Стисна зъби и впери празен поглед към моравата. Ръцете й се свиха в юмруци в скута. Отпуснаха се, после пак се свиха. Той я гледаше и чакаше.
— Не искам да тръгваш след Бамбарен и Онбекенд — тихо каза тя. Все още гледаше към окъпаната в слънце зеленина. — Не искам и ти да свършиш така, като мен.
— Севги, всички свършваме, рано или късно. Аз просто ще трябва да те настигна.
— Да, само че има различни начини да ме настигнеш. Метода „Хааг“ не ти го препоръчвам.
— Мога да се справя с Онбекенд.
— Сериозно? — Тя го погледна. — Ако не се лъжа, при предишната ви среща се наложи да ти спасявам задника.
— Е, сега ще съм по-предпазлив.
Севги издаде гърлен звук, който може и да беше смях.
— Не схващаш, нали? Не ме е страх, че Онбекенд може да те убие. Моето си е чиста проба егоизъм. Страх ме е, че няма да се върнеш. Страх ме е, че ще ме оставиш тук, да умирам час по час и да няма кой да ми помогне.
— Вече ти казах, че ще остана.
Тя не го слушаше. Вече и не го гледаше.
— Братовчедка ми умря по този начин, тогава бях малка. Умря пред очите ми. Полово предаван вирус, от хипереволюиралите. Хванала го от някакъв войник, който пък се заразил, докато участвал във военна кампания на изток. Нищо не можаха да направят. Не искам да преживея същото. Мъките й бяха страшни.
— Добре, Севги, Добре. Никъде няма да ходя. Тук съм. Но мисля, че е крайно време да ми позволиш да те видя наистина. В отделението.
Тя потръпна. После поклати глава.
— Не, рано е. Още не съм готова за това.
— Престоят във виртуална среда натоварва излишно нервната ти система. Подлага организма ти на стрес.
— Само това знаеш, по дяволите! Искаш ли да ти кажа какво е стрес? Ще ти кажа. Стрес е да лежиш в онова скапано легло, да зяпаш тавана и да слушаш машините, към които са те вързали, да усещаш как дробовете ти се задръстват, въпреки че са те надупчили като игленик, да те боли цялото тяло и да не можеш да помръднеш, освен ако някой не дойде да го направи вместо теб. В сравнение с онова — тя махна вяло към градината — това тук е истински рай.
После пак се загледа в провисналите клонки и потъна в мълчание.
— Казват, че е градина — прошепна накрая тя. — Раят, имам предвид. Градина, пълна с плодове и ромонещи потоци.
— И девици. Нали така беше? По седемдесет девици на всеки или нещо такова?
— Това е само за мъжете, и то ако са умрели за вярата. — Севги изхъмка. — Абсолютна простотия. Ислямска пропаганда за малоумници от пустинята. Никой в модерния мюсюлмански свят с поне две мозъчни клетки в главата отдавна не вярва на тия глупости. А и на кого са притрябвали девици, по дяволите? Трябва да ги учиш на всичко. Все едно правиш секс с манекен от някоя витрина, на който са му изгорели двигателните вериги.
— Като те слушам, май говориш от собствен опит — каза Карл, доволен от смяната на темата и решен да се възползва от това докрай.
И успя да я накара да се усмихне.
— Открехнала съм един-двама на млади години. А ти?
— Не ми е известно такова нещо.
— Не може така, всеки трябва да положи малко общественополезен труд. Все някой трябва да, свърши и тая работа.
Той сви рамене.
— Е, кой знае, може пък тепърва да се прежаля и да дам своя принос на стари години.
Усмивката й повехна, засенчена от мисълта за бъдещето, като преминаващ над слънчева поляна облак. Потръпна и изгърби леко рамене. Той се прокле мислено за издънката.
— Четох някъде — тихо каза тя, — че след трийсет или четирийсет години ще има толкова мощни виртуални формати, че ще може да се живее в тях. Сещаш се, н-джинът просто копира цялото ти съзнание във формата и после те включва като част от системата. Седират тялото ти и ти просто преминаваш отвъд. Казват, че хората биха могли да продължат да живеят във виртуалната среда дори след като истинското им тяло умре. Четирийсет години, така казват, а може и по-малко. — Усмихна се отчаяно. — Макар че за мен така или иначе ще е късно, нали?
