаваше от европейския шах, но все пак в основите си не можеше да бъде нещо друго и водеше началото си от общо потекло, вероятно от Индия. Вместо нашите шестдесет и четири квадрата те имаха осемдесет и един. Ние имахме осем пионки на всяка страна, а те имаха девет; и макар и да има сходни ограничения, главните ходове са различни.
Също така в корейската игра има двадесет фигури и пионки срещу нашите шестнадесет и те се подреждат в три редици вместо в две. Така деветте пионки са в първата редица; в средната редица се слагат две фигури, напомнящи нашия тур, а в задната редица посредата стои царят, а от двете му страни се нареждат „златни пари“, „сребърни пари“, „летящ кон“ и „копие“. За отбелязване е, че в корейската игра няма царица. Друга съществена разлика е, че пленена фигура или пионка не се маха от дъската. Тя става собственост на противника и той след това играе с нея.
Е, аз научих Опънхаймър на тази игра — едно много по-трудно постижение от нашата, трябва да се признае, ако се вземе под внимание непрекъснатото пленяване и възвръщане на пионките и фигурите. Единочките не се отопляват. Би било направо подло да се избави затворникът от природните стихии. И тази, и следващата зима Опънхаймър и аз през много тежки дни забравяхме за лютия студ, задълбочени в чонсонския шах.
Но нямаше начин да го убедя, че действително съм донесъл тази игра в Сан Куентин през вековете. Той настояваше, че съм чел за нея някъде, и макар да съм забравил четивото, съдържанието му все пак се е задържало в ума ми и изпъкнало в тези мои сънища. Така той обърна догмите и термините на психологията срещу мен.
— Какво би могло да ти попречи да го измислиш тук, в единочката? — беше следващата му хипотеза — Не е ли измислил Ед приказването с чукането? И не се ли усъвършенстваме в него ти и аз цялото време? Хванах ли те сегс натясно! Ти си го измислил. Слушай, защо не го патентоваш? Помня, когато бях нощен разсилен, някой беше измислил една глупост, тая игра с топчета „Живот нашироко“ и спечели милиони с нея.
— Това нещо не можеш го патентова — отговорих — Без съмнение азиатците я играят от хиляди години. Няма ли да ми повярваш, като ти казвам, че не съм я измислил?
— Тогава трябва да си чел за нея, или си видял китайци да я играят в някоя от тия пушални на опиум, край които си се навъртал — беше последната му дума.
Но аз също имам последна дума. Има еди японец убиец тук във Фолсъм… или имаше, защото го екзекутираха миналата седмица. Поговорих по тоя въпрос с него и играта играна от Адам Странг, на която научих Опънхаймър, се оказа много сходна с японския шах. Двете си приличат много повече една на друга, отколкото на западния шах.
ГЛАВА 17
Сигурно си спомняш, читателю, още в самото начало на този разказ как, като малко момче на стопанство в Минесота, съм разглеждал снимки на светата земя и съм познал едни места и съм посочил промените на други места. Сигурно си спомняш също, че когато описах сцената с изцелението на прокажените, аз казах на мисионера, че тогава съм бил голям мъж с голям меч и яхнал кон.
Тази случка в детството ми е била само „отминаващ облак на слава“, както се изразява Уърдзуърт. Не обзет от пълна забрава бях дошъл аз, малкият Даръл Стандинг, на този свят. Но тези спомени за други времена и места, проблясвали на повърхността на детското ми съзнание, скоро са избледнели и се загубили. Наистина, както става това с всички деца, сенките на затвора са се сключили около мен и аз не си спомям вече за могъщото си минало. Всеки човек, роден от жена, има минало, могъщо като моето. Малцина родени от жена, са били толкова щастливи да изстрадат години затвор в единочка и в усмирителна риза. За мен това е бил голям късмет. Аз имах възможността да си спомня още веднъж и между всичко друго да си спомня и времето, когато съм седял на кон и съм видял изцелението на прокажените.
