Разбудени фурии - Ричард Морган 11 стр.

Тръснах глава.

— Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…

— Хей — Ор ме изгледа враждебно. — Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.

— Шефе — обади се Ласло, вече с напрегнат глас. — Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?

— Да. — Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. — Да се махаме оттук. Веднага.

Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.

Никой не погледна назад.

Глава 8

Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.

Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката — вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, — и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.

Карах наравно с другите два бръмбара.

— Значи сте планирали всичко това? — попитах аз. — През цялото време сте знаели какво ще направите?

Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.

— Минавали сме оттук поне петдесет пъти — подхвърли лениво Ор. — И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.

— Е, благодаря за информацията.

В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.

— Не е там въпросът — каза Ласло. — Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.

— Нямахме избор — добави Кийока.

— Нямахме избор — повтори Силви. — Обгорели тела и крещящо небе, а ми казват, дори и сама аз си казвам… — Тя се изкашля. — Извинявайте, момчета. Пак тая шибана засечка. Непременно трябва да я оправя, когато се върнем на юг.

Кимнах назад.

— Още колко остава, докато онези приятели си възстановят сканиращите системи?

Демилитите се спогледаха. Силви сви рамене.

— Десет-петнайсет минути. Зависи какъв им е предпазният софтуер.

— А ако каракурите междувременно ги нападнат, толкова по-зле за тях, така ли?

Кийока изсумтя. Ласло вдигна вежди.

— Да, така е — изръмжа Ор. — Толкова по-зле за тях. Това е животът в Ню Хок, тъй че свиквай.

— Виж сега — обясни търпеливо Кийока. — В Драва изобщо няма каракури. Не биха…

Пред нас се раздаде метално дрънчене.

Моите спътници пак се спогледаха. Оръжейните табла на трите бръмбара светнаха едновременно, вероятно приведени в готовност от Силви, и малкият конвой спря. Ор се изправи на седалката.

В сумрака пред нас се тъмнееше изоставена кола. Никакви признаци за движение. Забързаният метален тропот долиташе покрай нея — някъде иззад следващия завой на тунела.

Ласло се ухили мрачно.

— Та, какво казваше, Ки?

— Добре де — отвърна смутено тя. — Няма да споря, ако ми докажеш обратното.

Дрънченето спря. Пак започна.

— Мамка му, какво е това? — промърмори Ор.

Лицето на Силви беше неразгадаемо.

— Каквото и да е, информационната мина трябва да му е видяла сметката. Лас, готов ли си да покажеш, че не ядеш даром хляба?

— Естествено. — Ласло ми намигна и скочи от седалката зад Кийока. Преплете пръсти и ги изви докато ставите изпукаха. — Хей, юначага, зареден ли си за стрелба?

Ор кимна и на свой ред слезе от бръмбара. Отвори страничния багажник и измъкна половинметров железен лост. Ласло пак се ухили.

— В такъв случай, дами и господа, затегнете коланите и не се приближавайте. Сканираме.

И той се отдалечи, подтичвайки плътно покрай извитата стена на тунела, докато стигна до повредената машина, после се плъзна настрани и в неясната светлина изглеждаше, че е станал безплътен като сянката си. Ор се прокрадваше подир него — същински първобитен дивак, стиснал лоста в отпуснатата си лява ръка. Озърнах се към бръмбара, където Силви седеше приведена, със закрити очи, а по лицето й бе изписана странната смесица от напрегнатост и унес, която подсказваше, че работи напрегнато в информационната мрежа на екипа.

Истинска поезия за окото.

Ласло се вкопчи с една ръка за някаква част от разбитата кола и с маймунска пъргавина скочи на покрива. Застина неподвижно, леко наклонил глава настрани. Ор беше спрял до завоя. Силви тихичко промърмори нещо и Ласло се раздвижи. С един скок отново се озова долу и без да губи нито секунда, се втурна диагонално напред към нещо, което не можех да видя. Ор разпери ръце за равновесие, прекрачи встрани и за миг спря, обърнат в посоката, накъдето бе изчезнал инфоспецът. Още част от секундата, пет-шест бързи, решителни крачки, и той също се изгуби от поглед.

Секундите бавно изтичаха. Седяхме и чакахме в синия полумрак.

Секундите бавно изтичаха.

И…

— … мамка му, какво пък е…

Беше гласът на Силви. Озадачен. Гласът постепенно се засили, докато тя изплуваше от света на информационните връзки и отново даваше власт на реалните си сетива. Примига два-три пъти и хвърли поглед настрани към Кийока.

Дребничката жена сви рамене. Едва сега осъзнах, че и тя е била част от балета, който току-що наблюдавах — настроена на същата вълна и седнала малко вдървено върху бръмбара, следейки заедно с останалите какво им показва камерата върху рамото на Ласло.

— Да пукна, ако знам, Силви.

— Добре. — Погледът на координаторката се завъртя към мен. — Изглежда безопасно. Хайде да го погледнем отблизо.

Предпазливо подкарахме бръмбарите покрай завоя на тунела и слязохме да огледаме находката на Ласло и Ор.

Коленичилата пред нас фигура беше човекоподобна само в най-общи черти. Имаше глава, монтирана върху шасито, но напомняше човек само защото нещо бе разкъсало обшивката, оголвайки частично по-деликатната вътрешна структура. Най-отгоре бе оцелял широк обръч, който сега висеше като ореол над главата, закрепен върху остатъците от вътрешната арматура.

