Защото тя беше Арунга, едничката жена, вечната жена. Тя е живяла във всички времена и навред. Тя ще живее винаги. Тя е безсмъртна. Някога в далечна земя името й е било Рут52. Името й е било и Изелут53, и Елена, и Покахонтас, и Унга. И няма чужд мъж от чужди племена, който да не я е намирал и ще я намира в племената по цялата земя.
Спомням си толкова много жени, които са изваяли едничката жена. Имало е време, когато Хар, моят брат, и аз, като се редувахме да спим и да преследваме, вечно да гоним дивия жребец, и денем и нощем, и в широк кръг, който се сключваше, където лежеше този, който спи, изтормозихме жребеца без почивка с глад и жажда така, че трябваше да се укроти, и можахме накрая, както стоеше и трепереше, да го вържем с въжета, усукани от еленска кожа. Само с краката си, без лишения, подпомогнати само от разума — планът беше мой — брат ми и аз успяхме да завладеем това бързоного животно.
И когато всичко беше готово за мен да се кача на гърба му — защото такова бе видението ми още от самото начало — Селпа, моята жена, ме обгърна с ръцете си и издигна глас, и настоя Хар, а не аз, да го яхне, защото Хар нямаше нито жена, нито деца и можеше да умре, без някой нещо да загуби. А накрая тя се и разплака и с това бе ограби от видението ми, и Хар беше този, който гол яхна жребеца и се притисна до него, когато той полетя.
Беше по залез и време на голямо ридание, когато донесоха Хар от далечните скали, където го бяха намерили. Главата му беше съвсем счупена и мозъкът му капеше на земята като мед от паднал кошер. Майка му посипа главата си с пепел и почерни лицето. Баща му отряза половината си пръсти на едната ръка в знак на скръб. А всички жени, особено младите и неомъжени, викаха и ме наричаха с лоши имена; а стареите поклащаха мъдрите си глави и мърмореха, и мънкаха, че нито бащите им, нито бащите на техните бащи са изпадали в такава лудост. Конското месо било добро за ядене; младите жребчета били крехки за стари зъби; и само някой глупак би се опитал да се справи с някой див кон, освен ако е бил ударен със стрела или се мъчи на кол в яма.
И Селпа ме хока докато заспах, а сутринта се събудих от нейното дърдорене и хули заради лудостта ми и не спираше да изрежда правата си върху мен и правата на децата ни, докато най-после ми омръзна и аз изоставих далечното си видение и казах, че никога повече не ще си мечтая да яхна дивия кон, за да летя бързо като неговите крака и вятъра през пясъците и тревистата равнина.
А с годините историята за моята лудост не спираше да се разказва по становете край огъня. Но тъкмо това нейно разказване беше източникът на отмъщението ми; защото мечтата не умираше и младите, като слушаха да й се смеят и присмиват, на свой ред мечтаеха за същото, така че накрая Отар, първородния ми син, самият той още съвсем млад, бе този, който залови див жребец, метна се на гърба му и се понесе пред всички ни с бързината на вятъра. След това, за да не изостанат от него, всички мъже залавяха диви коне и ги обяздваха. Много коне бяха обяздени и някой мъже, но не и аз, доживяха най-после деня, когато при промяна на мястото на стана за търсене на храна според годишното време дори и бебетата ни започнаха да пътуват в кошници от върбови пръчки, прехвърлени през гърба на конете, които носеха и покъщината и всичко друго.
Аз като млад мъж бях видял своето видение, мечтал своята мечта; Селпа, жената, беше пресякла това далечно желание; но Отар, наша издънка, който трябваше да живее след нас, бе видял моето видение и беше го постигнал, така че нашето племе стана богато с добиваното от лова.
Имаше една жена, при това велико преселение от Европа надолу, уморително преселение на много поколения, когато ние донесохме в Индия говеда с къси рога и сеенето на ечемика. Но тази жена е съществувала дълго преди да стигнем в Индия. Ние все още бяхме към средата на това продължило с векове преселение и никакви прозрения на географията не могат да определят за мен тази древна долина.