Името ми беше Рагнар Лодброг. Бях действително едър мъж. Бях с половин глава по-висок от римляните в моя легион. Но началник на легион станах едва по-късно, след пътуването ми от Александрия до Ерусалим. Това беше живот претрупан със събития. Книги връз книги и години писане не биха могли да отбележат всичко. Затова ще съкратя и само бегло ще отбележа началото му.
Сега всичко е ясно и отчетливо освен самото начало. Никога не съм познавал майка си. Казаха ми, че съм се родил в буря на кораб с издаден напред остър нос, в северното море, след морски бой и плячкосване на крайбрежна крепост и майка ми била взета в плен жена. Тя умряла в развихрилата се буря. Била от северните дани — така ми каза старият Лингорд. Той ми разказваше много неща, които бях твърде млад да запомня, и все пак можеше да ми разкаже твърде малко. Морска битка и победа, стражение и грабеж, и факли, бягство навътре в морето с дълги кораби, за да се избегне крушение връз скалите, убийствено напрежение и борба следени гибелни вълни — кой ли щял тогава да разбере нещо, или да забележи непознатата жена в съдбовния й час, тръгнала по пътя към смъртта? Мнозина умрели. Мъжете забелязвали живите жени, не умрелите.
Остро врязани в детското ми въображение са случките непосредствено след раждането ми, както ми ги е разправял стария Лингорд. Лингорд, твърде стар, за да работи на греблата, лекуваше, погребваше и бабуваше на пленниците, наблъскани в откритата средна част на кораба. Така съм се родил в буря, напръскан със солената пяна на бушуващи вълни.
Бил съм само на няколко часа, когато Тостиг Лодброг за пръв път спрял очите си върху мен. Негов е бил тесният кораб, негови са били и другите седем тесни кораба, участвали в набега, избягнали поражение и минали здрави през бурята. Тостиг Лодброд бил наричан още „Муспел“, което значи „Горящия“, защото вечно гореше от гняв. Смел беше и жесток и нямаше сърце за милост в широките му гърди. Преди още да му изсъхне потта от битката, облегнал се на бойната си секира, той изяде сърцето на Нгрун след сражението при Хасфарт. В безумното си раздразнение той продаде сина си Гарулф в робство на ютите. Спомням си как под опушените мертеци на Брунанбур заповядваше да му се даде черепът на Гутлаф вместо чаша. Греяно вино не пиеше от друг съд, освен от черепа на Гутлаф.
И при него ме занесъл стария Лингорд на люшкащата се палуба, когато преминала бурята. Бил съм само на няколко часа, завит гол в хванала сол вълча кожа. Случило се така, че понеже бях се родил недоносен, бил съм много дребен.
— Хо-хо!… Джудже! — закикотил се Тостиг като дръпнал от устните си полуизпития къргач медовина, за да ме погледне.
Денят бил мразовит, но казват, че той ме грабнал гол от вълчата кожа, стиснал ме с палец и показалец и ме разклатил на хапещия вятър.
— Буболечка! Мъниче! Морска въшка! — кикотил се той. И понечил да ме смачка между палеца и показалеца, които, както твърдеше Лингорд, били по-дебели от моя крак или бедро. Но изведнъж му хрумнало друго — Малкият е жаден. Дайте му да пие.
И с тези думи ме мушнал с главата напред в пълния до половина кърчаг медовина. И аз сигурно съм щял да се удавя в туй мъжко питие — аз, който не бях познал майчината гръд в краткотрайния си живот, ако не е бил Лингорд. Но когато той ме издърпал от медовината, Тостиг Лодброд, вбесен го повалил с един удар. Ние сме се търкулили на палубата и огромните кучета за лов на мечки, отнети от северните дани в току-що свършилия бой, се нахвърлили отгоре ни.
— Хо-хо-хо! — ревял от смях Тостиг Лодброд, когато кучетата задърпали и замачкали стареца и мен, и вълчата кожа.