Да, двеста и четиридесет часа. Драги самодоволен гражданино, знаеш ли какво значи това? Това значи десет денонощия в усмирителна риза. Разбира се, такива неща не се вършат днес никъде в християнския свят хиляда и деветстотин години след Христа. Не искам от теб да ми вярваш. Самият аз не го вярвам. Само зная, че то е било вършено спрямо мен в Сан Куентин и аз останах жив, за да им се изсмея и да ги принудя да се отърват от мен, като ме окачат на въжето за това, че съм разкървавил носа на един надзирател.
Аз пиша тези редове днес, в година господня 1913, и днес в година господня 1913, затворници лежат в усмирителна риза в карцерите на Сан Куентин. Никога, докато бъда удостояван с по-нататъшен живот и по-нататъшни съществувания, не ще забравя раздялата ми с Червения филаделфиец нея сутрин. Той беше лежал в усмирителна риза седемдесет и четири часа.
— Е братко, още си жив и здрав — обади се той, когато ме измъкваха залитащ в коридора на карцерите.
— Ти да мълчиш Червения — изръмжа му старшия надзирател.
— Гледай си работата — отвърна той.
— Аз ще те оправя Червения! — заплаши надзирателят.
— Така ли мислиш? — попита простодушно Червения филаделфиец и изведнъж продължи свирепо: — Ти ли ще оправиш нещо, дърт непрокопсанико! Ни ще оправиш, ни ще се справиш. Мого щеше да я видиш тая служба, ако не беше влиянието на брат ти! А то май никой от нас не греши, като мисли, че и влиянието на брат ти понамирисва!
Беше знаменито — този дух на човек, издигнал се над бедственото си положение, безстрашен пред страданието, което може да му причини някой звяр от системата.
— Е, довиждане, братко — пак се обърна Червения филаделфиец към мен — Довиждане. Бъди добричък и обичай директора. Пък ако видиш другите, кажи им че си ме видял, но не си ме дидял да се огъвам.
Старшият надзирател почервеня от ярост и аз платих любезността на Червения с получените ритници и юмруци.
ГЛАВА 8
В единочка номер едно директорът Атъртън и капитан Джейми продължаваха да ме подлагат на инквизиции. Директорът Атъртън ми каза:
— Стандинг, ще си развържеш езика за тоя динамит или ще те затрия в усмирителната риза. И по-твърдоглави от тебе са си развързвали езика, преди да им видя сметката. Имаш само един избор: динамитът или край на представлението.
— Тогава, предполагам, че ще е краят на прдставлението — отговорих аз — защото не зная нищо за никакъв динамит.
Това раздразни директора и го накара да пристъпи към незабавни действия.
— Легни! — заповяда той.
Аз се подчиних, защото бях разбрал колко глупаво е да се съпротивляваш на трима-четирима здрави мъже. Те ме зашнуроваха стегнато и ми дадоха сто часа. Веднъж на всеки двадесет часа ми позволяваха да пийна малко вода. Не ми се ядеше, ни ми предлагаха храна. Към края на стоте часа Джаксън, лекарят на затвора, провери физическото ми състояние няколко пъти.
Но аз бях твърде много свикнал с усмирителната риза, за да може едно единствено наказание да ми навреди. Естествено, бях отслабнал, то ми беше взело силите; но бях научил мускулни трикове, с които да си открадна малко пространство, докато ме зашнуроват. На края на пчрвия сто часов кръг, бях изнурен и отпаднал, но това беше всичко. Дадоха ми още сто часа, след като ме оставиха едно денонощие да се посъвзема. А след това ми дадоха сто и петдесет часа. Голяма част от това време бях физически вцепенен и душевно побъркан. Също така с усилие на волята, успявах да прекарвам дълги часове в сън.
След това директорът Атъртън опита друг вариант. Слагаха ме в усмирителна риза и ме оставяха да се съвземам в нередовни интервали. Никога не знаех кога пак ще ми сложат ризата. Така се случваше да ме оставят десет часа да се съвземам и двадесет в ризата, или получавах само четири часа почивка. В най-неочаквани часове на нощта вратата ми се отваряше с дрънчене и новата смяна надзиратели ме зашнуроваше. Понякога установяваха някакъв ритъм. Така в течение на три дена ме слагаха за осем часа в ризата и даваха осем часа почивка. А после, тъкмо когато бях започнал да свиквам на тоя ритъм, внезапно го промениха и ме оставиха в ризата две денонощия.
