Страхът от смъртта вдъхва живот на спомените.
2
Понеделник, 6-и април 1992 г.
Симеи имаше лицето на друг. Искам да кажа, че аз никога не запомням името на човек, който се казва Роси, Брамбила и Коломбо, дори Мадзини или Мандзони, защото носи името на друг, запомням само, че би трябвало да носи името на друг. Добре, лицето на Симеи не можеше да се запомни, защото приличаше на лицето на някой, който не е той. Всъщност имаше лицето на всички.
— Книга? — попитах го.
— Книга. Спомените на един журналист, разказ за една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да излезе. От друга страна, името на вестника трябва да е „Утре“, прилича на мото на нашите управници, ще говорим пак утре. Така че заглавието на книгата трябва да е „Утре: вчера“. Хубаво е, нали?
— И искате да я напиша аз? Защо не я напишете вие? Вие сте журналист, нали така? Щом ще ръководите вестник…
— Не е казано, че като си директор, можеш да пишеш. Не е казано, че министърът на отбраната знае как да хвърля ръчни гранати. Естествено, в течение на цялата предстояща година ще обсъждаме книгата ден за ден, вие трябва да вкарате стила, пипера, но общите линии ги контролирам аз.
— Искате да кажете, че книгата ще бъде подписана от двамата или като интервю на Симеи от Колона?
— Не, не, драги ми Колона, книгата ще излезе с моето име, а вие, след като я напишете, трябва да изчезнете. Ще бъдете, не се обиждайте, nègre. Дюма е имал, не виждам защо и аз да нямам.
— А защо се спряхте на мен?
— Защото имате писателски талант…
— Благодаря.
— … но никой не го е забелязал.
— Благодаря още веднъж.
— Извинете, досега сте писали само за провинциални ежедневници, халтураджийствали сте в няколко издателства, писали сте роман за друг човек (не ме питайте как, но ми попадна, и не е лош, има ритъм) и на петдесетина години дотичахте при мен, понеже разбрахте, че имам работа за вас. Следователно вие знаете как да пишете и знаете що е книга, но живеете зле. Не бива да се срамувате. И аз, щом ще ръководя вестник, който никога няма да излезе, то е защото никога не са ме номинирали за Пулицър, ръководил съм само един спортен седмичник и едно месечно издание само за мъже или за сами мъже, а вие…
— Бих могъл да имам достойнство и да откажа.
— Няма да го направите, защото за една година ви предлагам по шест милиона на месец, на черно.
— Това е доста за неуспял писател. А после?
— А после, когато ми предадете книгата, да кажем, до половин година след края на експеримента, още десет милиона, веднага, в брой. И тях ще извадя от джоба си.
— А после?
— А после ваша работа. Ако не сте пръснали всичко по жени, коне и шампанско, за година и половина ще сте спечелили повече от осемдесет милиона без данъци. И ще си живеете живота.
— Обяснете ми, моля. Ако давате шест милиона на мен, кой знае колко вземате вие, извинете, освен това ще има и други редактори, разноски по подготовката, печата и разпространението, и ми казвате, че някой, издател, предполагам, е готов да плати за една година този експеримент и че той не му служи за нищо?
— Не съм казал, че не му служи за нищо. Той ще си върне разноските. Но аз не, ако вестникът не излезе. Естествено, не е изключено накрая издателят да реши, че вестникът трябва да излезе наистина, но тогава работата ще стане дебела и се чудя дали все още ще иска аз да се занимавам. Така че се подготвям за в случай, че в края на годината издателят реши, че експериментът е дал очакваните резултати и че може да пусне кепенците. Подготвям се така: ако всичко отиде по дяволите, ще публикувам книгата. Ще е бомба и ще ми донесе сума ти пари от авторски права. Или пък, просто хипотетично, някой няма да иска да я публикувам и ще ми даде известна сума. Без данъци.
— Разбрах. Но може би, ако искате да сътруднича лоялно, трябва да ми кажете кой плаща, защо съществува проект „Утре“, защо вероятно ще се провали и какво ще кажете вие в книгата, която, скромността настрана, ще съм написал аз.
