Но Лингорд успял да се изправи и спасил и мен, но вълчата кожа останала у кучетата.
Тостиг Лодброд допил медовината и ме загледал пред Лингорд, който знаел, че няма смисъл да търси милост там, където тя не е позната.
— Завързак! — рекъл Тостиг — Кълна се в Один, жените на северните дани за нищо не ги бива. Раждат джуджета, а не мъже. За какво става това нещо? От него никога не ще излезе мъж! Слушай Лингорд, отгледай го да стане чашник в Брунанбур. И поглеждай кучетата да не го излапат по погрешка като някоя мръвка, паднала от масата.
Не съм знаел женска грижа. Старият Лингорд бе бабата и кърмачката, а за детска стая са служили люшкащи се палуби и тропотът и блъскането на мъже в бой и буря. Господ знае как съм останал жив в невръстното детинство. Трябва да съм се родил железен в железен ден, защото останах жив и опровергах прокобата на Тостиг, че ще бъда джудже. Аз надраснах всички чаши и кани, и много скоро той не можеше наполовина да ме удави в своя кърчаг за медовина. Последното беше любимият му подвиг. Това бе недодяланият му хумор, смехория, която смяташе за изтънчена духовитост.
Първите ми спомени са за Тостиг Лодброговите остроноси кораби и бойците, и за залата за пиршества в Бурнанбур, когато корабите лежаха, изтегнати на брега на замръзналия фиорд. Защото мен ме направиха чашник и сред най-ранните ми възпоменания е моето шъпуркане с напълнения с вино череп на Гутлаф към седналия начело на масата Тостиг, който крещеше, вирнал глава към мертеците. Те бяха луди хора, от луди по-луди, но за мен, който не познавах друго, това беше обикновеният начин на живот. Те бяха хора, които лесно изпадаха в ярост и бързо се сражаваха. Мислите им бяха стръвни, така и яденето им беше стръвно, стръвно бе и пиенето им. И аз разтях и ставах като тях. Как иначе можех да порасна, щом поднасях питието на ревнали пияници и скалди22, които пееха за Хиали и за смелия Хогни, и за златото на Нифлунг, и как Гудрун отмъстила на Атли, като му дала да изяде сърцата на неговите деца и нейното, докато боят бушувал между пейките, късал завесите, плячкосвани от южните брегове, и отрупвал масата на пиршеството с пресни трупове.
О, аз също изпадах в гняв, добре обучен на това в такова училище. Бях само на осем години, когато се озъбих при едно пиене на мъжете от Брунанбур и ютите, дошли като приятели с ярла23 Агард с три негови дълги кораба. Аз стоях до рамото на Тостиг Лодброг и държах черепа на Гутлаф, от който дигаше пара и смърдеше горещо вино с билки. И чаках, докато Тостиг свърши да беснее против северните дани. Но той все беснееше и аз все чаках, докато той съвсем подлудя и започна да сквернослови против северноданските жени и тогава избухнах в сляпа ярост, причарня ми пред очите и го ударих с черепа на Гутлаф така, че го залях целия с вино, и виното го заслепи и обгори. А когато той се завъртя, заслепен, и ме затърси с огромните си лапи във въздуха, аз се мушках под тях и три пъти го мушнах отблизо в корема, бедрото и бута, понеже по-високо от това не можех да стигна огромната му снага.
И ярлът Агард изтегли меча си, а ютите му се присъединиха към него, когато се провикна:
— Мече! Мече! В името на Один, оставете го да се бие!
И там, под кънтящия от рев покрив на Брунанбур, бръщолевещия чашник от северните дани се сби с могъщия Лодброг. А когато с един удар зашеметен, с пресекнал дъх, бях запратен на половината дължина от огромната маса, като събарях с летящото си тяло чаши и кани, Лодборг кресна заповеднически:
— Вън да го няма! Хвърлете го на кучетата!
Но ярлът не пожела това да стане, потупа Лодброг по рамото и ме поиска като приятелски дар.