— Виж, на теб не ти трябват такива работи — каза Карл, търсеше трескаво някакъв отговор. — Ти отиваш право на небето, нали така? В рая, както сама каза.
Тя поклати глава.
— Аз май не вярвам много-много в рая, Карл. И ако трябва да съм честна, мисля, че никой не вярва наистина в тези неща. Дълбоко в себе си усещаме, че това са врели-некипели. Затова сме толкова нахъсани да разпространяваме идеята за отвъдното, да я натикаме в гърлата на другите. Защото ако не можем да убедим другите, как ще потъпчем съмнението в собствените си сърца? А това съмнение… е студено. — Погледна го в очите и потръпна, сякаш да илюстрира думите си. Гласът й спадна до шепот: — Като в парка през ноември. Когато усещаш приближаването на зимата.
Той стана и отиде при нея, прегърна я, доколкото го позволяваше форматът, прегърна я здраво въпреки неестествено притъпеното усещане, като през дебели ръкавици, като хлъзгав плюш, като нищо истинско. Нямаше го усещането за топлина, но когато тя потръпна отново, той все пак я притисна по-силно и прислони главата й на гърдите си, за да не види тя болезнената линия на челюстта му и стиснатите на черта устни.
„Когато усещаш приближаването на зимата.“
47.
Севги живя още четири дни.
Това бяха най-дългите му дни след онази ужасна седмица, когато беше чакал Марисол да се върне въпреки всичко, което му бяха казали чичковците. И тогава беше седял безучастно като сега в болницата, и тогава като сега му се губеха часове наред, зяпал бе в празното пространство дори в клас, дори по любимите си предмети. Понасял бе физическите наказания, наложени му от чичковците, със стоическа липса на реакция, която граничеше с кататонията — знаеше, че съпротивата ще е безсмислена и само ще утежни положението му. Управлението на болката, което им преподаваше леля Читра, му беше дошло тъкмо навреме.
Много години по-късно се беше питал дали въпросният курс не е бил предвиден за месеците, предшестващи отделянето на децата от сурогатните им майки. В „Морски орел“ нищо не се случваше, без да е внимателно обмислено и планирано. А и болката, в крайна сметка, както им обясни Читра в самото начало на курса, имаше много форми. „Болката е неизбежна“, казваше с усмивка тя и се здрависваше с всеки от тях поотделно. Не беше като другите им учители, отначало не знаеха какво да мислят за нея — за тази мъничка жена с остри черти и кожа като обжарена медна сплав, къса черна коса, фигура, която изпращаше неразбрани докрай сигнали към предпубертетските им хормони, и сухи ръце с мазолести длани, които подсказваха на въпросните хормони, че ще е по-разумно да не дърпат дявола за опашката в нейно присъствие. Ръкостискането й беше твърдо, очите й гледаха прямо и преценяващо. „Болката е навсякъде около нас и приема различни форми. Моята задача е да ви науча как да разпознавате всички тези форми, да ги разбирате и да не позволявате на никоя от тях да ви отклони от набелязаната цел“. Карл добре беше научил уроците й. Справяше се с премерената бруталност на чичковците точно както се справяше с практическите упражнения в часовете на Читра. Знаеше, че няма да го осакатят непоправимо, защото на всички деца в „Морски орел“ постоянно им се повтаряше колко са ценни. Знаеше също, че чичковците предпочитат да не прибягват до физически наказания. Този прийом за дисциплиниране се прилагаше само при тежки случаи на неподчинение и липса на уважение, а дори и тогава само като последно средство. Но през онази седмица Карл просто отказваше да изпълни наказателните задачи, които му поставяха. Нещо повече, отказваше надменно и арогантно, наслаждаваше се на неподчинението като на сладката болка от пресилването при маратон или планинско катерене. А когато се стигнеше до премереното насилие, той го прегръщаше, намяташе уроците на Читра като хомот и посрещаше наказанието на чичковците с безучастна ярост, с която те не можеха да се мерят.
