— Както казах, във Валхала — отговорих аз — и тялото ми ще бъде там също.
— Ядене?… Пиене?… Воюване?…
— И любене — добавих аз — Нашите жени трябва да бъдат в рая, иначе за какво ни е рай?
— Твоят рай не ми харесва — каза тя — То е безумно място, скотско място, място, където цари мрак и буря, и буйство.
— А твоите небеса? — попитах аз.
— В тях цари безкрайно лято, когато времето е узряло за плодове и цветя, за всичко, което расте.
Аз поклатих глава и изръмжах:
— Не ми харесват твоите небеса. Това е печално място, за мекушави същества, място за слабаци и евнуси, и сенки на затлъстели, хленчещи мъже.
Забележките ми сигурно я бяха пленили, защото очите й продължаваха да блестят и аз бях горе-долу уверен, че тя ме пострекава.
— Моят рай е обиталище на блажените.
— Валхала е обиталище на блажените — възразих аз — Защото, кажи, кой копнее за цветя там, където винаги има цветя? В моята родина, след като неумолимата зима се прекърши и слънцето прогони дългата нощ, първите цветчета, които проблясват по ръба на топящия се лед, са предмет на радост и ние не можем да им се нагледаме.
— Ами огънят! — продължих да викам аз — Голям прекрасен огън! Хубав е твоят рай, където човек не може да оцени както трябва един ревящ огън под затворен покрив с вилнеещ вятър и сняг отвън!
— Прости хора сте вие — отвърна ми тя — Играждате покрив и наклаждате огън и пряспа сняг и ги наричате рай. В моя рай няма нужда да се крием от вятър и сняг.
— Не — възпротивих се аз — Ние изграждаме покрив и наклаждаме огън, за да можем да излезем от там на мраз и виелица и да се върнем от мраза и виелицата. Животът на мъжа е създаден за борба с мраза и виелицата. Самото изграждане на покрива и наклаждане на огъня са неговата борба. Аз го зная. Веднъж в течение на три години не знаех що е покрив, нито огън. Бях шеснадесетгодишен и бях мъж, преди още да бях слагал тъкан плат на тялото си. Аз съм роден в буря след битка и съм бил повит във вълча кожа. Погледни ме и виж какви мъже живеят във Вълхала!
И тя ме изгледа, цялата пламнала, и възкликна:
— Ах ти, жълтокосо чудовище-мъж! — след това добави замислено — Почти съжалявам, че не може да има такива мъже в моя рай.
— Добър е този свят — утеших я аз — Добре е замислен и е просторен. Има място за много видове рай. Като че ли всекиму е даден раята, какъвто желае сърцето му. Хубава страна е наистина тази отвъд гроба. Аз не се съмнявам, че ще напусна пиршествата в нашите зали, ще нападна твоите брегове на слънцето и цветята и ще те отвлека. Майка ми е била отвлечена тъй.
И в настъпилото мълчание аз я загледах, а тя ме гледаше мен и дръзваше да ме гледа. И огън пламна в жилите ми. Кълна се в Один, това беше жена!
Какво щеше да се случи, не зная, защото Пилат, който бе прекъснал разговора си с Амбивий и седеше усмихнат от известно време, прекъсна смълчаването:
— Равин, тевтонски равин! — подхвърли той — Един нов проповедник с нова доктрина, дошъл от Ерусалим. Сега ще има нови разногласия, и размирици, и убиване на пророци с камъни. Да ни пазят боговете, това е лудница! Лодброг, никога не съм мислил такова нещо за теб. И ето че ти разглаголствуваш и се горещиш буйно като някой умопобъркан от пустинята за това какво щяло да стане с теб, след като умреш. Живей си го тоя живот сега, Лодброг, не мисли за после. Това пести ядове.
— Продължавай, Мириам, продължавай! — възкликна съпругата му.