— Така, плаща командор Вимеркате. Сигурно сте го чували…
— Знам кой е Вимеркате, от време на време го пишат по вестниците: контролира десетки хотели на адриатическото крайбрежие, много домове за пенсионери и инвалиди, занимава се с различни видове търговия, за които много се шушука, има няколко местни телевизии, които започват да предават в единайсет вечерта, и то само търгове, телевизионни продажби и по някое разголено шоу…
— И двайсетина издания.
— Списанийца, доколкото знам, клюки за известни личности като „Те“, „Пийпинг Том“ и седмични издания за съдебни разследвания като „Илюстровано убийство“, „Какво се крие отдолу“, боклуци, trash.
— Не, има и специализирани издания за градинарство, пътувания, автомобили, яхти, „Лекар у дома“. Цяла империя. Офисът е хубав, нали? Има дори фикус като при големите клечки от РАИ. И имаме на разположение open space, както казват в Америка, за редакторите, едно кабинетче за вас, малко, но достойно, и една стая за архива. Всичко гратис в тази сграда, която приютява всички фирми на Командора. Освен това предпечатът и печатът на нулевите броеве ще се правят с техниката на другите списания, така че цената на експеримента намалява по приемлив начин. И сме на практика в центъра, не като големите ежедневници — за да стигнеш до тях, вече трябва да смениш две линии на метрото и един автобус.
— Но какво очаква Командора от този експеримент?
— Командора иска да влезе в светлия салон на финансите, на банките и може би дори на големите вестници. Инструментът е обещанието за нов ежедневник, готов да казва истината за всичко. Дванайсет нулеви броеве, да кажем 0/1, 0/2 и така нататък, отпечатани в съвсем малък тираж, които Командора ще прецени, след което ще се погрижи да ги покаже на когото трябва. А щом Командора покаже, че може да затрудни така наречения светъл салон на финансите и политиката, има вероятност този светъл салон да го помоли да престане с тази идея, и той ще се откаже от „Утре“ и ще получи разрешение да влезе в светлия салон. Представете си просто дори само два процента от акциите на някой голям ежедневник, на някоя банка, на някоя важна телевизионна верига.
Подсвирнах.
— Два процента е страшно много! Има ли пари за такова начинание?
— Не се правете на наивен. Говорим за финанси, не за търговия. Първо купуваш, а после търсиш пари за плащането.
— Разбрах. И разбирам също, че експериментът би трябвало да сработи, стига Командора да не каже, че в крайна сметка вестникът няма да излезе. Всички трябва да мислят, че печатарските му преси рият с копита в земята, така да се каже…
— Разбира се. Че вестникът няма да излезе, Командора не е казал дори на мен, аз просто подозирам, или по-скоро съм сигурен. И нашите сътрудници, които ще видим утре, няма нужда да го знаят: те трябва да работят с мисълта, че градят своето бъдеще. За това знаем само аз и вие.
— Но какво ще спечелите вие, ако накрая напишете всичко, което сте правили в продължение на година, за да помогнете на Командора в рекета?
— Не използвайте думата „рекет“. Ние ще публикуваме новини, както казва „Ню Йорк Таймс“: all the news that’s fit to print…
— … и по някоя отгоре…
— Виждам, че ме разбирате. А дали Командора ще използва нашите нулеви броеве, за да сплаши някого, или за да си бърше задника, това си е негова работа, не наша. Въпросът е, че моята книга не бива да разказва какво решаваме на редакционните си оперативки, за това не бих имал нужда от вас, би ми стигнал и диктофон. Книгата трябва да създава представата за друг вестник, да показва как през тази година аз съм запретнал ръкави, за да реализирам един модел на журналистика независима от всякакъв натиск, като дава да се разбере, че начинанието е свършило зле, защото не може да се търпи съществуването на свободен глас. Затова искам от вас да измисляте, да идеализирате, да напишете епопея, не знам дали го обяснявам добре…
— Книгата ще казва обратното на това, което се е случило. Прекрасно. Но вие ще бъдете опроверган.