Накрая именно Читра го освободи от мъките, точно както го беше научила да ги изтърпява. Дойде при него в един мрачен следобед, докато той седеше насинен и с разкървавена уста, опрял наранения си гръб в стената на една барачка за инструменти близо до хеликоптерната площадка. Постоя малко, без да казва нищо, после застана точно пред него с ръце в джобовете на работния си комбинезон. Той се опита да гледа покрай нея, наведе се настрани, но позата му причиняваше болка. Тя не помръдна.
Накрая се наложи да я погледне в очите.
„Каква е целта ти, Карл? — тихо го попита тя. Нямаше обвинение нито в тона, нито в изражението й, само въпрос. — Разбирам болката ти, виждам, че се опитваш всячески да я извадиш навън. Но какво целиш с всичко това?“
Той не й отговори. Сега, от разстоянието на годините, вярваше, че тя не е и очаквала отговор. Но след като Читра си тръгна, той осъзна — позволи си да осъзнае, — че Марисол наистина няма да се върне, че чичковците са му казали истината и че с упорството си губи времето на всички — и тяхното, и своето.
Чакането със Севги беше различно. Тя беше с него. И той имаше цел.
Но въпреки това щеше да я загуби.
Срещна се с баща й в парка пред болницата — едър сивокос турчин с широки рамене и същите тигрови очи като на Севги. Не беше с мустаци, но страните и брадичката му бяха покрити с тъмна четина, а косата му почти не беше оредяла с възрастта. Сигурно е бил много красив мъж на младини, а дори и сега — Карл прецени, че трябва да е към петдесет и пет, — седнал на бежовата каменна скамейка и вперил невиждащ поглед във фонтана, излъчваше харизматичен авторитет. Беше със семпъл тъмен костюм, който се връзваше, с дебелата вълнена риза отдолу и с лилавеещите сенки от умора под очите.
— Вие сте Карл Марсалис — каза той, когато Карл се приближи до скамейката. В гласа му не се усещаше въпросителна, беше малко дрезгав, но стоманено твърд в основата си. И да беше плакал, криеше го добре.
— Да, същият.
— Аз съм Мурад Ертекин. Бащата на Севги. Седнете. — Посочи празното място до себе си на скамейката и изчака Карл да се настани. — Тя ми разказа много за вас.
— Нещо по-конкретно?
Ертекин го изгледа косо.
— Каза ми, че лоялността ви не се купува лесно.
Това го свари неподготвен. По всеобщо мнение тринайските бяха лоялни единствено на собствените си интереси. Зачуди се дали Мурад цитира точно думите на Севги, или добавя по нещо от себе си.
— Тя каза ли ви какъв съм?
— Да. — Още един кос поглед. — Неодобрение ли очаквахте от мен? Омраза може би, или страх? Стандартните предразсъдъци?
— Не ви познавам — спокойно каза Карл. — Като се изключи, че сте напуснали Турция по политически причини и че двамата не се разбирате особено, Севги не ми е казвала нищо друго за вас. Няма как да знам какво е отношението ви към хората като мен. Макар да останах с впечатлението, че не сте приели присърце последното залитане на Севги с тринайска.
Ертекин изпъна гръб. После раменете му изведнъж увиснаха. Затвори очи, стисна ги, после отново ги отвори да срещне света.
— Вината е моя — тихо каза той. — Разочаровах я. Винаги съм я учил да не се съобразява с изкуствените граници на общественото мнение. А после, когато тя отиде твърде далеч, аз реагирах като някой селски молла, който никога не е виждал моста над Босфора и няма намерение да го вижда. Реагирах точно като проклетия си брат.
— Брат ви молла ли е?
Мурад Ертекин се изсмя горчиво.
— Молла ли? Не. Макар че може и да е сбъркал призванието си, като предпочете кариера в светското право. Доколкото знам, бил е посредствен адвокат. Но виж, самодоволен и невеж поборник за мъжкото превъзходство? О, да. В това Бюлент просто нямаше равен.
— Говорите за него в минало време. Покойник ли е?
— За мен — да.
