— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?
— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.
— Отричаш…
— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.
— Хората трябва да ме уважават.
— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.
Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.
— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…
— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.
— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…
— Върви по дяволите, Манко.
Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.
— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…
— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.
Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:
— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?
И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…
„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“
Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.
— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?
Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.
— За какво говориш?
Карл сви рамене.
— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?
Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.
— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.
— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.
— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.
„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“
— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?
— Точно ти няма как да го разбереш.
Карл се ухили.
— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?
Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.
— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?
— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.
Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.
— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.
— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.
Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:
— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.
— Да бе, адски поетично.
Севги караше по лъкатушното шосе към Куско, вземаше завоите с демонстративна небрежност, макар вече да навлизаха в града. Марсалис беше хванал дръжката над вратата си явно с надежда да убие малко друсането.
— Трябва да признаеш, че има известно основание.
— Не съм казала, че няма. Искам само да знам какво успя да измъкнеш от него освен евтината поетика. Нещо, което да оправдае идването ни дотук.
Марсалис не каза нищо. Тя го стрелна с поглед. Джипът моментално поднесе към насрещното платно при поредната серпантина и се озова право срещу тежък автовоз. Прилоша й, изби я пот от внезапния приток на адреналин. Но реакциите й се бавеха — още беше като пияна след разминалата се на косъм престрелка с хората на Бамбарен. Завъртя рязко волана, джипът се изтегли от пътя на автовоза и предните му гуми облизаха бордюра. Предупредителният клаксон на автоматичния транспорт проглуши ушите им, докато машината се точеше бавно покрай тях. Хората на тротоара стояха и зяпаха. Мъжът до нея все така мълчеше.
— Е?
— Какво „е“? Мисля, че ще е по-добре да гледаш пътя.
Тя удари с длан бутона за активиране на автопилота и пусна волана. Навигационната система на джипа оцвети в сини светлинки таблото и оповести с камбанка присъствието си.
— Моля определете крайната точка. — Пак съвършените модулации на шибаната Ейжа Бадауи.
— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.
— Знам.
— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.
Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.
— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.
— Но има и друго?
Той въздъхна.
— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.
— Но?
— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.
Тя изсумтя. Прекрасно познаваше усещането, гъдела, вбесяващото чувство, че нещо не се връзва. Беше от онези неща, които те държат буден цяла нощ и приковават мислите ти през деня, заради които зяпаш втренчено монитора, сякаш можеш да пробиеш с поглед дупка в тормозещите те данни, докато кафето ти изстива забравено на бюрото. Иде ти да дръпнеш хлабавата нишка на уликата, пък ако ще и да се скъса.
— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го.
Той зарея поглед през страничния прозорец.
— Може би ще е най-добре да поговорим с Грета Юргенс. Наближава й времето за сън, а тогава хиберноидите не са в най-добрата си форма. Може да изпусне нещо.
— Тя е в Арекипа, нали?
— Да. Ако пътуваме цялата нощ, утре сутринта ще сме там.
— И няма да сме в по-добра форма от Юргенс, когато пристигнем. Не, благодаря. Тази нощ ще спя в легло.
Марсалис сви рамене.
— Както искаш. Но ако тръгнем с кола, ще им изчезнем от полезрението. Няма да се учудя, ако Манко прати някой на летището да провери закъде излитаме. И ако разбере, че отиваме в Арекипа… е, не е нужно да си гений, за да се сетиш какво сме намислили.
— Смяташ, че ще прибегне до сила, за да предотврати срещата ни с Юргенс? Въпреки че сме акредитирани представители на КОЛИН?
— Не знам. Преди два часа бих казал не. Ти беше там, когато близнаците с огледалните очила се изнервиха. Какво си помисли тогава?
Дълга пауза. Севги се върна мислено към въпросната случка. Също като при реакцията отпреди няколко минути, когато избегнаха на косъм катастрофата, и тогава я беше избила внезапна пот при вида на настръхналите телохранители, свръхдозата адреналин беше свила на топка вътрешностите й и мускулите по вътрешната страна на ръцете. Само с цената на съзнателно усилие беше удържала ръката си далеч от пистолета; обзел я беше силен страх, страх, че инстинктите й са ръждясали от липса на употреба, че не може да разчита на преценката си, че няма да е достатъчно бърза или че ще избърза излишно.
Въздъхна.
— Да, добре, мамка му. — Потъна назад в седалката и удари ядно с лакът в тапицерията. — Слава на Аллах, че тъпите седалки се свалят назад.
После повиши леко глас и каза на джипа:
— Корекция на курса. Междуградски, Арекипа.
Мониторите на таблото оживяха.
— Пътуването ще продължи до ранните часове утре сутринта — хладно й отвърна Ейжа Бадауи.
— Да бе, благодаря за информацията.
30.
