Той поклати глава.
— Забрави. Ще ти повикам такси.
— Не. — Нортън усети някакво странно, приплъзващо се в гърдите му чувство. — Ще остана, Джеф. Извинявай, аз просто… денят ми беше ужасен.
— Сигурен ли си?
— Естествено, че съм сигурен. Виж, не искам да те съдя, Джеф. Прав си, никой от нас не е светец. Всички сме правили неща, от които… — Меган, яхнала го в мотела, поднася гърдата си към устните му, а очите й са фокусирани другаде, сякаш той е някакво скучно домакинско задължение. Към края затваря напълно очи, движи се все по-бързо нагоре-надолу на крачка от собствения си оргазъм и сумти гърлено и през стиснати зъби: „Ах ти, копеле гадно, шибано копеле гадно“. Само мисълта за това го беше втвърдявала седмици наред след това, макар да беше почти сигурен, че не него е имала предвид, а когато по-късно я попита за това, тя отрече да е казвала каквото и да било… — Неща, за които съжаляваме и които бихме заличили, ако имаше начин. Не мисли, че аз съм по-различен.
Джеф го изгледа изпитателно.
— Ти пропускаш нещо много важно в тази история, Том. — Вдигна ръце с дланите напред. Имаше нещо почти умоляващо в погледа му. — Аз не съжалявам за Нюинг. Нито за другите, защото Бог ми е свидетел, че тя беше само първата. Не съм ти казвал за тях заради начина, по който реагира, когато ти казах за Ню. Да, всяка от тези мимолетни връзки беше и един вид емоционално усложнение, излишен стрес. Но не мога насила да се почувствам виновен, нито насила да съжаля, че се е случило. Можеш ли да разбереш какво ти казвам? Можеш ли да понесеш мисълта, че брат ти е такъв?
„Не мога насила да съжаля, че се е случило.“
Нортън приседна внимателно на другото кресло, на ръба. Думите на Джеф бяха като извадени от сърцето му остри скоби, внезапно облекчение от болка, чието съществуване не е осъзнавал напълно. Ослепителната истина за чувствата му към Меган изпълни новите пространства. Поседя така, мъчеше се да балансира някак нещата, после кимна.
— Ами да — каза. — Защо да не понеса тази мисъл? Така или иначе, нямам друг избор. — Сви рамене и се усмихна. — Братя сме все пак, нали?
Джеф кимна енергично.
— Точно така.
— Ами налей ми още едно тогава, бате. И оправи леглото в стаята за гости. Кога ще се върне Меган?
9.
Спяха в износени спални чували от наноматерия — „Такива използват истинските заселници на Марс!“, както твърдеше разнищеният етикет на неговия чувал — но винаги вътре. „Горе има твърде много очи — каза сериозно Рен, докато стояха при вратата на хангара вечерта на втория ден и гледаха как звездите примигват на изток. — По-добре да не привличаме внимание“. Изоставените сгради на въздушната база предлагаха убежище както от сателитното сканиране, така и от пустинното слънце. През деня вътре ставаше адски горещо, но през дупките на отдавна изпочупените прозорци и липсващите в голямата си част врати ставаше течение, което разхлаждаше малко въздуха. Стените в стаите, които използваха, бяха оголени до бледожълтия хоросан, само тук-там бяха останали кръпки боя, не работеха и лампите, нито една. Колкото и да беше странно, тоалетните и душовете бяха в изправност, макар от крановете да течеше само студена вода, а липсата на врати да нарушаваше усамотението. Нямаше захранване към асансьора на контролната кула, но стълбите изглеждаха безопасни. От кулата се откриваше несмущавана гледка към мрежата от древни бетонни писти наоколо и равната земя около тях.
Рен прекарваше много време в кулата. Сигурно следеше за поява на нежелани посетители, мислеше си Скот, и си шушнеше със странника, с Него. Последното притесняваше Скот, макар и по неизяснени докрай причини.
