Което, разбира се, го правеше идеалното свърталище за Мерин.
Коридорът беше празен. Само редици затворени врати и нито помен от момчето с мачетето. Друг коридор пресичаше перпендикулярно този малко по-нататък, но и в двете разклонения картинката се оказа същата. Подсиленото от мрежата напрежение започна да намалява, когато стана ясно, че плячката му се е покрила. Карл се постара да прогони чувството за поражение и тръгна по левия коридор, наострил слух за гласове или стъпки на фона на шума от мощните двигатели. Ясно му беше — „Знам, по дяволите, много добре го знам“, — че вратите най-вероятно разполагат с охранителни камери и че ако плячката му се е свряла в някой от останалите зад гърба му апартаменти с впит в екранчето на охранителната система поглед, рискът да бъде забелязан се увеличава с всяка подмината врата.
Въпреки това продължи напред. Момчето с мачетето като нищо може да се беше добрало до друго оръжие и да замисляше ново нападение срещу „черния човек“.
На следващата пресечка видя закачено на стената табло с план-схема на жилищния отсек, разгледа го и бързо получи представа за общото разположение на коридорите и апартаментите. На стената до картата беше написано: „Уви, вече си тук — оправяй се както можеш“. Карл се ухили напук на всичко и се върна по стъпките си с намерението да претърси мястото както трябва. Поне щеше да си запълни времето, докато онези от ССР се стовареха върху платформата. Оставаше му само да се надява, че блокадата ще сработи.
Зад него се чу щракане на дезактивираща се ключалка. Той се завъртя и приклекна в движение, но видя само някаква жена, която излизаше заднишком през отворената врата. Облечена беше в работен комбинезон с лого, което не му беше познато; ситно къдравата й коса беше стегната на опашка. Смугла кожа на човек с европейско-индиански произход и незапалена цигара в ъгълчето на устата. Докато се обърне към него, вече бе лепнал на лицето си приветлива усмивка.
— Здравейте.
Тя го изгледа преценяващо от главата до петите.
— Какво, да не се изгубихте?
— Май да. — Усмихна се още по-широко. — Трябваше да се срещна с един приятел, работи за „Даскийн Азул“, но или аз съм сбъркал на някой завой, или той.
— Верно?
Гледаше якето му и надписа „С(т)игма“, осъзна Карл. Съмнителната слава на корпорацията може и да не беше стигнала толкова далеч на запад, но трябваше да си напълно имунизиран срещу новинарските емисии на континентална Америка, за да сбъркаш кройката на якето и ярките кантове по дължина на ръкавите. Той въздъхна.
— Опитвам се да си намеря някаква работа, сещате се — каза унило. — Онзи тип каза, че може да ми уреди нещо, почасово.
Още един преценяващ поглед. Жената кимна, извади цигарата от устата си, обърна се и махна с нея назад към ъгъла с таблото.
— Виждате ли онзи завой надясно? Завивате по коридора, вървите направо две пресечки, после наляво. Там е херметическата преграда и товарното на десния борд. Мисля, че „Даскийн Азул“ имат там два сухи дока. Не сте много далеч, сигурно сте сбъркали стълбището от горното ниво.
— Така трябва да е станало. — Позволи на събудилата се мрежа да изплува като нотка на нетърпение в гласа му. — Много ви благодаря.
— Няма проблем. Вземете — каза тя и му подаде цигарата с лек наркотик. — Ако получите работата, изпушете я за мое здраве.
— О, не, не е нужно да…
— Вземи я, човече. — Държа я пред него, докато той не я взе. — Да не мислиш, че не съм била в твоето положение?
— Благодаря. Наистина ви благодаря. Обаче по-добре да…
— Да. Не е хубаво да се закъснява за събеседване.
Той се ухили и кимна, обърна се и бързо закрачи към ъгъла. Веднага щом сви зад завоя, ускори крачка до равномерен бяг.