Имаше и крайници, разположени приблизително там, където са и при хората, само че твърде много на брой, което напомняше по-скоро за насекомо. Откъм нашата страна на тялото две от общо четирите ръце висяха отпуснати и неподвижни. Едната беше обгорена и разкъсана до неузнаваемост. От другата страна единият крайник беше изтръгнат изцяло заедно със значителна част от корпуса, а два други изглеждаха извън строя. Непрестанно опитваха да се сгънат, но при всеки опит над оголените електрически схеми избухваха искри и движението завършваше с гърч. Блясъкът им хвърляше по стените треперещи сенки.

Не беше ясно дали четирите долни крайници на механичното същество са изправни, но във всеки случай то не опита да се надигне, докато ние се приближавахме. Трите действащи ръце само удвоиха усилията си да извършат нещо неясно в търбуха на металния дракон, проснат насред тунела.

Машината имаше четири могъщи странични крака, завършващи с ноктести лапи, ъгловата глава, пълна с многоцевни спомагателни оръжия и остра опашка, която навярно се забиваше в земята за допълнителна стабилност. Имаше дори криле — две извити нагоре решетъчни стойки за изстрелване на бойни ракети.

Беше мъртва.

Нещо бе издълбало грамадни успоредни бразди в левия хълбок и краката под тях лежаха подвити. Ракетните стойки стърчаха накриво, а главата беше усукана настрани.

— Ракетоносец „Комодо“ — каза Ласло, обикаляйки предпазливо наоколо. — И автомат по поддръжката каракури. Ти губиш, Ки.

Кийока поклати глава.

— Пълна безсмислица, дявол да го вземе. Какво прави тук долу? И какво прави изобщо, по дяволите?

Механичното същество извъртя глава към нея. Действащите му крайници изпълзяха от прореза в тялото на дракона и увиснаха над повредения корпус в причудливо човешки жест на закрила.

— Ремонт? — подсказах аз.

Ор се разсмя дрезгаво.

— Да, бе. Каракурите поддържат само до определен момент. След това стават хищници. Ако някоя машина пострада зле, разглобяват я, та роякът да построи нещо ново. Въобще не си дават труд да ремонтират.

— И още нещо. — Кийока размаха ръка наоколо. — Механичните кукли рядко се движат сами. Къде са останалите? Силви, не засичаш нищо, нали?

— Нищо. — Координаторката замислено се озърна из тунела. Сини отблясъци заиграха по сребристите нишки в косата й. — Само този тук, други няма.

Ор надигна лоста.

— Е, ще го изключваме ли, или какво?

— Премията не си заслужава труда — изсумтя Кийока. — Ако изобщо можехме да подадем заявка. Защо да не го оставим на новобранците?

— Нямам намерение да продължа по тунела, докато това чудо все още действа зад мен — заяви Ласло. — Изключи го, приятел.

Ор погледна въпросително Силви. Тя сви рамене и кимна.

Лостът с нечовешка бързина се вряза в овалните останки от главата на каракури. Металът изскърца и се разкъса. Ореолът отхвръкна и се търкулна из сенките на тунела. Ор издърпа лоста и замахна отново. Една от ръцете на машината се вдигна да спре удара — лостът я размаза в останките от главата. Сред зловещата тишина механичното същество опита да се изправи върху долните си крайници — чак сега видях, че са безнадеждно повредени. Ор изръмжа, вдигна крак и блъсна с всичка сила. Машината се преобърна, размахвайки отчаяно пипала из студения, влажен въздух. Гигантът пристъпи напред и размаха лоста със свирепа прецизност.

Отне му доста време.

Когато приключи, когато искрите бяха изгаснали в купчината метал пред краката му, Ор се изправи и избърса чело. Дишаше тежко. Отново погледна Силви.

— Доволна ли си?

— Да, изключено е. — Тя се върна към бръмбара. — Хайде, да не губим повече време.

Докато се качвахме по машините, Ор забеляза, че го гледам. Навъси се добродушно насреща ми и изду бузи.

— Мразя да ги троша на ръка — каза той. — Особено след като току-що съм си платил за бластерния ъпгрейд.

Бавно кимнах.

— Да, неприятна работа.

— Е, като стигнем в Неразчистеното, ще стане по-добре. Ще видиш. Място за разгръщане колкото щеш, не е нужно да крием импулса от изстрелите. Спокойствие. — Той ме посочи с лоста. — Ако се наложи да трошим на ръка още някой, вече ти си наред. Следващият е твой.

— Благодаря.

— Моля. — Той подаде през рамо лоста на Силви, която го прибра. Под ръцете му бръмбарът трепна и запълзя напред покрай останките от разбитото каракури. Нова навъсена усмивка. — Добре дошъл в света на демилитите, Мики.

Част втора

Ето някой друг

Глава 9

Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.

— Вижте — каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. — Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?

Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.

— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.

— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.

— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…

— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.

Кийока изсумтя.

— О, я стига.

— Така няма да стане — избоботи Ор.

Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.

В известен смисъл и аз също.

— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…

Мамка му, бръмчи като досадна муха.

Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.

— … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…

Движение.

Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила — Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие — скорпионът.

— В такъв случай не ми оставяте избор — каза оръдието. — Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.

— Да, бе — отвърна Ласло и се прозина. — Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.

— Вече съм се захванал.

Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.