И когато ледът се очисти от фиорда, аз заминах на юг с корабите на ярла Агард. Направиха ме негов чашник и меченосец, а понеже нямах друго име, нарекоха ме Рагнар Лодброг. Страната на Агард беше съседна с фризите и беше печална, плоска страна на мъгли мочурища. При него останах три години, до смъртта му, винаги зад него било на лов за блатни вълци, било на пир в голямата зала, където Елгива, младата му съпруга, често седеше обкръжена от своите прислужнци. Аз ходи с Агард на един набег с корабите му, където сега трябва да е брегът на Франция, и там научих, че още по на юг има по-топли годишни времена и по-мек климат и жени.
Но ние докарахме Агард обратно смъртно ранен и умиращ от бавна смърт. И изгорихме тялото му на голяма клада, заедно с Елгива, облечена със златната си броня и пееща. Имаше и голям брой домашни роби със златни халки на врата, които бяха изгорени там с нея, и девет робини, и осем роба от англите с благородна кръв, пленени в битки. Така бяха изгорени живи и соколи, и двама соколари с птиците си.
Но аз, чашникът Рагнар Лодброг, не изгорях. Бях единадесет годишен и нямах страх, и никога не бях носил тъкан плат на тялото си. И когато пламъците се извиха и Елгива запя предсмъртната си песен, а пленниците и робите завикаха за нежеланието си да умрат, аз разкъсах вървите, с които бях вързан, скочих и побягнах в мочурите, гонен от кучета, пуснати да ме хванат.
В мочурите имаше диви хора, хора без господар, избягали роби и престъпници, за които отиваха на лов, както се ходи за вълци.
Три години не познавах нито покрив, нито огън и станах як като мраза, и щях да си открадна жена от ютите, ако за зла чест фризите не бяха ме заловили след два дена гонене. Те отнеха златната ми халка и ме продадоха за две вълчи кучета на Едви от саксите, който ми сложи желязна халка, а след време подари мен и пет други роби на Ател от източните англи. Бях роб и войн, докато се загубих при един несполучлив набег далече на изток, отвъд нашите блата, и там ме продадоха на хароброгите и бях свинар, докато избягах на юг в големите гори и бях приет като свободен човек от тевтоните, които бяха много, но живееха на малки племена и се преселваха на юг пред настъпващите хароброги.
А нагоре на юг в големите гори идваха римляните, всичките бойци, които ни притискаха назад към хароброгите. Това беше потъпкване на народи поради липса на площ; но ние научихме римляните какво значи да се сражаваш, макар да си кажем истината, и те ни дадоха не по-лош урок.
Но аз все не можех да забравя слънцето на юга, което бях зърнал от корабите на Агард, и съдбата ми пожела в това преселване на юг на тевтонците да бъда хванат в плен от римляните и да бъда отведен в морето, което не бях видял, откакто се бях отделил от източните англи. Направиха ме роб-гребец на галерите, и като роб-гребец най-сетне дойдох в Рим.
Много дълга е историята затова как станах свободен гражданин и войн и как, когато станах тридесетгодишен отпътувах за Александрия, а от Александрия за Ерусалим. Все пак това, което разказах за времето, откакто съм бил кръстен в кърчага с медовина на Тостиг Лодброг, трябваше да го разкажа, за да можете да разберете какъв човек влизе през Яфската порта и притегли всичките погледи към себе си.
Имаше защо да гледат. Те всички бяха дребно племе, с по-дребни кости и с по-малки мишци, тези римляни и юдеи, а върху такъв русокос мъж като мен очите им никога не бяха се спирали. Навред по тесните улици те ми отваряха път, но спираха с широко отворени очи пред този жълтокос мъж от север или бог знае от къде, защото нямаха никаква представа за това.
Всъщност всичките войски на Пилат бяха другоплеменни, освен шепата римляни в двореца и двадесетината римляни дошли с мен. Много често съм установявал, че другоплеменните войници бяха добри бойци, но никога човек не можеше да се осланя на тях с такава сигурност, както на римляните. Те наистина бяха по-добри войни през цялата година, отколкото ние северняците, които се биехме с голямо въодушевление и изпадахме в много мрачни настроения. Римляните бяха винаги улегнали и човек можеше да им се довери.