Беше седяла като в транс по време на спора, стиснала с все сила ръце, и в ума ми се мярна мисълта, че тя е вече покварена от религиозната лудост на Ерусалим. Във всеки случай, както щях да се науча следващите дни, много я занимаваха тези въпроси. Беше слаба жена, сякаш изнурена от треска. Кожата й беше силно опъната. Почти ми се струваше, че бих могъл да гледам през ръцете й, ако ги вдигнеше между мен и светлината. Беше добра жена, но крайно нервна и от време на време се увличаше от сенки, знамения и поличби. А дори й се привиждаха видения и чуваше гласове. Колкото за мен, аз нямах търпение за такива слабости. Въпреки това тя беше добра жена и не хранеше зло в сърцето си.
Аз имах поръчение от Тиберий и нямах късмет да се срешна повече с Мириам. Когато се върнах от двора на Антипа, тя беше отишла в Батания при Филип, където била сестра й. Аз бях пак в Ерусалим и при все че нямах никаква нужда да се видя с Филип, който, макар и слаб, беше верен на Рим, отидох направо в Батания с надеждата да се срешна с Мириам.
После трябваше да отида в Идумея. Ходих също и в Сирия, за да изпълня заповедта на Сулпиций Квириний, който като имперски легат35 се интересуваше от мои преки донесения за положението в Ерусалим. Така пътувайки нашир и длъж, имах възможността да забележа тази странност на юдеите — как налудничаво се интересуваха от бога. Това беше тяхна особеност. Не ги задоволяваше да оставят тези въпроси на свещениците си, та и самите те вечно се превръщаха в свещеници и проповядваха, където и да намереха слушател. А слушатели се намираха в изобилие.
Те зарязваха занаята си и тръгнаха да скитат из страната като просяци и да се припират, и да се разправят с равините и талмодистите в синагогите и предверията на храма. И в Галилея, една малко известна област, жителите на която минаваха за глупави, пътят ми се пресече с пътя на човека Исус. Той май бил дърводелец, а след това рибар и другарите му рибари оставили мрежите си и го последвали в скитническия му живот. Някой го смятаха за пророк, но повечето твърдяха, че е побъркан. Нещастният ми коняр, който също смяташе, че никой не знае талмуда като него, се подиграваше на Исус, наричаше го цар на просяците, наричаше доктрината му „евионизъм“, която, както той ми обясни, поддържала, че само бедните отиват в рая, а богатите и силните горят за вечни времена в някакво огнено езеро.
Забелязах, че обичаят в тази страна е всеки да нарича всички други луди. Всъщност, по моя преценка, те бяха всички луди. Не можеше да се отървеш от тях. Те пропъждаха дяволи с магични заклинания, лекуваха болести с полагане на ръце, пиеха отровни питиета, без да им стане нещо и спокойно играеха със смъртоносни змии — или поне те твърдяха, че са такива. Те бягаха в пустините да умират от глад. Те се появяваха, кряскаха нова доктрина, събираха тълпи около себе си, образуваха нови секти, които се цепеха заради доктрината, и образуваха други нови секти.
— Кълна се в Один — казах на Пилат — мъничко от нашия северен мраз би охладил умовете им. Тоя климат е твърде мек. Вместо да си изградят покриви и да търсят храна, те вечно строят нови доктрини.
— И променят естеството на бога — кисело добави Пилат — Проклета да е доктрината.
— Съгласен — рекох — Ако някога изляза от тая щура страна с непомътен мозък, каквото и да ми каже човек, че ще стане с мен, след като умра, вече няма да ме трогне.
Никога не е имало по-големи размирици. Всичко на този свят бе благочестиво или нечестиво за тях. Те, които бяха тъй ловки в най-изтънчени препирни, като че не бяха способни да схванат римското разбиране за държава. Всичко политическо се свързваше с религията; всичко религиозно — с политиката. И за това всеки прокуратор36 беше зает до гуша. Римските орли37, римските статуи, дори римските знамена на Пилат бяха преднамерено оскърбление за тяхната религия.
Римското преброяване на населението беше нечестивост. То трябваше да се провежда, защото върху него почиваше облагането с данъци. Но ето ти пак. Облагането от държавата с данъци било престъпление против техния закон и бог. Ах, този закон! Той не беше римски закон. Той беше техен закон, който те наричаха закон божий. Съществуваха зелоти38, които убиваха всеки нарушител на този закон. А за един прокуратор да накаже зелот, хвнат на местопрестъплението, значеше да предизвика бунт или въстание.