„Представете се.“
„Тук Диамант Гуава. Разкрити сме, Контрол Жило. Повтарям, разкрити сме. Небесният е изложен на риск в най-добрия случай и напълно уязвим в най-лошия. Не знам какви ги мислите там, по дяволите, но тук сме в задънена улица. Нямаме прикритие, нито стратегия за изтегляне с реални шансове за успех. Моля за незабавно извеждане от района.“
Херметическата преграда беше от, черна нановлакнеста материя, гладка, лъскава и толкова различна от сивкавите стени на жилищния отсек, колкото купената му от „Хилтън“ риза се различаваше от затворническото яке, което носеше отгоре й. Означения в яркожълто бележеха изходните люкове. Ако се съдеше по вида им, можеше да са кодирани на молекулярно ниво — заключване, при което ключалките и пантите се сливаха в едно с гладката повърхност на люковете. Карл мина през един от тях, внезапно пронизан от спомени за Марс. Чак сега си даде сметка, че обстановката под търговските нива на платформата го е тикала все в тази посока. Към живота на Марс. От мизансцена, та до дружеското отношение на услужливата метиска и подарената цигара.
„Мислиш си, че всичко това няма да ти липсва — беше му казал с усмивка Съдърланд. — Точно обратното, приятел. Почакай и ще видиш.“
От другата страна на преградата се намираше товарният отсек дясно на борд.
Не стъпваше за пръв път на производствена платформа, но явно беше забравил мащабите. Стоеше до парапета на мостика с чувството, че гледа към огромен завод за тестване на кабелно задвижвани механизми. Товарното пространство представляваше петдесетметров наклон над нивото на океана, плюс огромен покрив от същия нановлакнест материал като херметическата преграда, чийто купол се издигаше толкова високо над главата му, че можеше да мине за купола на нощно небе. Врязаните в основата на всичко това над десет кабелни писти водеха от океана към дъната на щръкналите сухи докове, които обслужваха. Кабелите от нановлакно лъщяха в каналите си като източени захарни пръчки, изглеждаха нови и мокри под силната светлина на лазерните арки отгоре. Застопорените на различна височина между морето и входните отвори на доковете пускови шейни поддържаха разнообразни по тонаж и форма плавателни съдове. Стоманени мостици и стълби със солидни парапети се спускаха покрай кабелните писти за по-лесна поддръжка и свършваха при външните ръбове на доковите съоръжения горе. Кранове и пилони стърчаха от наклонените повърхности като от вдлъбнат игленик. Миниатюрни човешки фигурки пълзяха нагоре и надолу и приглушените им подвиквания отекваха в пещерно студения въздух. Карл огледа доковете за логото на „Даскийн Азул“, откри го върху шестия и хукна натам.
„Диамант Гуава?“
„Още се държим.“
„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“
„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“
„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“
„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем оттук цели, обещавам ти.“
„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“
Пауза.
„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“
Статичен шум.
Почти беше стигнал до сухия док на „Даскийн Азул“, когато кабелите внезапно оживяха — с пронизителен вой. Менящото се осветление върху черната нановлакнеста материя в дълбоките канали създаваше впечатлението за нещо, което се топи и тече. Карл долови промяната в рева на двигателите — преминаваха на по-мощна тяга. Някъде в ниското една прикрепена към спускателна шейна миниподводница се разтресе и пое нагоре.
„Започва се.“
Все още се намираше на първото ниво за достъп, зад и три метра над редицата покрити докове. Ниски стъпала тръгваха от мостика, на който стоеше, спускаха се и стигаха до друг мостик, на по-ниско ниво, който свързваше отделните докове. Карл затича. Под стъпалата имаше вертикална стълба към наклонената повърхност, в която бяха вградени кабелните писти.
По покрива на „Даскийн Азул“ имаше люкове, но те най-вероятно бяха запечатани отвътре, а дори да не бяха, този път за достъп беше най-сигурният начин да го надупчат с куршуми. Карл намали до лек спринт, приведен ниско, свърна зад ъгъла на дока и заслиза по стълбата отстрани. Острото жужене на навиващия кабелите двигател се чуваше през стената досами ухото му. В гофрираната сплавна повърхност имаше две малки прозорчета и затворена врата в края на стълбата. И оттук достъпът нямаше да е лесен. Той спря и прецени възможностите си. Нямаше оръжие, нямаше представа за вътрешното разположение на покрития док. Нито срещу колко служители на „Даскийн Азул“ може да се изправи и с какво може да са въоръжени те.
„Да, сега е моментът да спреш и да изчакаш хората на Ровайо.“
Но вече знаеше, че няма да го направи.