— От кого? От Командора, който да каже, че не, проектът е бил предназначен само за изнудване ли? По-добре да остави хората да мислят, че е бил принуден да се откаже, защото дори той е бил подложен на натиск, че е предпочел да убие вестника, за да не се превърне в, както казват, дирижиран глас. Нима ще ни опровергаят нашите редактори, които книгата ще е представила като възможно най-почтени журналисти? Моята книга ще бъде бетселър — така го произнесе, като всички, — на който никой няма да поиска нито да знае как да се противопостави.
— Добре, щом и двамата сме хора без качества, извинете за цитата, приемам договора.
— Обичам да преговарям с лоялни хора, които казват това, което им е на душата.
3
Вторник, 7-и април
Първа среща с редакторите. Шестима, повече от достатъчно.
Симеи ме беше предупредил, че няма да има нужда да обикалям и да правя фалшиви разследвания, а трябва да си седя в редакцията, за да записвам различните събития. И ето как, за да оправдае присъствието ми, заговори:
— Господа, да се запознаем. Това е доктор1 Колона, човек с огромен журналистически опит. Ще работи рамо до рамо с мен и затова ще го наречем помощник-директор. Основната му задача ще се състои в това да редактира всичките ви статии. Всички вие идвате от различни среди и едно е да си работил в крайно ляв вестник, или пък в, да кажем, „Ла Воче дела Фоня“ и тъй като (сами виждате) сме по спартански малцина, на някой, който е работил само по траурните обяви, може да се наложи да напише статия за правителствената криза. Така че трябва да се уеднакви стилът и ако някой от вас прояви слабостта да напише „палингенеза“, Колона ще ви каже, че не бива, и ще ви предложи алтернативен термин.
— Дълбоко морално прераждане — казах аз.
— Ето. И ако някой, за да определи някаква драматична ситуация, каже, че сме в окото на бурята, предполагам, че доктор Колона ще бъде достатъчно досетлив да му припомни, че според всички научни наръчници окото на бурята е единственото място, където цари спокойствие, докато бурята се вихри наоколо.
— Не, доктор Симеи — намесих се аз, — в този случай ще кажа, че трябва да използваме именно окото на бурята, тъй като не е важно какво казва науката, читателят не го знае, и тъкмо окото на бурята му внушава идеята, че се е забъркал в неприятности. Така са го приучили печатът и телевизията. Така, както са го убедили да казва съ̀спенс и менижмънт, а би трябвало да казва съспѐнс (и се пише suspense, а не suspence) и мениджмънт.
— Чудесна идея, доктор Колона, трябва да се говори на езика на читателя, а не на този на интелектуалците, които казват таксуване на пътния документ. От друга страна, нашият издател май веднъж каза, че зрителите на неговите телевизии са на средна възраст (ментална възраст) дванайсет години. Нашите не са, но винаги е полезно да припишеш дадена възраст на читателите си: нашите би следвало да са над петдесетгодишни, добри и честни буржоа, копнеещи за закон и ред, но лакоми за клюки и разкрития за различни форми на нередност. Ще тръгнем оттам, че не са точно силни читатели, напротив, голяма част от тях нямат нито една книга в дома си, въпреки че когато се налага, ще се говори за великия роман, отпечатан в милионен тираж по цял свят. Нашият читател не чете книги, но обича да си мисли, че съществуват велики хора на изкуството, ексцентрични и милиардери. Така, както никога няма да види отблизо дългобедрата красавица от екрана и въпреки това ще иска да знае всичко за тайните ѝ любовници. Но нека оставим и другите да се представят. Сами. Да започнем с единствената жена, госпожица (или госпожа)…
— Мая Фрезия. Неомъжена, мома или single, както предпочитате. На двайсет и осем, почти дипломирана по литература, наложи се да прекъсна по семейни причини. От пет години съм сътрудничка в едно клюкарско списание, трябваше да се въртя в света на шоубизнеса, да душа кой с кого е свързан в романтична връзка и да организирам разположението на фотографите; по-често трябваше да убеждавам някоя певица или актриса да си измисли романтична връзка с някого и да ги заведа на среща с папараците — разходка за ръка или дори тайна целувка. Отначало ми харесваше, но вече ми омръзна да разказвам измислици.