Всичко у този странен народ се вършеше в името на бога. Имаше това, което ние римляните наричахме „тавматурги“39. Те вършеха чудеса, за да докажат доктрината. На мен винаги ми се е струвало глупаво да доказваш таблицата за умножение с превръщането на тояга в змия или в две змии. Но тавматургите вършеха такива неща и винаги за удивлението на простите хора.
О, небеса, какви секти и секти! Фарисеи40, есеи41, садукеи42 — безброй секти! Щом измисляха нещо ново то веднага ставаше политическо. Проконий, четвъртият прокуратор преди Пилата, има доста неприятности докато подтисне голонитското въстание, избухнало по този начин и разпостранило се надолу до Гамала.
В Ерусалим, когато влязох там този последен път, лесно се забелязваше нарастващото възбуждение сред юдеите. Те тичаха насам-натам на тълпи, дърдореха и ораторствуваха. Някой провъзгласяваха свършека на света. Други се задоволяваха с наближаващото разрушаване на храма. А имаше и отявлени революционери, които заявяваха, че на римското господство е дошъл краят и предстои да започне ново юдейско царство.
Пилат също, както забелязах, проявяваше голямо безпокойство. Че му създават много неприятности, беше ясно. Но аз ще кажа, че той, както ще се убедите, отвръщаше на тяхното лукавство с не по-малко лукавство и доколкото можах да го опозная, не се съмнявам, че би объркал мнозина от спорещите в синагогите.
— Да имах само половин легион римляни — оплакваше ми се той — щях да притисна Ерусалим до стената… и да бъда отзован заради усърдието си, предполагам.
Както и аз, той също нямаше много вяра на помощните войски, а римляните бяха само някаква си шепа.
Когато се върнах пак, настаних се в двореца и за голяма радост заварих там Мириам. Но удоволствието ми бе за кратко, защото много се говореше за положението. Това не беше без причина — градът бръмчеше като гнездо ядосани оси. Наближаваше празникът наречен Пасха — религиозно събитие, разбира се — и хиляден народ прииждаше от страната, за да го отпразнува според обичая в Ерусалим. Тези новодошли, естествено, бяха всичките лесно възбудими, иначе нямаше да се решат на такова поклоничество. Градът беше претъпкан с тях, тъй че мнозина стануваха извън градските стени. Що се отнася до мен, аз не можех да отсъдя колко от възбудата се дължеше на проповедите на странстващия рибар, и колко на юдейската омраза към Рим.
— Една десета, а може би по-малко се дължи на тоя Исус — отговори на запитването ми Пилат — Търси главната причина за вълнението у Кайафа и Ана. Те знаят какво правят. Те я забъркаха тая работа, кой знае с каква цел, освен да ми причинят неприятности.
— Да, положително, причинители са Кайафа и Ана — каза Мириам — но ти Понтий Пилат си само римлянин и не разбираш. Ако беше юдей, щеше да ти стане ясно, че на дъното има нещо много по-сериозно от обикновено разногласие между сектантите или създаване на неприятности за Рим и теб. Първосвещениците и фарисеите, всеки по-издигнат и по-богат юдей, Филип, Антипа, самата аз, ние всички се борим направо за живота си. Този рибар може да е едно умопомрачение. Ако е така, има коварство в неговото умопомрачение. Той проповядва доктрината на бедността. Той застрашава нашия закон, а нашия закон е нашия живот, както вече си разбрал. Ние браним нашия закон, както ти би бранил въздуха, от който те лишава стисналата те за гърлото ръка. Въпросът е: или Кайафа и Ана и всичко, за което държат те, или рибарят. Те трябва да го унищожат него, преди той да ги е унищожил тях.
— Не е ли странно, толкова прост човек, някакъв рибар? — промълви жената на Пилат — Що за човек трябва да е, за да притежава такава сила? Бих искала да го видя. Бих искала да видя със собствените си очи такъв забележителен човек.
Веждите на Пилат се свиха при тези думи и стана ясно, че към бремето върху нервите му се добавяше и изнервеното състояние на жена му.