Жената беше Нухила. Долината беше тясна, не беше дълга и големият наклон на дъното й и стръмните склонове от двете страни бяха разкопани на стъпала за отглеждане на ориз и просо — първите ориз и просо, с които ние, Синовете на планината, се запознахме. Те, хората в тази долина, бяха мекушави. Бяха омекнали от обработването на плодородна земя, направена още по-плодородна от водата. У тях за първи път видяхме напояване, макар и да нямахме много време да забележим рововете и каналите им, по които всичката вода от хълмовете се стичаше в разработените от тях ниви. Нямахме много време да го забележим, защото ние, Синовете на планината, които бяхме малко на брой, бягахме, гонени от Чипоносите, които бяха много. Ние ги наричахме Безноси, а те наричаха себе си Синове на орела. Но те бяха много и ние бягахме пред тях с късорогия си добитък, кози и ечемиченото семе, с нашите жени и деца.
Докато Чипоносите избиваха нашите младежи отзад, ние избивахме пред себе си жителите на долината, които ни се противопоставяха, а бяха слаби. Селото беше кирпичено и със сламени покриви, обкръжаващата го стена беше кирпичена, но много висока. И след като бяхме избили хората, построили стената и бяхме подслонили вътре нашите стада и жени и деца, ние застанахме на стената и завикахме оскърбления към Чипоносите. Защото бяхме намерили кирпичените житници пълни с ориз и просо. Добитъкът ни можеше да яде сламата от покривите. А наближаваше времето на дъждовете, тъй че нямаше да останем без вода.
Това беше дълга обсада. Скоро след започването й събрахме жените, старците и децата, които не бяхме изклали, и ги накарахме да излязат през стената, която бяха издигнали. Но Чипоносите ги избиха до един, тъй че в селото остана още повече храна за нас и повече храна за Чипоносите в долината.
Това беше изтощителна дълга обсада. Болести ни косяха и ние умирахме от чумата, дошла от нашите мъртъвци. Ние опразнихме житниците от ориза и просото. Нашите кози и късорогия добитък изяде покривите на къщите, а ние, преди да дойде краят, изядохме козите и добитъка.
Там, където бе имало пет наши мъже на стената, с времето остана по един, където бе имало половин хиляда бебета и деца, не остана нито едно. Нухила, моята жена, беше тази, която отряза косата си и я оплете, та да имам здрава тетива за лъка си. Другите жени направиха същото и когато врагът нападна стената, застанаха рамо до рамо с нас между нашите копия и стрели и обсипаха главите на Чипоносите с черепи и камъни.
Ние, кажи-речи, изчерпахме и търпението на търпеливите Чипоноси. Настъпи ден, когато от всеки десет наши мъже на стената остана жив само един, а от жените ни останаха много малко, и Чипоносите поведоха преговори. Казаха ни, че сме държеливо племе и че нашите жени са мъжки майки, и че ако им дадем жените си, ще ни оставят да си господарстваме в долината, и че можем да си намерим жени от долините на юг.
Но Нухила каза „не“. И другите жени казаха „не“. И ние се подиграхме на Чипоносите и ги питахме дали са се изморили от воюването. И ние бяхме горе-долу мъртви вече, когато се подигравахме на враговете си, и малко сила за борба бе останала у нас, толкова бяхме слаби. Още една атака срещу стената щеше да ни бъде краят. Знаехме го. Нашите жени го знаеха. И Нухила каза, че ние можем да сложим този край първи и да измамим Чипоносите. И нашите жени се съгласиха. И докато Чипоносите се готвеха за атака, която щеше да бъде края, там, на стената, ние убихме нашите жени. Нухила ме обичаше и се наведе напред да посрешне меча ми там на стената. А ние мъжете от любов към племето и съплеменниците си се заклахме един другиго, докато останахме живи само Хорда и аз всред тези кърви. Хорда беше по-стар и аз се подложих на удара му. Но не умрях веднага. Аз бях последният от Синовете на планината, защото видях Хорда сам да пада върху меча си и веднага да издъхва. И когато умирах и виковете на налитащите Чипоноси заглъхваха в ушите ми, аз се радвах, че Чипоносите нямаше да имат наши синове, родени от нашите жени.