Накрая стигна до заключението, че е от липса на достатъчно вяра. Пастор Уилям винаги казваше, че липсата на вяра атакува най-напред и най-тежко така наречените „свободомислещи“, а Бог му беше свидетел, че беше далеч от родината достатъчно дълго, за да се зарази, да възприеме част от самодоволството и вечните съмнения на живота по Западното крайбрежие. Изпитваше смътни, неконтролирани пристъпи на гняв при мисълта за това, за осветените от лазерни реклами нощи, за безконечния разяждащ, натъпкан със стимуланти въртоп на така наречения модерен живот, от който не можеш да избягаш никъде, дори в църквите, а Бог му бе свидетел, че беше потърсил убежище там — уви, напразно. Блудкави и сладникави проповеди, домашните сбирки в стил „нека застанем в кръг и си хванем ръцете“, сълзливите празни словоизлияния, един вид евтина психоанализа, чиято единствена цел беше да оправдаят слабостите и моралните падения на говорещия — всичко това в продължение на три и повече години беше съсирвало и замазвало яснотата на собствените му убеждения, обърквало беше простичката аритметика на доброто и злото, чиято правота той дяволски добре познаваше, защото така му подсказваше шибаното му сърце.
Главата го болеше.
Болката ту идваше, ту си отиваше, още откакто се беше събудил в каросерията на подрусващия камион и беше вдигнал ръка към бинта, увит около главата му над очите. Онази вечер Рен го беше завела на лекар и той му каза, че главоболието е нормален симптом при подобни наранявания и че с малко късмет до няколко дни ще отшуми.
Нараняванията, причинени му от странника. Как можеше това да е правилно? Отначало не успяваше да съзре смисъла.
„Той ще се върне… — Тихият глас на пастор Уилям се лее от амвона като далечна гръмотевица, гръмотевица, която се носи с крилата на буря, прииждаща право към теб. Разправяха, че получил обучението си в една от южнокаролинските мегацъркви, и като го слушаше човек как говори и как от думите му ти настръхваха косите, сигурно беше така. — Той ще се върне, но как ще стане това, питате вие. Е, аз ще ви кажа, приятели, аз ще ви кажа… — Гласът му вече не е тих, постепенно е прераснал в гръмотевичен рев. — Няма да е празник на прегръдките и целувките, както го описват в песните си чернилките. Не, господа, денят на Неговото завръщане няма да е ден за празнуване, няма да е пикник и пряк път към рая за всички ви. Когато Исус се върне, то ще е, за да ни съди, и ще ни съди жестоко, мъже, жени и деца, всички нас, защото ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ГРЕШНИЦИ и този грях, този ужасен черен грях трябва да бъде платен веднъж и завинаги. Погледнете в сърцата си, приятели мои, погледнете в сърцата си и намерете там този черен грях, и се молете за силата да го изрежете от себе си преди Деня на Страшния съд, защото ако не го направите вие, ще го направи Той, а Бог не използва упойка, когато оперира душите.“
Имаше една история, която Скот помнеше от комикса „Краят на дните“, Том III, книжка 137 — „Триумфът във Вавилон“. Увит в дълго палто, Спасителят броди из каньоните от огледално стъкло на Ню Йорк с дългоцевен колт на кръста и с палка, направена от пропито с пот и кръв парче от кръста, на който е загинал. Отваря с ритник стъклената врата на едно кафене близо до Уол Стрийт и спуква от бой събралите се там модерни сарафи. Брокерки с дълги черни чорапи и наклепани с грим лица се гърчат на пода в краката му, начервените им развратни усти зеят от ужас, бедрата им се виждат изпод късите курвенски поли. Дебели мъже с големи носове и скъпи костюми врещят и панически се разбягват пред посичащата палка. Кръв и картонени чаши за кафе хвърчат навсякъде, крясъци. „Хрус“, с големи черни букви, озвучава счупените кости.
„Страшният съд!“
Скот пак вдигна ръка към превръзката на главата си и реши, че в крайна сметка май се е отървал леко.
В камиона, зяпнал изпитото спящо лице, се беше навел да прошепне на Рен:
— Наистина ли е Той?
Тя го изгледа странно.
— Ти кой мислиш, че е?
— Той, Исус. Господ Бог, който се е върнал. — Преглътна и облиза устни. — Това… ние сега, сещаш се, това Краят на дните ли е?
Никакъв отговор. Тя само го изгледа странно и му каза да си почине, за да събере сили, щели да му трябват. Като си го припомняше сега, той реши, че сигурно е говорил несвързано, все едно бълнува от сътресението.