И непрекъснато ми се повтаряше вечния въпрос: къде е динамитът? Понякога директорът Атъртън изпадаше в бяс с мен. Веднъж, когато бях изтърпял извънредно жестоко наказание, той започна почти да ми се моли да си призная. Друг път дори ми обеща три месеца пълна почивка в лазарета и добра храна, а след това службата на отговорник в библиотеката.
Доктор Джаксън, слабосилна суха клечка с повърхностни знания по медицина, започна да губи вяра. Той взе да настоява, че усмирителната риза, колкото и дълго да ме държат в нея, не ще може да ме умори и неговата настойчивост подейства като предизвикателство за директора да продължи опита си.
— Тия мършави университетски плъхове може да излъжат и дявола — негодуваше той. — Те са по-здрави от гьон. Въпреки това ние ще му извадим душата. Стандинг, чуваш ли ме? Това дето си го видял не е нищо, в сравнение с онова, което има да видиш. По-добре изплюй камъчето и да си спестиш неприятностите. Аз съм човек, който държи на думата си. Ти ме чу, че казах: динамита или край на представлението. Така ще бъде! Избирай.
— Не вярвам до мислите, че не казвам, защото ми прави удоволствие? — успях да изпъшкам аз, понеже в този момент Джоунс тясното лице натисна гърба ми с крак, за да може да ме заклещи по-стегнато, докато аз се мъчех да намаля стягането с мускулите си — Няма нищо за признаване. Че аз ей сега си бих отрязал дясната ръка, само и само да мога да ви заведа при някакъв си динамит.
— Ами, виждал съм и други образовани като тебе — присмя ми се той — Някои от вас като им влезе бръмбар в главата, не можеш с нищо да ги накараш да се откажат от туй, дето са намислили. Ставате опърничави като конете. Стягай по-здраво, Джоунс, това е съвсем хлабаво!… Стандинг, не си ли кажеш, край на представлението. Ще си удържа на думата.
Научих и нещо утешително. Като позагуби сили човек започва и по-малко да страда. По-малко го боли, защото има по-малко какво да го боли. И човек, който е вече доста отслабнал, отслабва по-бавно. Общоизвестно е, че необикновено силни мъже страдат повече от обикновени болести, отколкото жените или болнавите. Колкото повече запаси от сила се изразходват, толкова по-малко сила има за губене. След като се стопи цялата излишна плът, онова, което остане, е по-жилаво и по-устойчиво. Всъщност аз бях станал точно това — своеобразен жилав организъм, който упорито продължава да живее.
Морел и Опънхаимър ме съжаляваха и ми изчукаха своите съчувствия и съвети. Опънхаймър ми каза, че е минал през всичко това и през по-лошо и е все още жив.
— Не се оставяй да ти надвият — изчукваше той с кокалчетата на пръстите. — Не се оставяй да те убият, защото това ще им дойде добре дошло. И не им издавай заговора.
— Но няма никакъв заговор — изчуках аз в отговор с крайчеца на подметката си по решетката (по това време бях с усмирителна риза и можех да говоря само с краката.) — Аз не зная нищичко за този проклет динамит.
— Така те искам — похвали ме Опънхаймър — Бива си го, нали, Ед?
И това показва какъв шанс имах да убедя директора Атъртън, че не зная нищо за динамита. Самата му настойчивост да го търси, беше убедила човек като Джейк Опънхаймър, който можеше само да се възхищава за твърдостта, с която държах езика си зад зъбите.
През първия период на инквизицията с усмирителна риза успявах да спя по-дълго време. Сънищата ми бяха удивителни. Разбира се те бяха ярки и правдиви, каквито са повечето сънища. Това което ги правеше удивителни, беше тяхната свързаност и последователност. Често говорех пред група учени на спортни теми, четях им грижливо подготвени доклади върху мои собствени изследвания или за мои собствени изводи от изследванията и опитите на други. Когато се събуждах, гласът ми още като че ли кънтеше в ушите ми, а очите все още виждаха по изписаните на машина листа бяла хартия цели изречения и абзаци, които можех да прочета пак и да им се чудя, докато видението изчезне. Между другото искам да ви обърна внимание на факта, че, както забелязах тогава, използваният от мен начин на разсъждаване в тези сънувани речи бе неизменно дедуктивен.