Не зная кое е било времето, когато съм бил Син на планината и когато ние умряхме в тясната долина, където бяхме избили Синовете на ориза и просото. Не зная освен това, че е било векове преди разгърналото се преселение на всичките нас, Синове на планината, да стигне до Индия, и че е било дълго преди да съм бил арийски господар в древния Египет и да си бях изградил двете гробници, и да бях заличил от лицето на земята гробове на царували преди мен.
Бих искал да разкажа повече за онези далечни дни, но времето сега е кратко. Скоро няма да ме има. И все пак съжалявам, че не мога да разкажа повече за онези ранни преселения, когато са загивали народи или настъпвали ледени покривки, или са се преселвали животните, които са служели за храна.
Също така бих искал да поговоря за мистерията. Защото винаги сме били любопитни да открием тайната на живота, смъртта и разрухата. Противно на други животни, човекът винаги се е взирал в звездите. Много богове е създавал по свой собствен образ и по образите на въображението си. В онези странни времена аз съм се кланял на слънцето и на тъмата. Кланял съм се на изкласилото зърно като родител на живота. Кланял съм се на Сар, богинята на царевицата. А съм се кланял и на морски богове, речни богове и риби богове.
Да, спомням си и Ищар54, преди да я откраднем от вавилонците, и Еа55 също е бил наш, господар на долния свят, който дал на Ищар възможност да покори смъртта. Митра56 е бил също добър стар арийски бог, преди да бъде откраднат от нас, и ние се отказахме от него. А спомням си и онова време, дълго след преселението, когато занесохме ечемика в Индия, че аз отидох в Индия като търговец на коне с много слуги и дълъг керван зад гърба си и че по онова време те се кланяха на Бодхисатва57.
Наистина преклонението пред мистерията се е преселвало както хората и с краденето и заемането на богове е живяло не по-малко скитнически и от нас. Както шумерите взеха от нас назаем Шамашнапищин58, така Синовете на Сим59 го взеха от шумерите и го нарекоха Ной.
Ами че днес аз, Даръл Стендинг в отделението за убийци, се смея на това, че съм бил намерен за виновен и осъден на смърт от дванадесет съдебни заседатели, добродетелни и неподкупни. Дванадесет винаги е било магическо число на мистерията. И не води началото си от дванадесетте колена на Израел60. Звездобройци, по-стари от тях, са отредили място на дванадесетте знака на зодиака на небето. И аз си спомням, че когато вярвах в Езир и във Ванир61, Один съдеше човеците със съд от дванайсет бога и че имената им бяха Тор, Балдур, Ниорд, Фрей, Тир, Броги, Хеймдал, Ходер, Видар, Ул, Форсети и Локи.
Дори нашите валкюри62 бяха откраднати от нас и превърнати в ангели, а крилата на валкюривите коне бяха прикачени на раменете на ангелите. И нашият Хелхейм63 от онези дни на леда и мраза се превърна в днешния ад, в който е толкова горещо, че кръвта възвира в жилите, докато у нас в Хелхейм е било толкова студено, че мозъкът замръзвал в костите. И самото небе, което сме виждали постоянно и вечно, се е местило и обръщало, тъй че днес намираме Скорпиона там, където знаехме, че е Козирог, а Стрелеца е на мястото на Рака.