Имаше една жена от двора на Антипа, приятелка на Пилатовата жена, която видях при Пилат вечерта, когато пристигнах. Ще я нарека Мириам, защото Мириам е името, с което я наричах, когато я любех. Ако беше само трудно да се опише чарът на жените, щях да опиша Мириам. Но как може да се опише с думи чувството? За чара на жената няма думи. Той е различен от възприятието, което прераства в умствено разсъждение, защото възниква от усещане и преминава в душевно вълнение, което, нека признаем, не нищо друго освен едно свръхусещане.
Общо взето всяка жена притежава един основен чар за всеки мъж. Когато този чар се превърне от общ в частен, ние го наричаме любов. Мириам притежаваше този частен чар за мен. Аз наистина бях съучастник в нейния чар. Половината от него беше моя собствен мъжки живот, който се устремяваше и я посрещаше с широко отворени обятия и превръщаше в мене всичко, което представляваше тя, в желание, плюс цялото ми желание за нея.
Мириам беше великолепна жена. Употребявам тази дума съзнателно. Имаше чудесно тяло, величествена, по-висока на ръст и с по-чисти черти от средна юдейка. Беше аристократична по обществено положение; беше аристократична по природа. В постъпките си беше великодушна, щедра. Отличаваше се с ум, отличаваше се с духовитост, а над всичко се отличаваше с женственост. Както ще видите именно нейната женственост се оказа предателска за нея и за мен накрая. Чернокоса, с маслиненомургава кожа, продълговато лице, косата й беше синкавочерна в своята чернота, а очите — два черни кладенеца. Човек не можеше да срешне по-подчертани типове на блондин и брюнетка от нас двамата.
И ние се свързахме мигновено. Нямаше вътрешни разсъждения, нямаше чакане, нямаше колебание докато се уверим. Тя беше моя същия миг, когато я погледнах. И още повече тя разбра, че аз й принадлежа над всички други мъже. Аз направих крачка към нея. Тя се повдигна от ложето, сякаш притеглена към мен. И ние се загледахме, без да можем да откъснем сините очи от черните, докато съпругата на Пилат, една слаба, неспокойна, напрегната жена, нервно се изсмя. И докато се покланях и приветствах съпругата, стори ми се че забелязах Пилат да поглежда многозначително Мириам, сякаш за да й каже: „Не отговаря ли това на всичко, което обещах?“ Защото той беше получил съобщение за идването ми от Сулпиций Квириний, римския легат в Сирия. А също така Пилат и аз се познавахме още преди той да отпътува, за да стане прокуратор на семитския вулкан в Ерусалим.
Много си приказвахме тази вечер, особено Пилат, който говореше подробно за местното положение и като че беше самотен и му се искаше да сподели страховете си с някого, а дори и да поиска съвет. Пилат беше от типа на разумните римляни, с достатъчно въображение, за да може умно да наложи желязната политика на Рим без излишна възбуда в решителни моменти.
Но тази вечер личеше, че е разтревожен. Юдеите го бяха изнервили. Бяха твърде вулканични, спазмодични, несдържани. И нещо повече — бяха лукави. Римляните бяха прями, откровени във всичко, което вършеха. Юдеите никога не пристъпваха към нищо направо, а отзад напред, освен когато им се наложеше с принуда. Оставени сами на себе си, те винаги си служеха със заобикалки. Раздразнението на Пилат се дължеше, както той обясни, на това, че юдеите вечно се мъчеха с интригите си да направят него, а чрез него Рим в свое оръдие в религиозните си разпри. Както ми беше добре известно, Рим н се бъркаше в религиозните схващания на покорените народи; обаче юдеите вечно смесваха понятията и придаваха политически отенък на съвсем неполитически събития.
Пилат развърза езика си за различните секти и непрекъснатите фанатични вълнения и размирици.
— Лодброг — каза той — чвек никога не знае дали някое дължащо се на тях малко лятно облаче няма да се превърне в гръмотевична буря, която ще се стовари на твойта глава. Аз съм тук за да пазя ред и спокойствие. Въпреки моите усилия, те превръщат страната в гнездо на оси. С много по-голямо удоволствие бих управлявал скитите или дивите брити, вместо тия народи, които вечно се карат за бога. Тъкмо сега има един мъж на север, рибар, който е станал проповедник и чудотворец, който много вероятно скоро ще ги накара всички да се хванат за гушата и аз ще мога да чакам отзоваването си в Рим.