При това изказване на Мурад разговорът замря като подкосен. Двамата седяха и мълчаливо се взираха в опразненото пространство. Ертекин въздъхна. Говореше така, сякаш събираше парчетата на нещо счупено, и всеки път, когато се наведеше да вдигне фрагмент от миналото, усилието го караше да се задъхва.
— Работата е там, господин Марсалис, че женитбата ми не беше успешна. Ожених се млад и набързо, за жена, която приемаше вярата много сериозно. Когато се запознахме — и двамата следвахме медицина в Истанбул, — взех тази нейна вяра за сила на духа, но сбърках. Когато се преместихме в Америка обаче, такава, каквато беше Америка тогава, Хатюн не можа да се справи. Измъчваше я носталгия, а Ню Йорк я плашеше. Така и не се адаптира. Севги се роди, защото всички ни казваха, че едно дете ще ни сближи в трудните времена. — Мурад направи физиономия. — Странно убеждение е това — че безсънните нощи, липсата на секс, по-малките доходи и постоянният стрес покрай грижите за едно безпомощно бебе биха могли по някакъв начин да облекчат вътрешните противоречия в една връзка, която и без това е на път да се разпадне.
Карл сви рамене.
— Хората вярват в какви ли не странни неща.
— Е, в нашия случай не се получи. Стресът се отразяваше на работата ми, с жена ми се карахме непрекъснато, а нейният страх от града растеше. И тя потърси убежище във вярата си. Вече ходеше по улиците с покрита глава, скоро сложи и фередже. Носеше го дори вкъщи, а работата си напусна още когато забременя със Севги. Прекъсна връзка с предишните си приятели и колегите от болницата, отблъскваше опитите им да я търсят, а накрая започна да ходи в една уахабитска джамия. Севги започна все по-често да търси моята компания. Мисля, че това е характерно за всички малки момиченца, но при нея си беше чиста проба самоотбрана. Каква ли е била майка й в нейните очи? Севги растеше като нормално нюйоркско дете, използваше наравно и двата езика й беше умна и разсъдлива, а Хатюн не й позволяваше да ходи на плуване, ако в басейна има момчета.
Ертекин сведе поглед към ръцете си и продължи тихо:
— Аз подкрепих бунта й. Промяната в Хатюн ми беше омразна, а може да съм мразел вече и самата Хатюн. Започнала беше да критикува работата ми, защото била в противоречие с исляма; държеше се грубо с онези от приятелите ни, които изповядваха либерален ислям или бяха от друга вяра, и от година на година ставаше все по-непримирима в разбиранията си. Не исках Севги да стане същата и бях готов на всичко, за да го предотвратя. Радвах се, когато започна да задава на майка си онези простички детски въпроси за Бог, на които никой не може да отговори. Умирах от кеф, когато оспорваше умно и решително кухите и догматични отговори на Хатюн. Насърчавах я, внушавах й да поема рискове и вземах нейната страна, когато двете се караха — дори когато Севги грешеше, а Хатюн беше права. А когато ситуацията стана непоносима и Хатюн ни напусна, за да се върне в Турция… мисля, че дълбоко в себе си бях доволен.
— Майка й знае ли за случилото се?
Ертекин поклати глава.
— Вече не поддържаме връзка с нея, нито Севги, нито аз. Отначало Хатюн се обаждаше от време на време, колкото да ни трие сол на главата или с надеждата Севги да се върне в Турция. Севги отказа да разговаря с нея, когато беше на петнайсет. Дори и сега ме помоли да не казвам на майка й. Не че би имало смисъл. Хатюн най-вероятно няма да дойде, а ако случайно дойде, ще направи сцена, ще вие и ще ни проклина, сякаш е дошъл Страшният съд.
Карл мълчеше.
— Вие не сте вярващ човек, нали? — попита го Ертекин.
Това почти си заслужаваше усмивката.
— Аз съм тринайска.
— И следователно сте генетично неспособен — завърши недоизказаното Ертекин и кимна. — Така поне гласи общественото мнение. Вие вярвате ли му?
— А има ли друго обяснение?
— Когато бях по-млад, не вярвахме толкова много в генетиката като фактор за това или онова. Моят дядо беше комунист. — Остър поглед, навярно да прецени реакцията му. — Знаете ли какво е това?
— Чел съм за тях, да.