— Ако искаш да го видиш, обиколи вертепите на града — изсмя се злобно Мириам — Ще го намериш да се налива с вино в обществото на безименни жени. Никога още такъв чудноват пророк не е идвал в Ерусалим.
— Че какво лошо има в това? — поисках да зная аз, подтикнат против волята си да взема страната на рибаря — Не съм ли се наливал и аз достатъчно често с вино и прекарвал удивителни нощи във всичките провинции? Мъжът си е мъж и постъпките му са мъжки постъпки, в противен случай аз съм умопобъркан, което отричам пред вас.
Мириам поклати глава и заговори:
— Той не е побъркан. Нещо по-лошо, той е опасен. Всякакъв евионизъм е опасен. Той може да унищожи всичко, което е установено. Той е революционер. Той може да унищожи и малкото, което ни е останало от юдейската държава и храма.
Сега пък Пилат поклати глава.
— Той не е политик. На мен са ми докладвали за него. Той е мечтател. Не е бунтар. Той дори поддържа данъка на Рим.
— Все пак ти не разбираш — настоя Мириам — Важното не е какви са плановете му; важен е резултатът, ако тези планове бъдат постигнати, и това го прави революционер. Съмнявам се дали той предвижда резултата. Въпреки това този човек е напаст и като всяка напаст, трябва да бъде затрит.
— Ако съдя по всичко, което съм чул, той е благ, прост човечец, който не храни никакво зло — забелязах аз.
И тогава разказах за изцеляването на десетината прокажени, на което бях свидетел в Самария на път през Ерихон.
Жената на Пилат седеше като замяна от разказаното. До слуха ни долетяха далечни викове и крясъци на някаква улична тълпа и ние разбрахме, че войниците разчистват улиците.
— И ти вярваш в чудото, Лодброг? — поиска да знае Пилат — Ти вярваш, че за едно мигновение гнойните рани на прокажените са изчезнали?
— Аз ги видях изцелени — отговорих — Тръгнах подир тях, за да се уверя. По тях нямаше проказа.
— Но видя ли ги с язвите?… Преди да бъдат изцелени? — настояваше Пилат.
Аз поклатих глава и признах:
— Само ми казаха така. Когато ги видях после, всички имаха вид на хора, които са били прокажени. Бяха замаяни. Имаше един, който седеше на слънце и все разглеждаше тялото си и се взираше и взираше в гладката плът, сякаш не можеше да повярва на очите си. Не ми отговори, нито погледна нещо друго освен плътта си, когато го запитах. Беше изумен. Седеше там на слънце и се разглеждаше, разглеждаше.
Пилат се усмихна с презрение и аз забелязах, че спокойната усмивка на лицето на Мириам беше също презрителна. А жената на Пилат седеше ни жива, ни мъртва, едва дишаше с широко отворени, невиждащи очи.
Заговори Амбивий:
— Кайафа твърди… едва вчера ми го каза, че рибарят обещавал да доведе бога долу на земята и да уреди тук ново царство, управлявано от бога…
— Което ще значи край на римското господство — намесих се аз.
— Именно с това Кайафа и Ана смятат да въвлекат Рим — обясни Мириам — Това не е вярно. Това е лъжа, която са скърпили.
Пилат кимна и попита:
— Няма ли някъде във вашите древни книги пророчество, което свещениците да вмъкват в намеренията на този рибар?
Тя потвърди това и цитира пророчеството. Аз разказвам този случай, за да покажа колко дълбоко беше проучил Пилат този народ, в който с такива усилия се мъчеше да поддържа реда.
— Това, което аз съм чула — продължи Мириам — е, че този Исус проповядва края на света и началото на божието царство не тук, а на небето.
— Това ми е било докладвано — рече Пилат — То е вярно. Този Исус поддържа справедливостта на римския данък. Той поддържа, че Рим ще управлява, докато с края на света настъпи края на всяко правителство. Сега ми е по-ясна играта, която Ана крои срещу мен.
— Някой от последователите му — намеси се Амбивий — твърдят дори, че той е самият бог.
— Нямам сведения да е казал това — отговори Пилат.