Това беше първия път, когато чух за човека Исус и малко му обърнах внимание тогава. Едва после си помислих за него, когато малкото лятно облаче се превърнало в назряла гръмотевична буря.
— Докладваха ми за него — продължи Пилат — Той не се занимава с политика. В това няма никакво съмнение. Но ако оставим на Кайафа и на Ана зад гърба на Кайафа, те ще направят от този рибар политически трън, с който да убодат Рим и да опропастят мен.
— За Кайафа съм чувал, че е първосвещеник, коварна лисица — обясни Пилат — Кайафа бе назначен от Гратус, но Кайафа е сянката и с неговата уста говори Ана.
— Те още не могат да ти простят онази дребна работа за знамената с лика на императора — подразни го Мириам.
И тогава, както става винаги, когато докоснеш болното място на някого, Пилат се хвана за този епизод, който е бил само епизод и нищо повече, но който малко останало да го опропасти. С цялата си наивност той сложил пред двореца си две знамена с лика на римския император. Преди да премине избухналата над главата му буря, юдеите вече бяха написали оплакване до Тиберий, който се съгласил с тях и смъмрил Пилат.
Аз се зарадвах, когато след малко можах да поговоря с Мириам. Съпругата на Пилат бе намерила удобен момент да ми разкаже за нея. Тя била от стар царски род. Сестра й била жена на Филип тетрарха24 на Гауланит и Батания. Този Филип пък бил брат на Антипа, тетрарха на Галилея и Перея, а те двамата били синове на Ирод, наречен от юдеите Велики. Мириам била у дома си, както разбрах, в двора на двамата тетрарси, като член на семейството. Като момиче била сгодена за Архелай, по времето, когато той бил етнарх25 на Ерусалим. Тя имала добро собствено състояние, тъй че женитба не й се налагала. Освен друго била своенравна и без съмнение човек можел много трудно да я задоволи с такова сериозно нещо като съпруг.
То трябва да е било в самия въздух, който дишахме, защото Мириам и аз почти веднага заговорихме за религия. Наистина за юдеите от онези дни най-насъщното беше религията, както за за нас воюването и пиршествата. Защото през целия ми престой в тази страна нямаше нито миг, в който главата ми да не е бръмчала от безкрайни спорове за живота и смъртта, закона и бога. Пилат не вярваше в богове, ни в дяволи, ни в нещо друго. Смъртта за него беше мрак на безкраен сън; и въпреки всичко, през годините, които прекара в Ерусалим, той никога не се дразнеше от неизбежните разправии и ядове по религиозни въпроси. А пък аз имах едно конярче при пътуването ми до Идумея, едно нещастно същество, което не можа да се научи да оседлае кон, но умееше да говори, и то най-учено, без да си поеме дъх от здрач до съмване, за най тънките разлики в ученията на всички равини от Самей26 до Гамалиел27.
Но да се върна към Мириам.
— Ти вярваш, че си безсмъртен — започна да ме предизвиква тя — Тогава защо те е страх да говориш за това?
— Защо да си обременявам ума с мисли за сигурни неща? — отвърнах аз.
— Но сигурен ли си? — настоя тя — Разкажи ми за това. Как се усеща то… твоето безсмъртие?
А след като й разказах за Нифлхейм28 и Муспел29, за раждането на гиганта Юмир30 от снега, за кравата Андхумбла31 и за Фенрир32 и Локи33, и за замръзналите великани йотуни… — както казвам след като й разправих за всичко това и за Тор и Один, и за нашата Валхала34, тя плесна с ръце и извика с блеснали очи:
— Ах ти варварино! Ти, голямо дете! Ти, жълтокосо дете на мраза! Ти вярваш в бабешки приказки и в задоволяване на стомаха! Но твоят дух, който не може да умре, къде ще се дене той след като тялото ти умре?