А после лекарят и другите помагачи по пътя. Хора, които Рен, изглежда, познаваше добре. Прехвърлиха се в друг камион, после имаше някаква къща и меко легло в покрайнините на градче, чието име Скот така и не разбра. Още една дълга и безсънна нощ във високопроходим джип, после, призори, слязоха тук, при изоставената въздушна база насред пустинята.
А после чакането.
Скот се постара да е полезен. Чистеше след Рен и странника, изпъваше им спалните чували всяка сутрин и им прибираше нещата — странно, но веднъж зърна в раницата на Рен библия и сноп навити на руло разпечатки от религиозни републикански сайтове, някои от които самият той познаваше добре. Затвори полекичка раницата и повече не погледна вътре, защото по природа не обичаше да си вре носа в чужди работи. Само смръщи смутено вежди, а после се опита да го прогони от мислите си. Вместо това спретна нещо като маса и три ниски столчета от боклуците, които се търкаляха около контролната кула и хангарите. В ъгъла на един от хангарите откри скелета на останала без криле „Чесна“, покрита небрежно с дебел непрозрачен найлон — от него направи завеси за две от тоалетните и банята с душовете. Пак той се грижеше за храната. Запасите, оставени им от шофьора на джипа, се състояха почти изцяло от самозатоплящи се порциони, но Скот се стараеше да внася известно разнообразие от наличните ресурси и носеше храната на другите двама в кулата, когато те не даваха признак, че се канят да слизат. Опитваше се да не зяпа странника. Пестеше предписаните му от лекаря болкоуспокояващи й се молеше старателно всеки път, когато сядаше да яде и лягаше да спи. Колкото и да беше странно, чувстваше се добре, по-добре отпреди.
— Скоро ще е.
Скот се стресна. Тишината в полуразрушената сграда ставаше някак още по-плътна след свечеряване и гласът на Рен го стресна като изстрел. Вдигна очи и я видя на вратата, която водеше към стълбището на кулата. Светлината от последните червеникави отблясъци на залеза се смесваше със синьото сияние на походните лампи, които беше запалил, и се отразяваше в очите й и в дългия цип на старомодното й кожено яке.
— Какво правиш?
— Моля се. — Каза го предизвикателно, защото през последните дни не я беше виждал да прави същото.
Тя кимна, влезе в стаята и се сви с несъзнателна грация върху спалния си чувал.
— Трябва да поговорим — каза и гласът й му прозвуча уморено. — Защо не дойдеш при мен?
Той за малко да подскочи пак.
— Защо?
— Няма да те ухапя, Скот.
— Аз, ъъ, знам, че няма да ме ухапеш, но и оттук те чувам добре.
— Може и така да е, но предпочитам да не викаме. Ела тук.
Той стисна устни, стана от своя спален чувал и тръгна към нейния. Тя кимна вляво от себе си и Скот тромаво приклекна до нея, без да сяда съвсем. Заля го миризмата й, омърсена леко от пустинна пот — сети се, че за последно се беше къпала предната сутрин. Погледна го в лицето и той усети същото пристягане в гърдите като преди. Тя кимна нагоре, към тавана и кулата над тях.
— Знаеш кой е той — прошепна му. — Нали?
Вълнение, близко до екстаз, се плисна в червата му, ливна се нагоре и се срещна с чувството, което Рен предизвикваше под ребрата му. Успя да кимне отсечено.
— Знам.
— Значи ставаме двама. — Тя въздъхна. — За мен е по-трудно, Скот. Израснала съм в голямо семейство, в което имаше и християни, но аз не бях една от тях. Моят религиозен опит е… различен от твоя. Там, откъдето идвам, приемаме, че хората изповядват различни вярвания, но винаги сме смятали, че става въпрос за различни гледни точки към същите истини, в които вярваме. Не толкова точни и не толкова просветени пътеки. Но никога не съм допускала, че е възможно нашата истина да е по-малко просветената, че единствено християните са прозрели вярно. — Тя поклати глава. — Никога не съм го допускала.
Скот усети как в гърдите му като пламъци се надигат топлота и желание да я закриля. Посегна, хвана ръката й и я стисна леко.
— Няма нищо — каза й. — Вярата ти е била искрена. Само това има значение.
— Искам да кажа, че човек трябва да вярва на онова, което вижда с очите си, Скот. Нали? — Погледна го в очите. — И трябва да вярваш на онова, което ти казват, когато нищо друго не обяснява нещата, нали?