Имаше огромно земеделско стопанство, проснало се със стотици мили на север и на юг някъде в умерения пояс, с климат и флора и фауна до голяма степен напомнящи Калифорния. Не веднъж, не дваж, а хиляди пъти пътувах аз по това сънувано стопанство. Това, върху което искам да ви обърна внимание, е, че то винаги бе същото стопанство. Никакви съществени белези в него никога не се различаваха в отделните сънища. Така то винаги бе осемчасово пътуване в каручка, карана от планински кончета, от засети с люцерни ливади (където държех много дойни крави) до едно разпръснато село край голям пресъхнал поток, където вземах влака на малка теснолинейка. Всички външни белези през това осемчасово пътуване с планинската каручка, всяко дърво, всяко възвишение, всеки брод и мост, всяко било и всеки размит от водите склон бяха винаги същите.
Обаче по-дребните подробности в това стройно, смислено земеделско стопанство на сънищата ми в усмирителна риза все пак се променяха според годишното време и работата на работниците. Така на планинските пасища отатък люцерновите ливади, аз разработвах ново стопанство с ангорски кози. Там забелязвах промени при всяко сънувано посещение и промените отговаряха на времето, изминало между отделните посещения.
Ах, тези обрасли с храсти склонове. Как мога да ги видя сега същите, каквито са били, когато първом пуснах там козите. И как си спомням последователните промени: започналите да се образуват пътеки, където козите буквално си прояждаха пътя през непроходимите гъсталаци; изчезването на по-младите, по-дребните храсчета, които не бяха прекалено високо, за да ги опасат целите; просеките, които се образуваха по всички посоки през по-старите, по-високи храсти, където козите опасваха докъдето можеха да стигнат, вдигнали се на задните крака; настъплението на тревите, които покарваха по следите на разчистилите им пътя кози. Да, в последователността на тези сънища се криеше техния чар. Настъпи денят, когато работниците с брадви изсякоха всичките по-високи храсти, за да могат козите да стигнат листата, пъпките и кората. Дойде денят, зимно време, когато сухите оголени останки на всичките тези храсти бяха събрани на купища и изгорени. Дойде денят, когато аз преместих напред добитъка си, а орачите ми запъплиха напред-назад по склоновете и обърнаха тучните чимове, за да прегният в гъмжащ с живот хумус, в който да засея бъдещите жита.
Да, и в сънищата аз често слизах от влакчето на теснолинеката, където край големия пресъхнал поток се бе проснало разпръснатото село, качвах се на каручката зад планинските кончета и пътувах час след час сред всичките стари, познати места до люцерновите ливади и нататък до високопланинските пасища, където бяха узрели за жетва реколти на редуващите се царевица, ечемик и детелина и където наблюдавах работниците да жънат, докато отвъд, устремени все по-нагоре, козите ми опасваха храстите по по-високите склонове, за да ги превърнат в разчистени обработени полета.
Но това бяха сънища, само сънища, въображаеми приключения на моя подсъзнателно разсъждаващ ум. Съвсем различни, както ще видите, бяха другите ми приключения, когато минавах през портите на живата смърт и изживявах наново действителността на други мои съществувания от други времена.
През дългите часове на будуване в усмирителната риза открих, че доста много размишлявам за Сесил Уинууд, поета-клеветник, който безразсъдно ми беше причинил всички тези терзания и който по същото това време беше пуснат пак на свобода на белия свят. Не, аз не го мразех. Тази дума е твърде слаба. В езика няма дума достатъчно силна, за да опиша чувствата си. Мога да кажа само, че узнах глождещото желание да му отмъстя, което само по себе си беше болка и надминаваше всичките възможности на езика. Няма да ви разказвам за часовете, които посвещавах на плановете как да му отмъстя, нито за сатанинските средства и способи за измъчване, които измислях за него. Само един пример. Бях се влюбил в древния трик, при който за тялото на човека се връзва тенекиен съд с плъх. Единствения открит път за плъха е през самия човек. Както казах, бях се влюбил в това, докато не си дадох сметка, че такава смърт е твърде бърза, след което дълго и с удоволствие размишлявах за мавританския трик… но не, аз обещах да не говоря повече по този въпрос. Достатъчно ще е да кажа, че много от изпълнените с влудяваща болка будни часове посвещавах на мечти как да отмъстя на Сесил Уинууд.