Боготворения и боготворения! Вечно търсене на мистерията! Спомням си куция бог на гърците — майстора-ковач. Но техният Вулкан е бил германския Виланд64, майсторът-ковач, на когото пленилият го Нилдунг, кралят на нидите, подрязал подколянното сухожилие. А преди това той е бил наш майстор-ковач, когото сме наричали Ил-маринен. И него ние сме породили във въображението си, като сме му дали за баща брадатия бог на слънцето и сме накарали да го откърмят звездите на голямата мечка. Защото той, Вулкан, или Вилдан, или Ил-маринен се е родил под боровото дърво от космите на вълка и е бил наричан още баща на мечката много преди германците и гърците да си го присвоят и да му се кланят. В онези дни ние наричахме себе си синове на мечката и Синове на вълка, и мечката, и вълка бяха наши тотеми. Това е било преди преселението ни на юг, при което се съединихме със Синовете на гората и ги научихме на нашите тотеми и сказания.
Да, а кой е бил Кашяпа, кой е бил Пуру-равас65, ако не и нашия куц майстор-ковач, познавач на желязото, донесен от нас при преселенията ни и преименуван и обожаван от южните жители и източните жители, Синовете на полюса, Синовете на огъня.
Но този разказ е твърде дълъг, макар че бих искал да разкажа за трилистната билка на живота, с която Зигмунд съживил отново Синфиоти. Защото това е същото индийско растение Сома66, Светия Граал67 на крал Артур… — но стига, стига!
И все пак, като обсъдя спокойно всичко това, идвам до заключението, че най-великото нещо в живота, във всички съществувания, за мен и за всички мъже е била жената, е жената и ще бъде жената като източник на живота, докато звездите се движат в небето и небесата претърпяват вечна промяна. По-велика от нашия труд и стремежи, от плодовете на нашата изобретателност и фантазия, от битките, звездобройството и мистерията — най-велика от всичко е била жената.
При все че ме е отклонявала от пътя ми и е пречила на моя полет, и е вечно привличала моя зареял се в звездите поглед към себе си, тя, пазителката на живота, земната майка, ми е дарявала велики дни и нощи и е изпълвала със смисъл годините. Дори и на мистерията съм придавал нейния образ и в картата на звездното небе съм включил нейно изображение.
Всичките ми трудове и замисли са водели към нея; тя е била в края на всички мои далечни видения. Когато направих пръчката и дъската за получаване на огън чрез триене, то е било за нея. За нея е било, макар и да не съм го знаел, когато сложих кол в ямата, за да хвана острозъбия тигър, когато опитомих коня, убих мамута и подкарах стадо елени на юг пред настъпващата ледена покривка. За нея събрах дивия ориз, облагородих ечемика, житото и царевицата.
За нея и потомството, което раждаше по свой образ, аз съм умирал по върхове на дървета и съм устоявал на дълга обсада в отвори на пещери и върху керпичени стени. За нея съм сложил дванадесетте знака на небето. Тя е тази, която съм боготворил, когато съм се кланял пред десетте камъка нефрит и съм ги обожавал като месеци на бременността.
Жената винаги е седяла приклекнала близо до земята, като яребица, която пази пиленцата си; пристрастието ми към скитане винаги ме е извеждало на ярко блеснали пътища; и винаги звездните пътеки са ме връщали при нея — вечната фигура, жената, едничката жена, от чиято прегръдка имам такава нужда, че когато съм в нея, забравям за звездите.
За нея съм се спускал в одисеи, изкачвал планини, прекосявал пустини; за нея съм бил пръв между ловците и начело в боя; и за нея, и на нея съм пял песни за това, което съм извършил. Всичките възторзи на живота и върхове на наслада са били мои благодарение на нея. И тук, накрая, мога да кажа, че не съм познавал по-сладка, по-дълбока забрава в битието, отколкото да потъна в благоуханното великолепие и унес на нейната коса.
Още една дума. Спомням си Дороти в онези дни, когато още четях лекции по агрономия на момчета земеделци. Тя беше единадесетгодишна. Баща й беше декан на факултета. Тя беше жена-дете, и жена, и тя разбра, че ме люби. И аз се усмихнах на себе си, защото сърцето ми остана недокоснато и ме теглеше другаде.