Той си пое дълбоко дъх.
— Това ми звучи съвсем разумно, Кармен.
— Да, той е тук и не знам дали в твоята библия има нещо, което да го обясни, защото със сигурност няма нищо общо с онова, което са ме учили мен за последния цикъл. Той казва — Рен отново извърна очи нагоре, — че е дошъл рано, че още не му е времето и че трябва да събере силата си. Чакала го работа тук, но враговете му го преследвали и все още били твърде силни. Което означава, че ние трябва да го защитаваме, докато не дойде неговото време. Той ни е избрал, Скот. Отделил е зърното от, ъъ, от…
— Плявата.
— Да, плявата. Нали видя какво направи с Ночера и Уорд? Те са били слуги на мрака, Скот. Сега вече го разбирам. Тоест, никога не съм харесвала Ночера, а Уорд… ами, смятах, че е свестен, но…
— Сатаната има хиляди лица — каза Скот. — И хиляди маски.
— Да.
Той се поколеба, после я погледна в очите.
— Ти… ти си негова… — Превъртя непривичната дума в устата си, преди да я произнесе на глас. — Неговата дева?
— Да. Той така ми каза. Докато някой от, ъъ, от ангелите не дойде да поеме задачата. Дотогава щял да говори чрез мен, така каза.
Още държеше ръката й. Пусна я, сякаш беше твърде гореща, за да я държи повече. Опитваше се да не обръща внимание на съвършената й красота.
— Ти… Ти си напълно достойна за тази чест — каза прегракнало. — Ще бъдеш изпълнена със светлина.
А после ръката й се озова върху катарамата на колана му и Кармен го дръпна към себе си. Разтворените й устни докоснаха за миг устата му, после тя се дръпна леко назад.
Той зяпна. Главата му се напълни с ревяща кръв. А под катарамата изведнъж се усети набъбнал и хванат в капан.
— Какво правиш? — изсъска.
Тя махна към тавана.
— Той е горе, Скот. Стои там и наблюдава вместо нас. Всичко е наред.
— Не, не е. — Клатеше глава като замаян. Опита се да й обясни. — Това е… това е грях, Кармен.
Понечи да се дръпне от нея, но краката му бяха изтръпнали от неудобната поза и той загуби равновесие, в резултат на което се озова седнал на спалния чувал, с гръб към стената отзад. Изобщо не беше успял да увеличи разстоянието между тях. Или пък — по-късно щеше да си задава често този въпрос — или пък изобщо не бе искал да се отдалечава от нея?
— Кармен — прошепна умолително. — Не бива да съгрешаваме. Не тук. Не е редно.
Но Кармен Рен само пъхна палец в деколтето на ризата си, сведе поглед към собствената си ръка и дръпна. Статичният шев се раздели с тихо изпукване и тя плъзна палец надолу и разтвори дрехата, издута от стегнатите в профилни чашки гърди. Зърната й тъмнееха и се виждаха ясно през прозрачната материя на силикона, притиснати и заравнени от вътрешната повърхност на чашките. Кармен го погледна и му се усмихна.
— Как може да не е редно? — попита простичко. — Не разбираш ли, Скот? Не го ли чувстваш? Предначертано е. Това е свещен ритуал, очищение и за двама ни. Дар на неговата любов. Вгледай се в себе си. Чувстваш ли го?
И той го почувства.
Беше минало много време.
Скот не беше девствен. Изгубил беше девствеността си в единайсети клас със съдействието на Джейни Уилкинс, а и Джейни съвсем не му беше последната, преди да тръгне за Ръба, макар че той гледаше да не се възгордява от този факт, защото знаеше, че гордостта е грях. Но момичетата сами го търсеха, нямаше как да отрече това. Беше се метнал на майка си, висок и дългокрак, а още от прогимназията беше започнал да развива горната част на тялото си, като се включваше редовно в издигането на огради и в поддръжката на речното корито, така че да събере пари за трите последни години в гимназията, от десети до дванайсети клас, вместо да разчита за това на семейството си или да се запише юнга във флотата. От друга страна, въпреки стройното си и атлетично тяло беше запазил мекия си нрав и любезността, а по думите на Джейни това не пречело особено, когато едно момиче има мерак.