ГЛАВА 9
Едно ценно нещо научих през дългите часове на будуване с изтощаваща болка, а именно тайната на тялото, управлявано от разума. Научих се да страдам пасивно, както без съмнение са се научили всички минали през квалифицираните курсове по стоене в усмирителна риза. О, не е никак лесно да запазиш разума си в такъв пълен покой, че съвсем да не усеща туптящата, нетърпима болка на някой измъчен нерв.
И тъкмо това изкуство да се налагам на плътта с духа, което така овладях, ми даде възможност лесно да управлявам тайната, която ми разкри Ед Морел.
— Смяташ, че е края на представлението ли? — изчука ми една вечер Ед Морел.
Току-що ме бяха освободили след сто часа и бях по-отпаднал от всеки друг път. Бях толкова слаб, че макар цялото ми тяло да беше една маса от болезнени синини, аз почти не усещах да имам тяло.
— Изглежда като край на представлението — изчуках аз в отговор — Ще ми светят маслото, ако продължават така.
— Не ги оставяй — посъветва ме той — Има начин. Сам аз го научих доло в карцерите, когато двамата с Маси не можехме вече да търпим. Аз устисках. Маси хвърли топа. Ако не бях го научил тоя трик и аз щях да пукна заедно с него. Трябва първо доста да отслабнеш, за да го опиташ. Ако го опиташ, когато си силен, нищо не излиза и тогава това те обърква завинаги. Аз направих грешка да го кажа на Джейк, когато беше силен. Разбира се, той не можа да го направи, а после, колкото пъти е ставало нужда, беше вече твърде късно, защото го беше провалил на първия път. Сега дори не ми и вярва. Мисли, че си правя майтап с него… Не е ли така, Джеик?
И от килия номер тринадесета Джейк ни отговори:
— Не се хващай на въдицата, Даръл, то си е чиста измишльотина.
— Хаиде разправи ми го — изчуках аз на Морел.
— Ами точно заради това чаках съвсем да отпаднеш — продължи той — Сега то ти трябва и аз ше ти го кажа. То зависи от теб. Имаш ли воля, че го направиш. Аз съм го правил три пъти и зная.
— Е, какво е то? — нетърпеливо зачуках аз.
— Номерът е да умреш в усмирителната риза, да поискаш да умреш. Зная че още не ме разбираш, ама почакай. Нали знаеш как се изтръпва в ризата: как ти се схваща ту ръката, ту кракът. Е, това не зависи от тебе, но можеш да го приемеш като идея и да го използваш. Няма да чакаш да ти изтръпне крак или нещо друго. Лежиш си по гръб колкото се може по-удобно и започваш да упражняваш волята си. И това е нещото дето трябва да си мислиш и дето трябва цялото време да вярваш, че го мислиш. Не го ли вярваш нищо няма да излезе. Това дето трябва да го мислиш и вярваш е, че тялото ти е едно нещо, а душата е друго нещо. Ти си си ти, а тялото ти е нещо друго, за което пукната пара не даваш. Твоето тяло не е нищо за теб. Ти си господарят. Нямаш нужда от никакво тяло. И като мислиш и вярваш всичко това, започваш да го доказваш като използваш волята си. Караш тялото си да умре. Започваш от пръстите на краката, един по един. Караш пръстите да умрат. Заповядваш им да умрат. И ако имаш вярата и волята, пръстите ще умрат. Туй е най-трудното — да запчнеш да умираш. Умре ли ти веднъж първия пръст, другото е лесно, защото няма нужда повече да вярваш. Ти го знаеш. Тогава използваш цялата си воля да накараш да умре всичко друго в тялото. Казвам ти, Даръл, аз го зная. Правил съм го три пъти. Започнеш ли веднъж да умираш, то си върви нататък само. И смешното в тая работа е, че ти си си там през цялото време. Туй че пръстите на краката ти са мъртви, не те прави ни най-малко мъртъв теб. Малко по малко краката ти умират до коленете, а после и бедрата, а ти си си същият, какъвто си бил преди да започнеш.