Центърът на Куско беше почти непроходим от задръствания; повечето превозни средства се управляваха от хора. Никакво съдействие, никакъв въздушен контрол на трафика — следобедният въздух звънтеше от гневни клаксони и опашките от автомобили нямаха край. Шофьорите стигаха до крайности в стремежа си да се престроят в друга лента или да се включат в главния поток от някоя пресечка. Прозорците им бяха свалени, за да се чуват по-ясно ругатните, но все пак повечето хора просто седяха неподвижно зад воланите и се взираха напред, сякаш можеха да раздвижат предхождащите ги коли само със силата на волята си. Плюс баражния огън с клаксони, разбира се. Пътните полицаи стояха сред всичко това с вдигнати ръце, сякаш затънали в блато, жестикулираха като превъртели диригенти и току надуваха свирките си без видим ефект. Навярно за да дадат и своята дан във всеобщата гюрултия, реши Севги.
Джипът беше стандартен модел и автоматичната му система, фабрично настроена на режим джентълменско шофиране, не можеше да се справи. След като стояха двайсетина минути на едно особено задръстено кръстовище, Марсалис се размърда неспокойно на мястото си.
— Искаш ли ти да караш?
Севги погледна навъсено към плътната верига автомобили, която се опитваха да пробият.
— Не бих казала.
— Имаш ли нещо против да опитам аз?
Светофарът светна зелено и блокиралият кръстовището камион изпълзя от пътя им. Джипът потегли и спря отново след няма и половин метър, когато колата след камиона побърза да се намести в освободеното пространство. Пролуката изчезна.
Зад тях някой натисна гневно клаксона.
— Така.
Само деловият му тон я забави. Преди да е разбрала какво става, той отвори вратата и излезе на платното. Клаксонът се разбесня отново. Марсалис погледна към колата зад тях.
— Марсалис, недей да…
Но той вече вървеше към колата отзад. Севги се завъртя на седалката, видя го как стига до автомобила, прехвърля се през капака и застава до страничния прозорец на шофьора. Клаксонът млъкна. Марсалис се наведе за миг към прозореца, стори й се, че дори посегна с ръка вътре, но не беше сигурна.
— Ох, мамка му.
Провери пистолета си в кобура и тъкмо се обръщаше да отвори своята врата, когато Марсалис се появи до прозореца й. Тя побърза да го смъкне.
— Какво правеше, по дяволите!?
— Прехвърли се на другата седалка.
— Какво направи току-що?
— Нищо. Прехвърли се на другата седалка, ще включа на ръчно управление.
Тя хвърли още един поглед към колата отзад, но не видя нищо през затъмненото предно стъкло. Отвори уста да спори, после видя, че пак светва зелено, и поклати примирено глава.
— Какво пък.
Марсалис изключи автопилота и подкара агресивно към тясна пролука в перпендикулярното движение. Вмъкна единия преден ъгъл на джипа в пролуката, махна небрежно да благодари на шофьора, когото беше засякъл, а после промуши цялата кола в разширилия се отвор. Изпълзяха още няколко метра, вече част от големия поток, и кръстовището остана зад гърба им. Севги погледна Марсалис — усмихваше се, моля ви се!
— Изкефи ли се?
Той сви рамене.
— Маневрата ми достави известно професионално задоволство.
— Нали уж тръгнахме с кола, за да не привличаме вниманието. Как ще стане това, ако ще предизвикваш сбивания по целия път през града?
— Ертекин, никакво сбиване нямаше. — Той се обърна да я погледне. — Сериозно. Просто казах на онзи тип, че правим всичко по силите си и няма смисъл да надува клаксона.
— И ако той не беше отстъпил?
— Е. — Той се замисли за миг. — Вие, хората, обикновено отстъпвате.
Мина почти още час, докато стигнат до южните предградия и се качат на магистралата за Арекипа. Следобедът вече преваляше във вечер и лампите в сградите от двете страни на шосето светваха и разкриваха миниатюрни моментални снимки от живота на хората вътре. Севги видя момиченце на десетина години, навело се заинтригувано през ръба на отворен преден капак в един автосервиз, докато възрастен мъж с огромни мустаци бърникаше двигателя вътре. Майка, седнала на предните стъпала, пушеше и зяпаше трафика по шосето, три малки деца се въртяха около нея. Млад мъж с костюм се беше облегнал на вратата на магазинче и флиртуваше с продавачката зад щанда. Всяка сцена отминаваше след кратък миг и я оставяше с неприятното чувство, че животът се изнизва между пръстите й като пясък.
В покрайнините спряха пред закусвалня на „Буенос Айрес Бийф Ко“ и си поръчаха пампабугери за навън. Ресторантът за бързо хранене с ярките си светлинки и елегантната модулна конструкция изпъкваше в меката тъмнина като летяща чиния, извършила принудително кацане. Коли със запалени фарове приставаха и отплаваха в приспивен ритъм. Севги спря за миг на връщане към джипа. Горещата храна в плика затопляше гърдите й, а килимът от светлинките на Куско покриваше цялата долина. Чувство за сбогуване се сблъскваше с нещо друго, нещо, от което я болеше, като от онези отминаващи осветени в жълто мигове от чужд живот преди малко. Сети се за Мурад, за Етан, за майка, си, останала някъде в Турция, кой знае къде. Не откриваше обяснение за чувствата си, не откриваше източника на тъпата болка.