— А защо, скъпа, приехте да се присъедините към нашето начинание?
— Смятам, че един ежедневник ще говори за по-сериозни неща и ще мога да се прочуя с разследвания, които нямат нищо общо със задушевните приятелства. Аз съм любопитна и мисля, че съм добро ловджийско куче.
Беше крехка и говореше с премерена енергичност.
— Чудесно. Вие?
— Романо Брагадочо.
— Странно име. Откъде идва?
— Вижте, това е една от многото мъки в живота ми. На английски, изглежда, има лошо значение, но за щастие на другите езици — не2. Дядо ми е бил подхвърлено дете и както знаете, фамилията в тези случаи се измисля от общинския служител. Ако е садист, може да те кръсти и Фикарота3, в случая с дядо ми служителят бил само наполовина садист и имал известна култура… Що се отнася до мен, аз съм специалист по скандалните разкрития и работех точно за едно списание на нашия издател: „Какво се крие отдолу“. Но не бях на щат, плащаше ми се на парче.
От останалите четирима Камбриа беше прекарвал нощите си в спешните отделения или в полицията, за да напипа прясна новина — арест, смърт след ужасяваща катастрофа на магистралата, — и не беше направил кариера. Лучиди вдъхваше недоверие от пръв поглед и беше работил в издания, за които никой не беше чувал. Палатино идваше от дълъг стаж в седмичните издания за игри и различни загадки. Костанца беше работил като коректор в някои вестници, но вестниците вече имаха прекалено много страници и никой не можеше да препрочете всичко преди да влязат за печат, сега дори големите ежедневници пишеха Simone de Beauvoire или Beaudelaire, или Rooswelt и коректорът ставаше ненужен като пресата на Гутенберг. Никой от спътниците ни нямаше особено ентусиазиращо минало. Като в моста на Сан Луис Рей. Откъде ги беше изровил Симеи, не знам.
След като запознаването приключи, Симеи очерта характеристиките на вестника.
— Така, ще правим ежедневник. Защо „Утре“? Защото традиционните вестници разказваха и за съжаление все още разказват новините от предната вечер. Ето защо се наричат „Кориере дела Сера“, „Ивнинг Стандарт“ или „Льо Соар“. Сега новините от предния ден вече сме ги научили от телевизията в осем вечерта, така че вестниците винаги разказват неща, които вече знаем, ето защо се продават все по-малко. В „Утре“ тези новини, които вече смърдят като развалена риба, ще бъде, разбира се, добре да ги преразкажем и припомним, но ще е достатъчна само една колонка, която се чете за няколко минути.
— За какво ще пише вестникът тогава? — попита Камбриа.
— Съдбата на ежедневниците вече е да приличат на ежеседмичници. Ще говорим за това, което би могло да се случи утре, със задълбочени статии, приложения с журналистически разследвания, неочаквани предположения… Ще дам пример. В четири избухва бомба и на следващия ден вече всички знаят. Добре, ние от четири до полунощ, преди да влезем за печат, трябва да сме изровили някой, който да каже нещо неиздадено за възможните извършители, неща, които самата полиция още не знае, и да очертаем сценарий какво ще се случи в идните седмици заради този атентат…
Брагадочо:
— Но за да задвижим такива разследвания за осем часа, е нужна редакция поне десет пъти колкото нашата и много контакти, информатори и какво ли не…
— Така е, и когато вестникът започне да излиза наистина, така ще трябва да бъде. Но сега, за една година, трябва просто да покажем, че може да се направи. А то може, защото нулевият брой може да има каквато си ще дата и може чудесно да служи за пример как би изглеждал вестникът преди месеци, да кажем, когато са хвърлили бомбата. В този случай ние вече знаем какво е щяло да се случи след това, но ще говорим така, сякаш читателят още не знае. Следователно всичките ни изявления ще придобият вкус на нещо неиздадено, изненадващо, смея да кажа дори пророческо. Тоест на поръчителя трябва да кажем: ето какъв щеше да бъде „Утре“, ако беше излязъл вчера. Ясно? И с повече желание, дори никой да не е хвърлял бомба, бихме могли да направим един брой все едно е.