Изпълзя под един от прозорците, надигна предпазливо глава встрани от рамката, колкото да си осигури тесен кос поглед към вътрешността на помещението. Чист, добре поддържан под, подпрени на стената гумени лодки и друга екипировка с не толкова очевидно предназначение, лазерни осветителни панели по тавана и стените. Тромавата снага на лебедковия механизъм при отвора към пистата и четирима души, скупчени около него. Присви очи — стъклото на прозореца беше мръсно, а лебедковият механизъм блокираше част от осветлението. И четиримата бяха с якета на „Даскийн Азул“; виждаше ясно лицето само на един от тях — непознат. Ала профилът на този до него бе на момчето с мачетето, то жестикулираше трескаво и говореше на някаква жена, в която Карл веднага позна Кармен Рен — по стойката и фигурата, още преди да е видял лицето й. Държеше телефон, но явно не го използваше, защото ръката й висеше до тялото.
Четвъртият беше с гръб към прозореца. Имаше дълга, прибрана на хлабава опашка коса, почти до раменете. Карл съсредоточи погледа си върху него и внезапно нещо натежа в гърдите му. Не беше нужно да вижда лицето. Същия човек беше видял да се отдалечава, съзрял го беше през мисления поглед на н-джина в мъртвешки тихите коридори на космическия кораб. Беше го видял да спира, да се обръща и да вдига поглед към камерата, сякаш е знаел, че Карл непременно ще види записа.
Огледа се и сега, сякаш някой го беше извикал по име.
Карл дръпна светкавично главата си, но не и преди да е зърнал за част от секундата изпитите черти, сега сякаш с малко повече плът по костите, но все така с хлътнали бузи и кух поглед. Мъжът гледаше към вратата, воден навярно от неясна интуиция, събудена от погледа на Карл.
Алън Мерин. Върнал се от Марс.
Карл седна на стъпенката, бесен. Ако хаагът беше у него, ако пистолетът на Ровайо беше у него, ако изобщо имаше някакъв пищов, щеше да нахлуе през вратата и за нула време да сложи край на всичко. Мрежата на Мерин и инстинктите му на тринайска, бойните умения на Кармен Рен, неизвестната величина, която представляваха останалите служители на „Даскийн Азул“, и всичките оръжия, с които може би разполагаха четиримата — всичко това нямаше да има никакво значение. Щеше да нахлуе с автоматична стрелба с цел максимално поражение, а труповете щеше да брои после.
Невъоръжен обаче си беше чиста проба труп.
„Къде сте бе, шибани служби за сигурност?!“
Спомни се казаното от Ровайо. „Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…“
„Но без полза. Мерин и другарчетата му ще се измъкнат още преди въпросните шефове да са си отворили гуреливите очи…“
Миниподводницата се издигаше с шейната си по кабелната писта.
После спря.
Карл надникна през стоманения парапет на мостика. Спускателната шейна беше на цели двайсетина метра под дока, стоеше си там и не помръдваше. Двигателят на лебедковия механизъм все така работеше, но звукът му се беше променил. Лъскавият черен кабел не помръдваше в канала си. Механизмът беше заял.
Карл плъзна поглед наляво и надясно по товарния наклон и видя, че навсякъде е същото. Нито един от кабелите не се движеше.
„Блокадата“. Явно беше подценил службата за сигурност на Ръба.
Усети какво предстои — с малка, но достатъчна преднина. Отдели се от стената и присви колене в бойна стойка, а после вратата, на три стъпенки под него, се открехна. Мрежата пулсираше бясно в тялото му. Първа излезе Рен, другите вървяха плътно зад нея.
— … ще освободим ръчните спирачки на шейната и ще се спуснем с нея надолу. Няма друг на…
Видя го и млъкна. Той скочи.
Броят им работеше в негова полза. Връхлетя върху Рен и я събори назад. Момчето с мачетето изрева и посегна, да го удари, но замахът му беше безнадеждно широк. Карл блокира, удари високо с лакът и блъсна момчето към двамата мъже зад него. Тримата политнаха назад през тясното пространство на вратата. Непознатият служител на „Даскийн Азул“ извика и заразмахва тромаво някакво оръжие. „Махнете се от пътя ми, дръпнете се, мамка му“, това викаше. Оръжието беше харпун за акули, видя Марсалис, и стомахът му се сви. Използва докрай инерцията от атаката си, така че и тримата загубиха равновесие. Стисна ръката на онзи с харпуна, изви я рязко, докато мъжът не се свлече на пода от болка, последва го и заби коляно в корема му. Напипа точката за натиск на китката му и дръпна отново. Харпунът стреля и убийственият му заряд отвори назъбени дупки в тавана под съпровода на кухо метално дрънчене. Карл издърпа харпуна, насочи го от упор и натисна спусъка. От кръста нагоре мъжът изведнъж се превърна в каша от разкъсана плът и натрошени кости. Плисналата кръв окъпа Карл от главата до петите.
Усещането за близост го предупреди за присъствие вляво. Карл скочи и се извъртя с утроена от мрежата скорост, докато още мигаше, за да махне кръвта от очите си. Момчето с мачетето налетя на харпуна с крясъци за богохулство й адски огньове. Този път Карл натисна спусъка чисто рефлексивно. Ударът запрати момчето назад към отворената врата и го разкъса още във въздуха. Крясъците замлъкнаха рязко, а стената край входа се обля в кръв. Карл зяпна при вида на пораженията, които беше нанесло оръжието…
… и Мерин го нападна във фланг. Блокира оръжието му по същия начин, по който Карл го беше отнел от първоначалния му собственик. Карл изръмжа и остави атаката на другата тринайска да понесе и двамата в тромав пирует. Напрегна мишци да задържи зейналото дуло на харпуна далеч от себе си. Заходи за хвърляне от таниндо, но Мерин явно познаваше хватката. Политнаха отново, краката им — близо до ръба на отвора към пистата долу.
— От доста време те търся — процеди Карл през зъби.
Мерин заби пръсти в китката му. Карл вдигна с последни сили ръце и пусна харпуна през дупката в пода. Оръжието се удари в наклона отдолу и се затъркаля с дрънчене. По-добре така, отколкото да се търкаля някъде близо до Рен. Карл пробва друга техника, с която да пробие захвата на Мерин, успя да отстъпи назад от отвора и замахна с лакът към корема на другия мъж. Тринайската отби с лекота удара, подкоси Карл, като изрита глезена му с пета, и двамата се строполиха на пода. После замахна на свой ред с лакът и удари силно Карл в скулата, натисна го по гръб и го погледна в очите с озъбена вълча усмивка.
— Не прекосих бездната, за да ме убият като някое преживно — изсъска. — Като теле в кланица. Ти просто не разбираш кой съм аз.
Опря подлакътницата си в гърлото на Карл и натисна, за да смаже ларинкса. Карл, който още виждаше звезди посред бял ден, прибягна до единствената останала му опция — запъна единия си крак в пода, завъртя се и прекатури и двамата през ръба.
Не паднаха от много високо, най-много три метра, колкото беше височината на спускателната шейна. Но ударът при падането ги раздели и те се затъркаляха поотделно. Двайсетина метра по-надолу ги чакаше солидният стоманен корпус на блокираната шейна. Сблъсъкът щеше да е болезнен.
Карл успя да овладее донякъде търкалянето си, така че да се свлича с краката напред, и се опита да запъне стъпало в канала с кабела. Подметката му засвири по нановлакнестата материя, забави го, но не много. Мерин се хлъзгаше недалеч от него, застигна го, стисна в движение дрехата му, изпревари го и го повлече надолу. Карл ритна, не уцели и продължи да се пързаля след другата тринайска. Шейната растеше заплашително насреща му, гушнала в масивните си стоманени щипки елегантния корпус на подводницата. Мерин се удари пръв, преодоля шока с бързина, която можеше да осигури само мрежата, и се задържа прав за един от зъбците на щипката. Обърна се да посрещне Карл с ужасната си усмивка. Карл изпадна в паника, заби силно пета в кабелния канал и се опита да седне, докато коляното му се свиваше, поемайки натиска. Явно беше нацелил скоба или някаква подпора. Така или иначе, хлъзгането му спря рязко на два метра от шейната. Инерцията повлече горната част на тялото му почти до изправено положение и го засили към Мерин като неопитен кънкьор, който се мъчи да запази равновесие. Другата тринайска зяпна объркано, защото му влизаха от невъзможна височина. Карл замахна с юмрук, воден от рефлекс, за чието съществуване не беше подозирал, и го заби странично във врата на Мерин с цялата сила, на полета си.